Стрелбата в „Слънчев бряг”, завършила с убийството на един човек и с тежкото нараняване на друг, няма как да не ни изправи пред поне няколко сериозни проблема. Пиша този текст, преди още разследването да е напреднало, и съответно преди да е навлязло във фаза, която позволява по-точно и детайлно реконструиране на причините и на обстоятелствата около случилото се, включително и до залавянето на стрелците, произвели стрелбата.
Независимо от това, какво ще се разбере, станалото налага да се замислим не само върху въпроси, отнасящи се до самия развой на събитията, но и до нещо, което дава основание да бъде разглеждано като белег за това, колко самоуверени, колко силни продължават да се чувстват и да са хората на организираната престъпност, част от структурите на криминалния ъндърграунд в България.
Винаги е изкусително в такива улични схватки с участието на известни лица от подземния свят да бъдат съзирани знаци за наличието на по-дълбоки проблеми в цялото общество, както и да се правят изводи за това, че случилото се не бива да бъде възприемано като изолирано събитие, а като част от нещо по-голямо, като знак за това, че нещо под повърхността се е раздвижило и представлява заплаха за спокойствието на гражданите. Това е нормален рефлекс, за който са типични обобщенията.
Ето че и вчера се появиха незабавно коментари, в които се заговори за нова гангстерска война или за завръщане на „мутренските времена”. Както и обичайните обобщения, съгласно които отново се е видяло, че нещата у нас са катастрофално зле. Напълно в тона на вече утвърдилата се традиция, дори и на политическо равнище бяха направени много силни изказвания и анализи. От левицата в парламента обвиниха директно, в прав текст, управляващите в политика по сигурността, отговорна за това, че България влиза в летния туристически сезон с такъв инцидент, станал в най-големия й курортен комплекс. Всъщност тези тежки констатации не учудват никого, тъй като опитът е показал ясно, че в България политиците никога не пропускат възможността да се възползват и от такива ситуации, за да нападнат опонентите, които са на власт в този момент, и да им вменят допускането на непростими системни грешки. Които естествено трябва да се платят с оставка.
Разбира се, това са по-скоро хиперболи, родени от желанието за спечелване на политическо предимство. Но, както вече казах в началото, случаят от онзи ден вечерта наистина налага да погледнем сериозно на него.
Така е, защото дори и наистина да става дума за „махленска свада”, възниква следното притеснение. Фактът, че на такова точно място, което е толкова силно охранявано от органите на реда, което е „наситено” с полицаи, голяма група хора дръзва организирано да нападне други хора, вече е голям проблем. Така е, понеже агресивните действия на Димитър Желязков и неговите бодигардове в този час от денонощието, в който се разиграва сблъсъкът, появата на групата с извадени на показ оръжия за ръкопашен бой и бронежилетки, демонстративното нарушаване на обществения ред пред свидетели – всичко това показва завидно самочувствие и липса на какъвто и да било респект пред закона и неговите пазители. Очевидна остава истината, че в България и днес има хора, поведението на които, при създаването на такива ситуации, показва категоричната им убеденост в тяхното превъзходство над силите на закона и реда, като поражда основание да се мисли, че същите тези хора гледат на себе си като на недосегаеми, а може би и като на закриляни от някого.
Та, и да приемем, че всичко е тръгнало от спор за едно място, то това не прави случая по-безобиден и по-маловажен, а напротив, прави го още по-симптоматичен. Защото, ако спорът и караницата около едно място за паркиране – стига това да е наистина поводът, от който е тръгнало всичко – могат да доведат до такъв изход, то, какво да очакваме от една истинска нарковойна. Работата е там, че явно скандалът за едно място за паркиране се вижда на някои хора при днешните български условия като спор, който те винаги могат да тръгнат да решават по такъв начин, с насилие, без да мислят много-много за последиците. И е така, защото тези хора са предварително напълно уверени, че законът и неговото прилагане не са фактор, от който зависят дотолкова, че да се замислят, разколебаят или направо откажат от идеята си за осъществяването на своята спонтанна акция.
Затова може да се каже, че ако инцидентът в „Слънчев бряг” е бил наистина по-скоро „махленска свада”, а не резултат от предварително планирано разчистване на сметки между фигури от наркобизнеса или част от борба за преразпределяне на пазара, то това го прави не по-малко, а дори още по-смущаващ. Понеже излиза, че конфликт, възникнал около спор за това кой и как да ползва едно място за паркиране, може да стигне до такава ескалация и до такъв изход. Лошото тук е, пак повтарям, че от действията на участниците в схватката не проличава никакъв или почти никакъв страх от органите на реда, и най-важното, от правосъдието в страната. Най-вече второто е онова, което трябва да ни притеснява особено много, и което действително издава симптомите на една лошо и неефективно функционираща правна система, както добре знаем.
Така че, проблемът не е само в това следствие от случайно възникнали пререкания за едно паркомясто ли е станалото, или следствие от нещо по-дълбоко и опасно като предистория, мотиви и мащаби. Проблемът идва и от налагащия се за кой ли път кристално ясно извод, че в България известни на всички престъпници -легенди все още продължават да се чувстват достатъчно силни, за да предизвикват боеве и престрелки на публични места. Стига само да го поискат. И то само заради едно място за паркиране, ако щете.
Ето защо споровете, които веднага се разгоряха в публичната среда, трябваше да се завъртят всъщност не толкова около това дали обяснението „махленска свада” е вярно на действителността, адекватно или не, абсурдно или не. Дебатът трябва да се води и за това, страшно ли е, че и до ден днешен едно българско паркомясто може да предизвика такава битка, на такова място, при такива обстоятелства и с такива последствия.
Иначе въпросите, свързани с действията на полицията по време на тази престрелка тепърва ще се изясняват и разкриват. Ще се разбере и дали има нова нарковойна.
Има и още нещо, което трябва да се каже, и то е, че у нас чувството за недостиг продължава да е един от основните параметри на съзнанието ни и оттам един от коловозите, в които трайно се движи социалното ни битие. Недостиг. Недостиг на места за паркиране е довел може би до боя и стрелбата в „Слънчев бряг”, недостиг струва вече живота на един човек и заплашва живота на друг. Все недостигът, или по-точно, острото усещане за недостиг ни кара да се държим помежду си като хора, които постоянно са принудени да съществуват в състояние ако не на война, то най-малкото на безмилостна конкуренция. Ще ни напусне ли някога това парещо чувство за недостиг, което ни тласка към всекидневна напрегната борба за място? Ще се освободим ли от чувството, че местата все не ни достигат, защото другите ни ги отнемат. Ще се спасим ли от недостига на общество около нас и в нас най-сетне?
