„Та нали най-важната същност на комунистическата идеология е да ликвидира самостоятелното мислене на всеки човек – било то журналист, или стругар.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 1977 г. Публикува се за първи път.
В първата книжка на списание „Български журналист“ от тази година е отпечатана статия под заглавие „Недовършени мисли“[1]. Автор на статията е главният редактор на идеологическата редакция при Българската телевизия Марко Семов.
Ако спирам вниманието си върху тази статия, то е защото тя решително се отделя от стопроцентовата казионщина на съвременната българска журналистика и в значителна степен ни разкрива дълбоките и често пъти болезнено драматични противоречия, пред които е изправен всеки български журналист, опитващ се да бъде верен на живота. Тези противоречия явно заемат най-съществено място в живота и работата на самия Марко Семов, явно го засягат и често разтърсват и затова той е дал твърде искрен израз на непосредствени чувства. Последните представляват най-странна каша от разкъсана ортодоксалност, болно съзнание, което граничи с отчаяние, младежка наивност, бунт и покорно дирене на благословия отгоре. Всичко това е пронизано с неприкрит повик към истината, към някаква все още много неясна, но необходима истина, която очевидно се различава значително от досегашните истини, насаждани от партийната пропаганда.
Статията започва като отглас на неотдавна състоялия се конгрес на българските журналисти. Марко Семов моментално разделя журналистите на такива, които „искат да видят новото, да го усетят не само чрез думите, казани от трибуната, но и във всекидневието си“, и на други, които „ще си кажат – изказахме се, направихме добро впечатление, а сега, както и досега“.
„Но както винаги – пише Марко Семов – има и трета група, която скептично ще си запали цигарата, ще се отдръпне настрани и ще чака…“
Трябва да кажа, че това е най-точното класифициране на българските журналисти, досега направено достояние на публиката.
Говорейки за следконгресната посока, Марко Семов казва, че трябва да отиде там, „където с всичките си грижи и работи, с проблемите и успехите си се е поселил ИСТИНСКИЯТ, а не (както също се случва) ИЗМИСЛЕНИЯТ ОТ НАС и от братята писатели човек“.
И Марко Семов внезапно се провиква: „Този Човек иска от нас да говорим и пишем за него човешки“.
Всеки може да си представи какво означават тези думи на главния редактор на идеологическата редакция на Българската телевизия. Най-напред те са последната и най-категорична присъда срещу целия езиков потоп, който залива България от повече от 30 години насам, и който се нарича социалистическа журналистика. После те са признание за огромното разстояние между народ и журналисти, между истинските проблеми на хората и фалшивите проблеми на режима, признание за страшния факт, че българските журналисти (като всички платени измекяри) в грамадната си част не се отнасят към обикновения българин като към човек, не разбират неговата душевност, не съчувстват на мъките и болките му, не споделят радостите му.
Всеки, който малко или много е чел произведенията на българската журналистика в миналото, не може да не е забелязал, че тя разглежда хората като шахматни фигури и живота като част от шахматната игра. В последна сметка всички техни писания могат да се сведат до шахматен коментар, където белите са нашите, а черните са врагът, където тактики и стратегии представляват политическите изисквания на деня и всичкият смисъл е да се запази царя, тоест тия, които управляват да си останат завинаги на местата. Никой от тия журналисти не го е грижа за съдбата на обикновените пионки (хората), които според безнравствената алегория на играта трябва да бъдат пожертвани, за да остане царят или (може би) президентът.
И съвсем правилно Марко Семов отбелязва, че един от пътищата (неспоменати на конгреса), „по който се стига да някои прости житейски истини, истини потребни и понякога съдбовни, е ДИСКУСИЯТА“.
Но явно на дискусията не ѝ върви много в работата на българските журналисти. Тук авторът на статията се чуди с дежурно недоумение защо това е така?
