Решихме отново да търсим робство, защото го намираме за по-малко обременително от свободата.
Уилям Текери
В полувековните тоталитарни времена, които очевидците забравиха скоропостижно, а днешните младежи не искат и да знаят, страната ни, наречена не на шега Народна Република България, беше носител на редица рекорди – един от друг по-печални. Неслучайно ние, българите, имахме грозната слава на най-предания съюзник на Кремъл в цялата Съветска империя. Впрочем не съюзник бяхме ние (естественият съюзник е съидейник, а нерядко – и чистосърдечен и равнопоставен приятел), а васал. И не предан (предаността е качество), а верноподанически васал. В един от репортажите си Георги Марков си спомня през тъга как Тодор Живков пресъздава едно от поредните си посещения в Кремъл с думите: „Хрушчов ме дра”. Сигурно го е драл впоследствие в тон с духа на времената и Брежнев. А драни биват не съюзниците и не дори васалите – драни биват само слугите от господаря. Онези слуги, за които Чехов пише, че ги шибат с пръчка в килера. Тъкмо такива бяха отношенията между Партийния дом и Кремъл – отношения между слуга и господар, при което дрането е равнозначно на шибането с пръчка в килера.
От междудържавното поприще този садомазохистичен поведенчески модел се пренася закономерно и на родна земя – и гражданските отношения в страната ни бяха строго йерархични, и те копираха отношенията между Партийния дом и Кремъл. Една присъща на всички авторитарни и особено на всички тоталитарни общества йерархичност, която не бе чужда и на останалите държави членки на Варшавския пакт, но която на родна земя бе най-осезаема. Една противоестествена (има и естествени такива), една въдворена и поддържана със силата на оръжията, с физическа сила и с ведомствено насилие йерархичност, която деиндивидуализира и инструментализира личността до нейното пълно обезчовечаване. Всичко това така унифицира гражданската среда, че превърна нацията ни в народ от тодорживковци. При което имам предвид пълната и безпрекословна подчиненост на редовия български гражданин на едноличния партиен режим. Става дума за един огледален поведенчески модел, при който подчинеността, която най-малограмотният и безскрупулен тиранин в цялата ни хилядолетна история засвидетелства пред кремълските си господари, бе неусетно пренесена и във вътрешнополитическите отношения.
Попътните знаци на тази лакейщина са неизброими. Цяла Източна Европа бе стегната в рамките на Съветската империя, българският национален химн бе обаче единственият, който фаворизираше не родолюбието, а обвързаността ни с една чужда имперска държава:
Да крепне навеки съюзът ни боен
с великия братски Съветски съюз!
Като връх и корона на тази лакейщина през 60-те партийните ни лидери тръгнаха да ликвидират страната ни като държава, предлагайки, при това неведнъж, на Кремъл НР България да стане съветска република. И ако това не се случи, то е само защото СССР не ни пожела – този фарс явно е дошъл в повече на Москва, явно и там са се намерили трезвомислещи глави, които са решили, че след като НР България е фактически съставна съветска република, няма защо да става и формално такава. Никоя друга държава от Източния блок не се себеопозори в такъв мащаб – най-малко Румъния и Албания. Мракобесието в тези две страни надминаваше и родното, но техните лидери поеха риска на една поне частично независима от Кремъл национална политика. В хода на следваното от София раболепие, отново като единствен източноевропейски лидер, през пролетта на 1968 г. Тодор Живков затича пред вятъра, предлагайки на Брежнев и Косигин армиите на Варшавския договор (така се казваше тогава, макар че по-подобаващо би било да се нарече пакт) да нахлуят в Чехословакия и да възстановят статуквото, като се справят с либерализацията на Дубчек. Че чрез показната си дворцова сервилност Тодор Живков е бранил и собствената си тоталитарна власт, не ще и дума, че Пражката пролет можеше да повлече крак и по индукция да запролети и на родна земя, където – особено сред преподавателите и студентите на философско-историческия (така се казваше тогава) факултет на Софийския университет – реформаторският дух на пражкия комунизъм с човешко лице вече витаеше като призрака на Маркс над Европа, е ясно като ден. Но докато останалите страни-членки на Варшавския пакт се подчиниха неохотно на диктата на Кремъл, а Румъния и Албания не изпратиха и един войник на този позорен фронт, нашего брата пое инициатива за предстоящата агресия. А това е една много сериозна разлика. Разлика, която обремени и пътя ни на демократизиране – Република България бе последната държава, която се извини на Чехословакия за бруталната агресия. Направи го Петър Стоянов в качеството си на президент. И хубаво, че го направи, та да поизмие кое-що срама от челото – неговият наследник едва ли щеше да го стори.
