0
1145

Независимост и безразличие

azahariev

Във вчерашната си статия Тони Николов написа за това как привързаността на княз Фердинанд към нумерологията и към символните, или по-скоро ейдетични свойства на числата, се е оказала един от факторите, предопределили вземането на решението за това българската независимост да бъде обявена точно на 22 септември. А не на 21, както било решено първоначално от княза, Александър Малинов и правителството.

Всички в Европа очаквали, че в най-скоро време – по всяка вероятност до края на месец септември 1908 г. – Австро-Унгария ще анексира Босна и Херцеговина и така ще наруши клаузите на Берлинския конгрес. Съгласно начертания предварително и съгласуван с Виена план, прокламирането на българската независимост не бивало да предхожда във времето евентуални действия в разрез с решенията на Берлинския конгрес, предприети от някоя от Великите сили. Смятало се, че ако ги последва, българският едностранен акт няма да бъде възприет като безпрецедентен и напълно неоправдан, а ще изглежда като част от обективни процеси, които са станали необратими и които налагат възможно най-бързото разплитане на възлите, получили се като следствие от състоянието на Османската империя и нейните неотговарящи вече на характера на историческото време състав и устройство.

С други думи, надеждите били тези, обявяването на независимост от страна на България да бъде изтълкувано като необходим елемент от поредица събития, наложени от самото състояние на тогавашната турска държава в условията на европейските реалности в началото на двайсетия век. Такава поредица от събития наистина последвала.

Твърдата убеденост на княз Фердинанд в това, че числата са същности с окултна сила, оказващи въздействие върху хода на събитията от действителността, със сигурност е изиграла съществена роля при вземането на окончателното решение за датата, на която да бъде оповестен манифестът за независимостта на България. Силната вяра на Фердинанд в числовата метафизика и в тайните смисли на числата, мислени като субстанциални природи, може да бъде идентифицирана още в избора на деня, в който той приема титлата български княз – 07.07.1887. Много са примерите в същата посока, които могат да бъдат взети от периода на управление на този български монарх.

Разбира се 22 е число, което няма как да не вълнува дълбоко само по себе си ума на човек, който е така зависим от вярата в принципите на нумерологията. В същото време едно ключово изказване на самия Фердинанд е свидетелство, че 22 септември 1908 година се е явявал в неговите очи дата, особено подходяща за това той да приеме титлата „цар“. По силата на една допълнителна символна връзка.

Ето какво заявява в същия този исторически ден Фердинанд пред насъбралото се на хълма Царевец множество. Думите му идват като отговор на призива, който Александър Малинов отправя към присъстващите: „ Чуйте словото на царя!“

„Търновци! 22 години как работя за обединението на българите, как страдам за тяхното преуспяване и величието на българското име и всякога в тия с трудни минути съм черпил подкрепа в тяхната преданост. В тия тържествени и съдбоносни минути, в тая историческа местност, седалище на старите славни български царе, всред тия вековни скали, неми свидетели на толкова славни подвизи, като обявявам независимостта на съединената през 1885 година България, аз с благодарност си спомням и сега, в тая тържествена минута, за моите верни и предани търновци, за старата българска столица, откъде прокламирам народната независимост. Ура! Да живее независима България!“

Едва ли може да има каквото и да е съмнение, че за Фердинанд датата 22 септември 1908 година е била средоточие на космически закодирани събития. Нищо чудно, идеята да осъществи пресичането на тези линии да е упражнявала върху съзнанието му почти обсесивно въздействие. Да станеш цар на 22-та година от своето управление, възстановявайки българското царство. Кога да стане това, ако не на 22-ро число? Но, независимо от тези чисто психологически въпроси, отнасящи се до личностния живот на тогавашния български княз, фактът, че обявяването независимостта на България става на 22 септември 1908 година, е от огромно значение за последиците от този акт и по-нататъшната съдба на българската държава. Тази рискова, пионерска стъпка, която изпреварва анексията на Босна и Херцеговина, извършена само ден по-късно, смайва мнозина. С което внася объркване. Да, недоумение най-напред, но и объркване. Защото внезапно става ясно, че българите са дръзнали да излязат сами крачка напред с пълното съзнание какво вършат, като показват ясно, че не възнамеряват да се крият зад гърба на когото и да било. С което дават да се разбере, че не си правят сметки, в които Австро-Унгария върви пред тях под противниковия огън, докато самите те се опитват да се проврат между куршумите. С прокламирането на своята независимост в този момент, без да чака повече нищо и никого, България смело застава в предните редици, демонстрирайки дързост, решимост и самочувствие. Експедитивно извършената мобилизация на българската армия, дошла като резултат от заплахите за навлизане на нейна територия на турска армия, са недвусмислен знак за това, че съществува готовност за защита на предприетия политически скок.