След като търси помощ в така необходим, но неверен съветски пример („Литературная газета“), авторът на недовършените мисли дава доста завършен отговор:
„Истината е – пише той, – че днес у нас мнозина се склонни да виждат в дискусията критика, а малцина обратното – в критиката дискусия. И може би от този факт произлизат редица последици, които в крайна сметка дълги години задържаха (и което е най-лошо, продължават да задържат) дискусията в положение на скудоумна и общо взето превзета нагласеност, така че хем да има дискусия като форма, хем по същество да няма никаква дискусия.“
Аз мисля, че Марко Семов великолепно е сумирал характера на всички т. нар. дискусии, които се водят по страниците на съвременния български печат, и които вероятно имат своите точни епигони по телевизията и радиото. Колко пъти ние сме били свидетели на тези ужасни репетирани и организирани представления на дадена тема, чиято същност се свежда до произнасяне на молитвата „Отче наш“ преди и след ядене. Колко пъти дискусията, която е обявена, веднага се превръща в досадна, унизителна апология било на догматични лозунги, било на дежурни безсмислици, произнесени от важна личност. До ден-днешен още не съм прочел каква да е българска дискусия от последните трийсет години, където дискутиращите да се сражават в търсене на истината. Не зная за дискусия, която да е докосвала същността на нещата или поне да се е опитала да отиде отвъд лакираната повърхност. Но знам много дискусии, които са удебелявали лака върху тази действителност, превръщали са розовото в още по-розово, подсладеното в истински социалистически шербет. Бил съм свидетел на дискусии, където конфликтът беше единствено между сравнителната и превъзходната степен на венцехваленето. Защото първото условие за провеждането на една социалистическа дискусия е въобще да не се стига до конфликт, въобще да не се поставят сериозни въпроси, въобще да не се рови в нищо или по-точно да няма никаква дискусия, или както казва Марко Семов:
„И днес се намират хора, които, без да са упълномощени от когото и да било, а така от просто престараване, щото от престараване немалко хора са си оправили живота, де с полутон, де с подтекст ни нашепват, че дискусията не е дотам желано явление в нашия печат, и какво пък толкова има да дискутираме – има си кой да решава съдбините на страната, да определя кое е добро и кое е лошо в нашия живот и че тази лъжица – дискусията – не е за устата на нашего брата“.
Тук Марко Семов малко обърква нещата, защото гражданите, които нашепват тези думи, може наистина да нямат писмено пълномощно да правят това, но имат много яки сенки зад гърба си, които сенки фактически командват положението. Защо Марко Семов се прави на наивен, когато очевидно не е, като забравя една от най-верните поговорки в българския живот: „Рибата се вмирисва най-напред от главата“. Биха ли имали силата да стоят на позициите си, правото да бъдат това, което са, всички тия блюдолизци, слагачи, безгръбначни слуги, човешка кръстоска от зайци и хамелеони, ако техният господар нямаше нужда от тях, ако когато те се навеждат, за да целуват нечии обувки, собственикът на обувките ритнеше в муцуните им? Повече от явно е, че иширетите да се компрометира всеки сериозен разговор, да се проваля всякаква сериозна дискусия и да се поливат горчивините на живота с обилен вестникарски мармалад – се дават отгоре, от хората, които ръководят страната или поне се наричат нейни ръководители. Много пъти съм казвал, ще повторя и сега, че всякога, когато съм проследявал някаква черна проява в българската действителност, винаги съм откривал причината доста нависоко. Долу са само изпълнителите, пионките, които в края на краищата са и жертвите.
Марко Семов продължава своето оплакване за съдбата на прогонената от българските вестници ДИСКУСИЯ с припомняне на нейното значение:
„И забравяме или ни се ще да забравим, че дискусията е една от най-важните специфични закономерности в развитието на човешкото познание, на този сложен, противоречив и труден процес на позитивното и познавателно движение на човешката мисъл“.
И тук той се позовава на Ленин, който казал, че „комунистът не е вярващ, а самостоятелно мислещ човек“.
Ако Ленин наистина е казал такова нещо, той вероятно е имал предвид нещо съвсем друго, защото аз не познавам нито един партиен член, който някога някак и някъде да се е проявил като самостоятелно мислещ човек. Дори при най-опърничавите и независими характери самостоятелността едва ли е прехвърляла 20-те процента, като дори непокорството им не е било израз на тяхната самостоятелност, а точно обратно – на тяхната зависимост. С цялото си сърце бих се поклонил на онзи комунист, който наистина поне веднъж се е изразил като самостоятелно мислещ човек. Та нали най-важната същност на комунистическата идеология, такава, каквато съществува в нашия век, е да ликвидира самостоятелното мислене на всеки човек – било то журналист, или стругар. И затова отсъствието на дискусията, която може да се води само между самостоятелно мислещи хора, е най-логично явление в тоталитарното комунистическо общество. Аз приемам, че е възможно да има дискусия между комунисти и комунисти, но не приемам, че комунистическата идеология насърчава това под каквато и да е форма.
