Гражданска съвест и социална острота са съчетани с любов към киното в история, която разкрива мащаба на политическата корупция и личните загуби по време на военния режим от периода 1964–1985. „Тайният агент“ е едновременно безмилостна и насмешлива антология на живота в Бразилия, не филм „за“ диктатурата, а разказ „отвътре“. Сюжетът може да бъде преразказан, но това ще „обезкости“ замисъла на режисьора Клебер Мендонса Фильо. Защото, противно на привидността, нищо, което се мярка, преминава или превзема екрана на „Тайният агент“, докато там се раздипля фабулата му, не е случайно „изтървано“. Като се започне от заглавието…

Карнавалът

Годината е 1977, труповете в Бразилия са делнична рутина, от която никой не се интересува особено, дори полицията. Пазителите на реда са заети да просят рушвети, да тормозят хората и да прикриват престъпления – свои и чужди, поне що се отнася до Ресифе, щата Пернамбуко. Карнавалът е синоним на хаос, който предписва опиянение за простосмъртните и спуска завеса пред действията на режима и неговите слуги.

Диктатурата, маскирана като гротеска, се „материализира“ във всепроникващото чувство на заплаха и изпълва всяко пространство, в което управленското насилие циркулира тихо, почти банализирано. Репресиите нахлуват във всеки аспект от всекидневието, без никога да бъдат изрично назовани, загърнати в мантията на абсурда. Карнавалните сцени експлодират в цветове, преди да се превърнат в погребален транс, когато неуравновесената атмосфера променя своето настроение и увлича след себе си колективната емоция.

Идентичността

Сценарият на Клебер Мендонса Фильо изследва идентичността на множество нива ​– от промяната на имената до разглеждане на тялото като архив от видими белезите. От едната страна са „бежанците“ – най-често изгнаници в собствената си родина, които намират убежище в къщата на Дона Себащиена, странни птици, често сенки на самите себе си, опитващи се да забравят собствените си имена. От другата страна са джелатите (не ги наричат така, а би било доста подходящо), предимно бивши военни, на разположение за всякакви „мокри поръчки“, най-често свързани с неудобни субекти. По средата е „тайният агент“: таен за зрителя, който се опитва на разгадае неговата  мисия „под прикритие“, дваж по таен за себе си – обикновен човек, попаднал в плен на бюрократичния механизъм на военната диктатура. В Бразилия от 70-те години на ХХ век образът работи на много нива – от бляскавите шпиони в чуждестранните филми до неидентифицираните оперативни лица, свързани с правителството, въвлечени в наблюдение, сплашване и тайни действия. В случая филмът съчетава популярната култура със сенките на властта, прибавяйки идеята, че самата памет действа като невидим агент, влияещ на персонажите. Тази „рецепта“ ни води до Марсело/Армандо (в чудесното превъплъщение на Вагнер Моура), дисидент по неволя и таен агент по асоциация – заради двойната самоличност, с която е принуден да се примирява. 

Поп културата

Бразилският режисьор Клебер Мендонса Фильо е запален киноман, с ненаситен апетит за филмови асоциации и доказателствата надничат от всяка сцена на „Тайният агент“. От френската класика, през гангстерското кино до Спилбърг. Ще го откриете в избора на „Челюсти“ като отправна точка за паралели с един авторитарен режим – от пряката асоциация с хищни акули до телата, (не)изчезващи във водите на река Капибарибе. Но също и в прекрачването между жанровете, и в решението част от действието да се развива в кабината на кино „Сао Луис“ – връзката със седмото изкуство предоставя специфична нотка на абсурдна (не)достоверност (в стил „ако щете вярвайте“) на всичко, което се случва около Марсело. Черният хумор спомага за по-лесната „смилаемост“ на безпощадната реалноста, но между гротеската и ужаса често има съвсем тънка граница (която кървавият натурализъм на няколко пъти прекрачва). Като „Косматият крак“ – дали градска легенда, или хорър „кръпка“, но със сигурност метафора за репресиите от страна на властта.

Манипулацията

С промените в гледната точка, с времевите елипси, ретроспекциите и преплетените сюжети – „Тайният агент“ е филм за паметта и забравата, чиято структура, наподобяваща времево „ехо“, установява постоянна пропускливост между миналото и настоящето. В един режим на подразбиращи се манипулации – от съдебната система до общественото мнение, истината е по същество недостъпна категория, което я прави безполезна. Така Клебер Мендонса Фильо внезапно прекъсва хода на трилъра точно когато зрителят очаква ескалация. И вместо да се поддаде на класическо кресчендо, разказът измества фокуса си върху паметта на поколенията…

Възможно е известно време да се чудите какво точно гледате: пародия в духа на Тарантино и братята Коен, суров филм ноар, леко екзотична политическа драма или социална фреска, в която напрежението често се разтваря в меланхолия… Въпрос на интерпретация в настройките. Но „Тайният агент“ е превъзходна творба, идеален пример как в киното историята се ражда от „недомлъвките“, с интелектуален потенциал, надхвърлящ сантименталната стойност.