Цялото това унаследено денационализиране и русифициране на външната ни политика повлия и на вътрешнополитическите процеси на демократизация впоследствие – то влияе и днес по един деструктивен, по един пагубен за националната ни политическа съдба начин. Страната ни е пренаселена като никоя друга не само от унаследени от близкото ни тоталитарно минало, а и от новопридобити в наше време паметници и на руската монархия, и на съветска Русия, и на една несъществуваща исторически, на една изцяло съчинена в партийните идеологически лаборатории родна комунистическа героика. А в суровата сянка на един колкото имперски, толкова и деспотичен Кремъл демокрация не се гради, не се създава национално бъдеще с непосилния товар на едно денационализирано национално минало върху плещите. Докато обслужваме политически легендата, че Русия (монархическа и съветска) е наш двоен освободител, ние едва ли ще се приобщим пълноценно към единствената надежда за материален и духовен просперитет – Евроатлантическата общност. Време ни е да осъзнаем, че в този ускорено глобализиращ се свят никоя нация не е в състояние да оцелее икономически вън от световната общност на държавите – най-малко държавица като нашата.
Пък и не наш двоен освободител, по-скоро наш двоен поробител е Кремъл, който от векове е гледал на страната ни като на потенциална плячка. След т.нар. Освободителна руско-турска война Русия фактически окупира младата българска държава, настанява по всички ключови постове на държавната администрация (и особено в силовите министерства) свои васали и заставя отечеството ни не само да изхранва настъпващата руска армия, която пък го граби най-безскрупулно, а и да заплати в брой всички преки и косвени разходи по войната – чак до последния патрон. И ако нямахме далновидни и сърцати държавници като единствените оцелели от пожарищата на Априлското въстание апостоли Стефан Стамболов и Захари Стоянов, които да се противопоставят с риск на живота си на хищния кремълски империализъм, днес на мястото на България като в Крим щеше да се шири поредната руска губерния.
Още по-тотално стана господството на Москва около средата на 40-те, когато без всякакво правно основание Червената армия нахлува в нашите земи и въдворява онази диктатура на пролетариата, която няма равна на себе си по мракобесие и която по жестокост и цинизъм е сравнима само с националсоциализма. Изцяло обсебени от Съветския съюз, ние станахме фактически народ без народност и държава без държавност. И се отблагодарявахме на собствените си палачи за упражнявания терор, като ги възвеличавахме и обезсмъртявахме в монументи, мемориали и паметници. Но не това е най-страшното. Още по-позорен, още по-опозоряващ е фактът, че това коленопреклонно отношение на безусловна и пълна подчиненост, на една безмерна мазохистична себеотдаденост продължи и в демократични условия, когато русифицирането ни бе вече наше решение, наш собствен съзнателен избор. Ако по примера на психоанализата наречете този мазохистичен избор стокхолмски синдром, няма да сбъркате. Защото докато едно робство е наложено със сила от една имперска държава, все още не всичко е загубено, все още има надежда за свобода. Когато обаче робството е пожелано доброволно и е доброволно следвано, когато на хоризонта пред теб са грейнали всички духовни (пък и материални) блага на демокрацията, а ти предпочетеш дебрите на вчерашното мракобесие, спасение няма – тогава всички попътни надежди се превръщат в безнадеждности. Робството на пристрастения към вчерашния си робовладелец днешен роб е несъкрушимо и по-жизнеспособно от всеки порив за свобода. За разлика от външното, от обективното, от обстоятелственото робство, вътрешното, субективното робство е неунищожимо. За вътрешния, за генетичния роб, за роба не по участ, а по сърце и душа, който носи в себе си робството като светиня, алтернатива няма – за него това робство е форма на живот, при това единствената форма на живот, до която той има достъп. Защото има нещо неподвластно на обстоятелствата – и това е душевността. Която може като душата на воюващия с вятърни мелници Дон Кихот, който, между другото (пък и не съвсем между другото), е прототип на Сервантес, да бъде окрилена от копнежа за свобода, или като душата на умиращия Дон Кихот – заробена от битовизми.
За вълнуващата трансформация на външното робство във вътрешно ще поразсъждавам в следващото си есе.
