1
2400

Независимост

На 22 септември 1908 г. в историческата църква „Св. Четиридесет мъченици“ в старата столица Велико Търново княз Фердинанд прочита Манифест към българския народ, с който се обявява Независимостта на Княжество България. От този момент васалното княжество вече е независимо царство, а князът става цар. От този момент независимото Царство България се нарежда сред другите независими държави, като става пълноправна и равноправна с всички тях. От този момент предстои да извоюва и отстоява целите и принципите на независимостта, вписани в историческите и знакови думи в Манифеста. Това са изконните принципи на всички свободни и независими народи – непоколебима вярност към паметта на народните дейци за свобода, уреждане на хубавата си земя и преуспяване в своя културен и икономически напредък с надеждата, че ще намери одобрението на Великите Сили и съчувствието на целия просветен свят.

През следващите години една след друга следват три войни, които целят постигането на заветната цел за национално обединение с другите части от балканското землище, населени с еднородни, еднокръвни, едноезични и едноверни братя и сестри, останали извън границите на царството. Стремежите за съединение са същите, които са вдъхновявали Съединението на Княжество България с Източна Румелия през 1885 г. Тези заветни стремежи се изразяват с еднаква сила и устрем както от българите в границите на Отечеството, така и от българите, останали извън неговите предели. Войните са тежки, изнурителни, изтощителни, често братоубийствени, но се водят с пожертвователен героизъм. Войните завършват с поражения, преживени като национални катастрофи, една след друга носят разруха и покруса, пораждат раздор, посяват нихилизъм. След постигането на Независимостта и последвалите войни за разгръщането на нейния мащаб над всички българи следват поражения, довели до спазъм на националната душа, до политическо лутане и партизиране на обществото, което поражда вътрешно разделение и противопоставяне, продължило десетилетия и взело много жертви. Почти не успяваме да се радваме на независимостта си, родена с толкова надежди, прогласена така тържествено, положила начало на всенароден устрем, насочен към постигане на вековен блян. Бляновете остават неосъществени, а независимостта ни остава като една светла дата.

След не много години и датата е зачеркната. С установяването на комунистическата власт празнуването на Деня на независимостта е прекратено. Празникът е обявен за националистически, за фашистки и по идеологически, и политически причини е изхвърлен от календара. На негово място е наложен новият празник на новата независимост, на „освобождението от фашистко и капиталистическо робство“, на победната социалистическа революция, на новия строй, под чиито знамена всички бяха длъжни да маршируват в строй. По политико-психологически причини не беше възможно само две седмици след емблематичната дата на новия строй – 9 септември, да има друг празник и то празник на независимостта. Не можеше да се допусне да се мисли за независимост, която не е под ръководната роля на партията-ръководителка. За царе можеше да се споменава само в народните приказки. Цялата история беше пренаписана и всички неудобни за новата идеология дати, събития, празници и личности бяха първо зачеркнати, а впоследствие изтрити. Честванията на Деня на Независимостта са подновени чак след половин век – през 1998 г. Денят на Независимостта се превръща в нов празник с пресушени корени, изтрит от народната памет, непознат и непонятен за цели поколения, изживели живота си по деветосептемврийските манифестации.

Пет века лишен от самостоятелна държава народът копнее за независимост и тъкмо празникът на Независимостта е заличен от календара. А когато в тоталитарната държава нещо е заличено от календара, с всички тоталитарни механизми то бива заличено и от паметта и от съзнанието.

В Декларацията на независимостта на Съединените американски щати от 1776 г. нейните автори, наречени от Ейбръхам Линкълн „бащи“, са записали думи, които са легнали в основата на всеки стремеж към независимост: „Според нас следните истини се разбират от само себе си: че всички човеци са създадени равни и техният Създател ги е дарил с определени неотменими права, сред които са животът, свободата и стремежът към щастие. Че за осигуряването на тези права сред човеците започва да действа управление, което черпи справедливите си правомощия от съгласието на управляваните.“

Независимост означава тъкмо това – правото на живот, свобода и стремеж към щастие. Тези права се неотменими, защото са дадени на човеците от техния Създател и всички човеци са равни пред тези права. Погазването на което и да било от тези права означава не само лишаване от независимост, но и погазване принципите на независимостта. Независимостта има своите общонационални измерения, но те също са лишени от смисъл, ако са потъпкани основополагащите индивидуални права. Независимостта е политическа категория, но нейните основи и нейната същност са етични. Ако бъде лишена от своята етична същност, политическата независимост се изпразва от съдържание и се превръща в антиутопия от рода на описаната от Джордж Оруел. Когато Големият брат те наблюдава, всички ценности се превръщат в своята противоположност – Войната е мир, Свободата е робство, Невежеството е сила. В такава „независимост“ беше принудено да живее нашето общество в продължение на половин век, когато Независимостта беше заличена като празник и подменена с фалшив двойник. Денят на Независимостта не беше просто забравен – беше му наложена забрана и забрава. Този дълъг период остави трайни травми в обществената памет и в обществената душа. Затова когато днес празнуваме Деня на Независимостта, трябва ясно да съзнаваме, че за постигане на истинска независимост е необходима борба, но за да е успешна тази борба, тя трябва да е предшествана от ясно осъзнаване на нейната политическа и духовна същност.

Независимостта ни приближава към нашите национални идеали, но за нейното реално постигане са необходими и лични идеали, необходимо е единение около общи идеали, необходима е непримиримост към всичко, което ги подкопава и руши, необходими са трезви изводи от миналите неуспехи, за да не се повтарят миналите грешки.

Когато е прогласена, Независимостта е една новопосадена фиданка. През изминалите 112 години въпреки бури, суши и бедствия, фиданката е пораснала. Тя ще може да расте още и още само ако има добра почва в обществото ни и в сърцето на всеки от нас.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияНева Кръстева се завърна в зала „България“
Следваща статияМиризма на печени чушки

1 коментар

  1. важното изречение е стремежът да бъдем с цѢлия просвѢетен свѢет. а днес ни обясняват че сме славяни (което не сме) и сме чужди на демокрацията и ни трябва авторитарна президентска република на чело с Резидента Радев, който прави военен (на зелените чорапи) преврат. и русифицираните българи го подкрепят. Такива ли сме?