Американският композитор, който цял живот търси общото между културите, навърши 80 години. Рожденият му ден бе отбелязан с премиера на неговата Единайсета симфония.
Филип Глас, един от представителите на минимализма, е роден на 31 януари 1937 г. в Балтимор. Неговата опера Айнщайн на плажа (1976 г.), поставена от Робърт Уилсън, е сред най-значимите произведения на ХХ век. Тя се явява ауфтакт към други 24 сценични произведения, както и към симфонии, концерти, камерна музика, балетни партитури и филмова музика (за „Кундун“, „Шоуто на Труман“, „Часовете“, „Левиатан“ и много други). Своята 80-годишнина Филип Глас отпразнува със световна премиера на своята Единайсета симфония, изпълнена от австрийския оркестър „Брукнер“ от Линц в Карнеги Хол в Ню Йорк. На диригентския пулт отново бе Денис Ръсел Дейвис.
Интервюто с Филип Глас е публикувано в „Зюддойче цайтунг“[1].
Неотдавна вашите симфонии – от първа до десета, излязоха на дискове. Денис Ръсел Дейвис е първият диригент на повечето ваши произведения. Как се стигна до тази художествена симбиоза?
Денис винаги е насърчавал съвременни композитори: Ханс Вернер Хенце, Лу Харисън. Аз съм сред тях. Но по-скоро не бих го питал кого най-много харесва. Ние се срещнахме за първи път през 1978 г. В крайна сметка от тази среща се появи Щутгартската трилогия с Айнщайн на плажа, Сатяграха, Akhnaten (на бълг. Ехнатон, б.р.), едно безумно предизвикателство, подобно на Вагнеровия Пръстен на нибелунга.
Искахте да създадете един нов вид опера – голяма форма в епизоди, които напомнят на ритуалните игри от гръцката Античност или Средновековието, но се въртят не около митове, а около личности?
Без Боб Уилсън, режисьора Ахим Фрайер и драматурга Клаус Петер Кер тези опери не биха се появили. А това, че един композитор на опери пристъпва към реални личности като Махатма Ганди, Уолт Дисни или Айнщайн, не е мое изобретение.
Различието е, че вие често се спирате на герои от американската история и култура. Като американски композитор чувствате ли се отговорен да коментирате вашите собствени история и общество?
Ние в Америка нямаме такава високо развити култури, както в европейските страни. Но имаме някои велики личности като Ейбрахам Линкълн, който никога не е ходил на училище, но въпреки това става адвокат и президент, един обикновен човек, роден в дървена колиба. Америка има много подобни личности, защото е приела толкова много различни хора, като моите баба и дядо, дошли от Литва. Затова в оперите ми се появяват Линкълн, Мартин Лутър Кинг или Уолт Дисни в Съвършеният американец. Мисля, че историята на моята родина е изключително вдъхновяваща. И се радвам, че съм част от нея.
Кое събитие от последните години разглеждате като най-важен момент за американското общество?
Боя си, че това са последните президентски избори.
Ще се появи ли някога опера от Филип Глас, посветена на Доналд Тръмп?
О, не, несъстояли се личности не ме интересуват. А той е такава, времето ми е твърде скъпо, за да го пожертвам. Съжалявам, ако сте му приятел.
Във вашите опери учени като Йохан Кеплер, Галилео Галилей или Алберт Айнщайн се сблъскват с едно враждебно общество.
Мисля, че съм композирал най-много опери за учени изобщо. Може би се дължи на това, че съм следвал математика и философия. Но човек като Кеплер е осъзнал света по много задълбочен начин. Харесва ми също, че интересът към науката е присъщ на будистите. Далай Лама веднъж ми каза: „Ако можете да ми докажете научно, че няма душа, ще го приема“.
Вие приехте будизма, след като срещнахте индийския музикант Рави Шанкар и тибетски бежанци. За известно време будизмът се беше превърнал почти в мода. Как гледате на това днес?
Аз изповядвам будизма точно както и религията на толтеките или хиндуизма, дори и католицизма. Не членувам в един, а в много клубове.
Макар че произхождате от еврейско семейство?
То не беше ортодоксално. Аз съм трето поколение атеист. И евреите имат голяма традиция в атеизма – наричат тази група „светските евреи“. Те приемат еврейската общност, но не и религията. Моят баща и дядо ми принадлежат към тези евреи. На мен това ми се отрази много добре, защото израснах до голяма степен без предразсъдъци.
Въпреки това винаги сте се занимавали с духовни и религиозни проблеми. Най-много във вашата Пета симфония, където композирате музика към староеврейски, арабски, японски, индийски и африкански текстове, едно монументално тържество на общото между културите.
Мисля, че тези култури имат общи корени, едно общо резонансно пространство от чувства и ценности. Всяка от 12-те части има своя тема: става дума за милосърдие, за любов и смърт. Изглежда, всяка култура има своя „специална сфера“. Ако човек иска да научи нещо за смъртта, трябва да пита японците. Хваща те страх, когато те разказват за чистия ужас от смъртта. В любовта юдейската култура е твърде добра.
През 2014 г. излязохте заедно със Стив Райх на сцената – за пръв път след десетилетия. Преди това отношенията ви се смятаха за студени. Дали причината не беше, че и двамата се рекламирахте като създатели на минимализма?
Съвсем не. Аз познавам Стив от времето когато следвах музика в Джулиард Скул, свирили сме заедно, бяхме едно семейство. След това се изгубихме от поглед при нашата активност, но винаги сме се отнасяли с уважение един към друг.
При изпълненията на живо с вашия ансамбъл през 80-те години се набиваха особено клавишните и духовите инструменти, както и силата на звука. Тогава това изобщо го нямаше в съвременната музика. Оказа ли ви въздействие младежкият бунт на попмузиката?
Мислите ли, че беше силно? Във всеки случай не толкова силно, колкото при Франк Запа, който във Филмор Ийст, една от популярните зали в Ню Йорк, беше натрупал високоговорителите до тавана. Това наистина беше прото-пънк като протест. Аз не исках да правя революция, ние имахме проблем: в ансамбъла бяхме повече композитори и като повечето композитори свирехме само на пиано. Тъй като на концерти рядко могат да се осигурят четири пиана, ние си купихме тези евтини кийборди за рокендрол и старателно ги усилихме.
Следователно музиката на минимализма не беше протест срещу утвърдената музикална сцена?
Нямам високо мнение за протеста в музиката. Има политически и социални теми, които ме интересуват. Що се отнася до композиторите в мейнстрийма, предпочитам да почакам, докато темата се разреши от само себе си.
Не сте ли днес самият вие част от мейнстрийма?
За мое учудване – да! Миналото лято свирих два пъти в Амстердам. На първата вечер дойдоха 5 хиляди младежи, на втората – 6 хиляди, всички на възрастта на моите внуци. Помислих си: не пиша хип хоп музика, моята музика звучи съвсем различно от тяхната, но въпреки това я харесват.
Но вие винаги сте били звезда, поне в САЩ…
Да го погледнем от другата страна: първата голяма музикална награда получих от японското правителство – на 75 години!
Доста късно.
Почти много късно. За щастие още бях жив. Първото професорско място ми предложиха на 73 години, но им казах, че е твърде късно за мен.
Как се чувствате като композитор, който трябва да избира?
Напълно ми е безразлично. От дълго време съм научил, че независимостта е по-важна от успеха. Независимостта ми даде свободата да правя това, което искам. Всяко признание е бедствие в художествен план.
Превод от немски Людмила Димова
[1] Заглавието е на Портал Култура.