Съществува и разбирането, според което България е била поставена в услуга на хабсбургските интереси, тъй като под натиск от Виена българските управници са се съгласили страната им първа да наруши Берлинския договор. Дори и да се приеме, че в това има истина, извоюването на психологическо предимство посредством категоричността на манифеста от 22 септември 1908 година и демонстрираното самообладание пред осъзнаването на факта, че жребият е хвърлен, дават основание да се мисли, че в тази високо рискова ситуация елементът на изненадата е бил използван рационално и ловко от българските политици.

В навечерието на честванията, посветени на 108-та годишнина от провъзгласяването независимостта на България, стана нещо, новината за което дойде също толкова неочаквано, колкото неочаквана е била за някои в руския императорски двор новината за обявилата независимост България.

Имам предвид изказването на Пьотър Толстой. Отдавна не бях получавал усещането, че някой гали националното ми самочувствие. Не гъделичка, а гали. Дори бях позабравил за това чувство, но благодарение на човека от „Единна Русия“ си припомних емоцията, изпитах го отново като че ли. Защото от думите на господин Толстой разбрах, че българинът действително е станал с времето по-независим, щом вече гледа дори и на руснаците само като на клиенти и купувачи. Българинът продава много на руснаците, стана ясно от думите на руския политик, продава им много от земята си. От това излиза, че българинът вече не се трогва така, както по-рано от думи като „земя“ и „руснак“. По-рано въплътените в тези две думи идеи, за земята от една страна, и за Русия и руснаците, от друга, значеха много за българина. А сега той ги асоциира преди всичко с покупко-продажбата. В наше време значи, помислих си, ценностите на българина са се изменили до неузнаваемост. Той – и това се знае от по-отдавна – не тачи така земята си, както я е тачел преди, а вече не тачи, види се, и руснаците. Защото човек не тачи особено много онези, на които продава. Още по-малко може да се каже, че човек тачи особено много онези, на които продава земята си.

Но последното, разбира се, при положение, че човек особено много тачи земята си, което не важи, както казахме, за днешния българин. От което може би следва, че българинът е безразличен, когато продава земя на руснаците. А от това излиза, че българинът е безразличен към руснаците. Той не е безразличен към парите на руснаците, но, както изглежда, е станал безразличен към тях самите.

И затова си мисля, че щом вече е безразличен и към руснаците, българинът е станал невероятно независим човек. И от това, признавам си чистосърдечно, ми се погали националното самочувствие. Сега вече българската нация се еманципира, отървавайки се от зависимостите на миналото, казах си.

Така си мислех и се радвах на това, че съвременните българи вече не са подвластни на наивни представи, дори и тогава, когато става дума за руснаците. Имам предвид представи, които да го привързват, и така да го правят зависим. Но докато разсъждавах по такъв начин, ми стана тъжно. Защото се поставих на мястото на господин Толстой и се представих какво е да живееш със съзнанието, че си станал безразличен дори и на българите. Че си се обърнал на число дори и за тях, че те виждат като номер. Но не като число в нумерологията. На парцел и на брой да си се обърнал. А на тези отсреща да им е безразлично, че си руснак.

И затова ми дожаля истински за Пьотър Толстой.

В същото време не можех да спра да се радвам на повдигналото ми се национално самочувствие заради това, че българите не гледат на това да продадеш някому земя като на неизбежно изпадане в зависимост. Може би българите са разбрали през дългата си история, че купилият земя става зависим от имота си, привързва се към него, заобичва го. И тази земя вече не му е безразлична.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияКомунизация, декомунизация, рекомунизация
Следваща статияИзобразителни паралели