Обичаме да говорим за нея помпозно и в празнични дни, особено на 22 септември, във Велико Търново. Както в началото на тази седмица.
Тогава независимостта ни умилява исторически, че и политически; усеща се неин остър медиен дефицит. Даже се сещаме за кратко, че някой – кой ли? (пак този проклет въпрос) – е задраскал тази дата от българската история. Политическата коректност по време на избори ни пречи да отговорим, ала свенливата препратка към периода 1944-1998 г. би трябвало да подсеща дори най-невежите по история кой е този „кой?”
Остава обаче вторият и много по-труден въпрос: а защо е така?
Защо усещането за независимост, за Независимостта като цяло липсва, защо ни убягва? Защо другаде в Европа – била тя Източна или Централна, не говорим за Съединените щати – това усещане е различно. Защо историческият размисъл се изразява в друга политическа култура, а от нея избуява различна политика. Защо едни народи паметуват, а други забравят толкова бързо. Защо едни съхраняват жива националната си памет, независимо от мащаба на историческите си сгромолясвания, а други с охота се самоизтриват и все започват отначало. И се спъват всеки път в същия камък.
Нима сме толкова различни от другите? С какво сме по-различни?
Има ли някакъв изначален дефицит в историческото ни битие?
Откъде идва вцепенението ни, тази историческа инертност, свеждаща се до наизустеното преповтаряне на клишета? От какво все се боим? От това ли, че сме затиснати от две владели ни някога бивши империи, все едно, че прокоба отрежда колективната ни автобиография да е все „житие и страдание”.
„Ние сме хора рая, всякога плашливи като зайци” – твърди преподобният Софроний Врачански, вярно, в едни други времена на национална сгушеност. Оттогава са минали два века, а страховете комай не намаляват, остават си все същите. С тази разлика, че днес опасенията са се удвоили заради имперското възраждане на поробилите ни някога сили.
По-тревожна според мен е обаче прекъснатата у нас връзка между независимост и свобода.
Сами си отговорете: има ли я, няма ли я?
Ако приемем, че свободата е фактическа независимост, а независимостта – осъществена свобода.
И във време на избори, и след тях.
Синдромът на „дарената свобода” продължава да ни преследва след 1989 г.
А тя, „дарената свобода”, не признава независимостта, не се нуждае от нея.
Цялото ни днешно самосъзнание се свежда до самосъжаление, до недоимъка, който усещаме в сравнение с житие-битието на други европейски народи.
Затова и не искаме да избираме, смятаме, че избор няма. Вътре в страната всичко е „все тая”, така и ще си остане, а инак съдбата на България се решава отвън, затова разни самовъобразили се нови империи могат да ни подритват и да ни карат да подписваме и сключваме договорите, които те решат.
При други европейци, с друго житие-битие, нещата съответно са други.
Заможният нима не е по-свободен, все се мърмори в нашенско, той по-лесно надига глас, а ние…
Дори така да е, ала нали днешното благополучие на другите европейци (впрочем, поразклатено от кризата) е извоювано с цената на отколешни, че и жертвоготовни усилия.
Днес вече не цитираме Алеко Константинов или Вазов с техните сравнения за „балканска Швейцария”.
Че и как да го правим – „Какво, Швейцария ли?”
Я, вижте, че половин България е още и то несимволично „под водата”, да не говорим за онова, що се подава отгоре…
Историческата коректност обаче изисква да уточним, че във втората половина на XIX в. повечето кантони на Швейцария далеч не са били тъй благоденстващи, както днес, а славата на Швейцария (преди появата на банковата тайна и финансовите потоци) се е крепяла на здравословния климат и най-вече на умерените цени. На изложба в Женева преди години със смайване установих колко недотам заможни са били швейцарците, щом като мащабно наводнение в края на 90-те години на XIX в. е породило вълна от общоевропейска солидарност, включително със скромно българско участие (!) под надслова „Да помогнем на бедните швейцарци!”.
Век и половина по-късно разликата е от небето до земята, с височината на швейцарските Алпи.
Сега Швейцария при сгоден случай задължително помага на други бедни европейци, дето кретат на опашката, най-вече българи и румънци.
И друго нещо, което не чух и продължавам да не чувам по повод на Независимостта (не само заради изборите), може би защото е свързано с националното ни достойнство.
През 1908 г. България и българите изцяло са съзрели за мисълта, че националната независимост (от една или друга империя) си има цена.
И са били готови да я платят.
Макар и тогава, както и сега, българската преса, че и обществено мнение да е било вторачено в разни сметчици.
Като например следната: обявяването на българската Независимост е означавало отказ от редици икономически привилегии в отношенията с Османската империя – безмитна търговия, затваряне на огромните източни пазари, на износа на зърнени храни, животни и манифактура. И нещо още по-трудно, съпоставимо с проблемите около днешните зависимости от разни енергийни проекти – съдбата на източните железници, част от които България откупува за баснословна сума от Империята.
Всяка независимост си има цена.
Факт, който намира потвърждение и в цената, която плащаме за руско-турската война.
България поема своята част от дълга на Османската империя и се задължава да плаща на Русия по 4 020 млн. френски франка годишно за период от 75 години (сумата е колосална, а срокът на погасяване, без лихвите, се простира почти до падането на комунизма – до 1983 г.).
И всичко това – от чувство за национално достойнство. От желание за скъсване с минали робски зависимости и нежелание за ново имперско поробване, този път от Русия.
Извършено с национално самочувствие. Без охкания и вайкания.
Без вечната българска дилема, която Захари Стоянов сполучливо формулира по следния начин: „и тъй ох, и така олеле…”.
Независимостта ни, за която днес все по-нехаем.
