Начало Идеи Неделите на Великия пост (VI)
Идеи

Неделите на Великия пост (VI)

6191

Вероятно с посрещането на един безкрайно кротък цар Йерусалим е отпразнувал най-тъжния си празник. Уплашил се е. От кротост, която е по-страшна и от стегната за бой войска!

Бих искал да започна това слово с една самопонятна констатация. Цветница не е празник на цветята. И Църквата не е хипи-комуна. Дори ако ни се иска да е точно обратното. А ни се иска, за да не остане празникът без име. Защото едва ли някой би го нарекъл „Вход Господен в Йерусалим“ и едва ли в навечерието му би се зачел в Писанията. Например в дванадесета глава от Йоан или в деветнадесета от Лука, или в двадесет и първа от Матей, или в единадесета от Марк. И едва ли някой ще си спомни, че Витфагия, мястото откъдето започва този вход, означава не друго, а „дом на челюстите“. В по-късния развой на езика, на арамейски, ще бъде „мястото на ранните смокини“. Точно там, на Елеонския хълм – нито в Йерусалим, нито извън него – се намирало селото с двойно име Витфагия. Име страшно, като да попаднеш в ръцете на Живия Бог, но и сладостно – с вкус на рано узрели смокини. Оттам, близо до Витания (града на възкресения Лазар), минавал пътят, който свързвал Йерихон с Йерусалим. За да се превърне тази двайсет и седем километрова отсечка в най-прекия (и единствения възможен) път от Небето към Земята. Пророк Захария ще го нарече „път на кротостта“ и ще разкаже, че по него ще дойде царят на славата[1]. Спасяващ, кротък, възседнал на ослица и на младо осле, син на подяремница.  

Някои от мистиците настояват, че младото осле е предобраз на народите – диви и необудзани. Други – като св. Йероним – които превежат осле с пуле[2], са склонни да настояват, че то е особен биологичен вид[3] – смесица между кон и магаре[4] – порода опърничава и напълно безплодна. Разбира се, когато се говори за Христовото влизане в Йерусалим, едва ли „марката“ магаре е (чак толкова) важна, но все пак (вежливо е да се припомни) Писанието използва думата ’òνος – същата, която означава „воденичен камък“ и „скрипец за издигане на тежест“. От същия корен е и (вече изчезналата) българска дума за диво магаре – онагър. Което прави екзегетиката още по-трудна. Каква е ролята на ослицата/подяремница при този вход? Дали яремът е майчината и едновременно с това чистата, девича утроба, от която ще се роди невинният агнец, приготвен за жертвата? При все че… магаре и агне… но нали и двете животни са образ на кротостта. На същата онази кротост, с която идва Примирителят (Бит. 49:10), за да събере народите. Някога Давид също е качил на магаре своя син Соломон[5]. За да влезе в Йерусалим[6] и да бъде помазан от първосвещеника Садок и от пророк Натан за цар, първосвещеник и пророк. Но и за да се превърне в предобраз на истинския Цар на славата, Помазаника Божий, в Когото ще се изпълнят времената. Той връзва осле о лозата[7] (Бит. 49:11) и казва: блажени кротките, защото те ще наследят земята (Мат 5:5). И понеже преди това е казал: блажени нищите, защото тяхно е царството небесно (Мат. 5:3), замисляме се дали двете блаженства не водят към едно и също. Защото ако нищите и кротките са едни и същи хора, то да наследиш земята и да бъде твое небесното царство, ще се окаже едно и също. Оттам и виковете: „Осана!“. Някога първосвещеникът ги е повтарял шепнешком при седемкратното обикаляне на жертвения олтар в храма. Било е празникът Шатри и тези думи трябвало да оросят земята с благодатен дъжд. Но някак неусетно празникът на молението се превърнал в празник на тържеството и шепнещият молитвен призив – в ликуващи гласове[8]

Може би именно по тази причина Божият народ не е знаел защо ликува. Нито какво ще прави заедно със своя Месия. И как ще изглежда животът му след изпълването на времената. Вероятно с посрещането на един безкрайно кротък цар Йерусалим е отпразнувал най-тъжния си празник. Уплашил се е. От кротост, която е по-страшна и от стегната за бой войска! Вероятно уплахата е родила жестокост и тържественото „осана“ се е превърнало в „разпни Го!“.

Или – кой знае – не е невъзможно всичко да се е случило, за да ни напомни, че онзи народ сме самите ние… Неясно какво празнуващи. И неясно защо уплашени…       

––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Зах. (9:9–10).
[2] „Пуле“ е побългарената форма на думата. На латински е pullus. Точният цитат при Йероним е „Asinam alligatam et pullum cum ea“ (Мат. 21:2).
[3] В цариградския превод Петко Славейков използва вече изчезналата българска дума ждребе. Вероятно това животно – жребец и дребосък едновременно – днес ние наричаме с турската дума „катър“.
[4] Латинската дума за магаре е asinus. Доколко мулето е магаре и на какво животно Христос влиза в Йерусалим, е важна (но друга) тема.
[5] Сравни с 3 Царств. 1:32–35.
[6] При потока Гион, в източната част на града. В славянската традиция това име често се калкира и се превежда като „народно място“.
[7] Мистичен и труден за тълкуване стих. Но заедно със следващия: „във вино пере дрехата си и в кръв от грозде – облеклото си“ (обикновено) се приема като алегоричен образ на Страстната седмица.
[8] Препратка към Йозеф Ратцингер/ Бенедикт XVІ, „Иисус от Назарет“, т ІІ, стр. 21.

Николай Петков е роден на 15 юли 1971 г. във Велико Търново. През 1995 г. завършва Великотърновския университет, където учи едновременно българска филология, философия и богословие. Между 1998 и 2000 г. преподава антична философия във Философския факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. По това време написва книгите „Архе“ – сборник за антична и средновековна култура, и „Божествените имена във философията на Прокъл Диадох“. През 2002 г. е ръкоположен от Великотърновския митрополит Григорий, а от края на 2003 г. е свещеник в храм „Св. пророк Илия“ в квартал Дивдядово, Шумен.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display