От друга страна, данъкът, който т. нар. социалистическо общество в България плаща за възпирането на този изключително важен познавателен процес – е много голям. Може със сигурност да се твърди, че поради отсъствието на открити, честни и задълбочени дискусии в цялата атмосфера на тоталитарната държава, последните не са практика дори там, където без тях не може – науката и техниката. Колко странно ми звучи, че самият Тодор Живков казал пред пленума на Бургаската окръжна организация: „Някои се плашат от научните дискусии и пречат на тяхното разгръщане“. Но кои са тези някои? И щом като председателя на държавния съвет не смее да посочи имената на тези „някои“, можем само да си представим тяхната потенциална сила, както и действителното положение на нещата. Кой пречи дори на научните дискусии? Може би американският империализъм или западногерманският реваншизъм?
Отговорът по същество се съдържа в следващата част на статията на Марко Семов, който казва:
„Има истини, има принципи, има основи на нашето марксическо учение, има задачи на партията, има проблеми на международното комунистическо и работническо движение, които са азбучни, които са нашето верую, които са хлябът, с който се храним, и въздухът, който дишаме. И по тях НИТО БИВА ДА ДИСКУТИРАМЕ, НИТО ДА РЕВИЗИРАМЕ, НИТО ДА ИЗКАЗВАМЕ ДЪЛБОКОМИСЛЕНИ СЪОБРАЖЕНИЯ. За всеки истински партиен журналист това е от ясно по-ясно и от безспорно по-безспорно“.
С един замах авторът на статията връща нещата там, където винаги са били, защото именно „истините“ и „принципите“, които са забранени за дискутиране, създават толкова тясно поле за всяка дискусия, че фактически я обезсмислят. Толкова повече, че тези „истини“ и „принципи“ са ужасно разтегателни, ужасно мъгляви и всеки може да се скрие зад тях. Миналото показа, че явни политически престъпници успяха да се скрият зад принципите, както успяха да се скрият вредни научни догми и още по-вредни ненаучни вмешателство. Не знае ли Марко Семов колко хора направиха фантастични кариери, прикривайки се зад димната завеса на принципите?
Защото няма и не може да има сериозна дискусия в България, която да не засегне по някакъв начин именно тези основни принципи, тъй като по същество всички недостатъци произтичат било от самите принципи, било от начините на тяхното прилагане. И нека се върна към началото на статията. Нали същите принципи повелиха на писатели и журналисти да си затварят очите пред действителността, да гледат на човека като на пионка и никога да не му заговарят на човешки език.
Марко Семов предлага дискусиите да се съсредоточат върху човешките взаимоотношения. Странно ми е, че човек на такъв отговорен идеологически пост не вижда кръвната връзка между тези взаимоотношения и принципите, които не бива да се разискват. Наистина ли не му е ясно, че фаталните принципи са се изразили преди всичко в човешките взаимоотношения. Аз не мога да си представя как можеш да дискутираш едното, без да засегнеш другото? А какво да кажем, ако в процеса на една истинска дискусия се разбере, че много неща трябва да се променят, че калпави принципи трябва да се ревизират? Тук не става въпрос заради бълха да се гори юрган, защото юрганът май е пълен с големи и опасни плъхове, които много обичат такива принципни юргани.
Чудесни са мислите на Марко Семов за смляната идеологическа храна или детска кашица, която той и неговите колеги са задължени да поднасят на пълнолетните си зрители и читатели. Още по-чудесно е чувството за отговорност пред отделния български гражданин, което явно е тласнало Семов да напише статията. И доста силни са примерите на тези, които се опитват постоянно да задушават критичното чувство в журналистите.
Но страх ме е, че главният идеологически редактор на Българската телевизия си създава напразни илюзии.
[1] Марко Семов, Недовършени мисли, „Български журналист“, 1977, № 1, с. 4-16.
