Тя е вдъхновителката, която вижда своя любим като световен оперен бас №1. Историята им е в документалния филм „Живот страшен и все пак много хубав“, чиято премиера е днес в кино „Люмиер“
„Живот страшен и все пак много хубав“ – заглавието в програмата на тазгодишния София Филм Фест (12–31 март) привлече вниманието ми още преди премиерата в кино „Люмиер“. Имам няколко причини за това. Интересна ми е работата на тандема Ралица Димитрова (сценарист и режисьор) и Пламен Герасимов (оператор и продуцент), които изненадват с разнообразие от теми и характерен подход при екранното разказване на истински истории. Освен това харесвам документалното кино, което връща времето назад, но не просто за да осветли забравени или потулени факти, а и да провокира чувствителността на зрителя. А не по-малко важна причина в случая е предшестващото ми докосване (макар и не непосредствено) до житейската съдба на Пенка Касабова и любовта на живота ѝ, оперния бас Борис Христов. Едновременно щастлива и нещастна, тяхната история „плаче“ да бъде превърната в кино.
Познавах житейската им драма от книгата „Любов и талант“ (Пенка Касабова, 2012, „Литера принт“), но и от разказите на племенницата на Пенка – Леда Милева, в чийто дом имах честта да гостувам в края на живота ѝ. Почетно място в хола заемаше „креслото на Борко“, тоест фотьойлът, на който той обичал да седи през 30-те години, когато единствено „неговото момиче“ провиждало бъдещата му слава. Поетесата сподели семейни спомени за Пенка, слушах за нея и от актрисата Меглена Караламбова, която влиза във фамилията след брака си с режисьора Андрей Аврамов… Всички пазеха почитта си към тази удивителна високообразована и всеотдайна жена, живяла почти век и починала през 2000 г. И когато разбрах, че филмът е готов, нямах търпение да открия дали обречената любов на Борис и Пенка е и на екрана такава, каквато я описваха в семейството.
Затрогващ филм е „Живот страшен и все пак много хубав“. Ралица Димитрова не изменя на стила си и пресъздава артистично реални събития, стъпвайки върху богата документална основа – лични спомени и автентични писма. За ключ към повествованието избира женския, по-непознатия образ, а не световно прославилия се мъжки персонаж. Именно Пенка Касабова (в ролята на различни възрасти са Милена Ерменкова и Вера Среброва) пречупва разказа през собствените си колебания, страдания, тъга, но и радости от успеха на любимия (в ролята Иваил Симеонов), любовта с когото, уви, си остава незавършена.
Мнозина биха казали, че това е филм за Борис Христов и неговата голяма любов в България. Напротив, той, бас №1 в света, е на екрана със своята чувствителност и талант, но главният герой е тя, Пенка Касабова. Първата българка с висше образование по предучилищна педагогика е радетелка за създаването на мрежа от детски градини в цяла България още през 30-те години на ХХ век, когато те са нещо непознато у нас. А три незаобиколими факта – че е сестра на Гео Милев, че е американска възпитаничка (на Елисавета Кларк тук, после и в САЩ) и че е по-възрастна с 13 години от Борис Христов – влияят негативно върху живота ѝ преди и след 9 септември. За едни е „комунистка“, за други е „американска шпионка“, за трети има „непристойно поведение“ – година след година одумванията, обществените нагласи, войната, последвалото разделение на света и политическата конюнктура… всичко сякаш е срещу личното ѝ щастие.
Пенка иска едно-единствено нещо: Борис, дипломираният юрист и певец в хор „Гусла“, да обърне внимание на музикалния си талант, да излезе в чужбина, да бъде прослушан от най-добрите, да учи оперно пеене, да намери себе си. Успява, но цената за това е тяхната любов. Макар сгодени през 1940 г., отношенията им са неприемливи за тогавашното общество, бащата на Борис дори иска да се оплаче в образователното министерство от „поведението на учителката“. Колко ли силна и обичаща трябва да е една жена, за да се обрече на самота: „Започвах все повече да се плаша, щеше да е трудно да се разделим, а да продължим беше безнадеждно. Той не трябваше да губи времето си с мен“…
Още с първите кадри създателите на филма подготвят зрителя за тъжната истина. Оживява снимка на Пенка и Борис на лодка в Средиземно море на път към остров Тасос, малко преди той да поеме към Италия. Годината е 1942, млади, красиви и влюбени са, цялото щастие сякаш тепърва им предстои, но един неин сън предсказва друго. Пътуват с файтон, спират, тя слиза, той се връща за последния куфар, в това време идва голяма мътна река и… ги разделя. Месеци по-късно и завинаги. Свързват ги само неизброимите писма, които тя пази до края на дните си. Борис пише красиво и нежно, нарича я „чедо“ или „моето момиче“, а Пенка – „моето момче“; имат си свои измислени думички, както и таен знак – кръгче с кръстче, тоест прегръдка (емотиконите не са от днес!). Кореспонденцията им продължава години наред, после идват телефонните разговори, почти до неговия край през 1993 г. „Обичай ме!“, казва винаги Борис. Но и друго: „Помня всичко!“. И макар женен за италианка, не се разделя със златното си кръстче, с което Пенка го изпраща към световната слава…
Историята наистина е затрогваща, но филмът на Ралица Димитрова докосва най-дълбоките кътчета на зрителската душа и с „малки“ елементи, вплетени на точни места в киноразказа. Свързването на драмата на героите с тази на персонажите от нашумял навремето филм с участието на Шарл Боайе и Айрин Дън е подсказка за чувствата на Пенка: „Плаках, виждах съдбата си… Този филм ме наведе на мисълта за моето страдалческо бъдеще“. А откъсът от коронно изпълнение на Борис Христов от операта „Борис Годунов“ от Мусоргски звучи във филма като лична изповед: „Достиг я высшей власти. Шестой уж год я царствую спокойно, но счастья нет моей душе (…) Ни власть, ни жизнь меня не веселят“ („Постигнах висша власт. Шест години царствам аз спокойно, но щастие не среща моята душа (…) Нито властта, нито животът мен ме веселят“).
Виждаме също как Пенка сгъва останалата необлечена сватбена рокля и я прибира в бродирана възглавница. Режисьорката е спестила част от тази история, явно за да не изпадне филмът в известна прекаленост. Но тук мога да я споделя, както ми я разказа Меглена Караламбова: „Пенка Касабова беше изключително интересна личност. Живеехме наблизо и често ходехме при нея. На преклонна възраст, винаги соанирана, готова да посреща многобройните си гости. Даже веднъж не се чувстваше добре и свекърва ми Бистра (втората дъщеря на Гео Милев, б.а.) ѝ каза: „Лельо Пеше, ще дойде докторът“. А тя: „Как ще дойде?! Трябва да се облека, да си оправя косата… С голямата си любов Борис Христов са щели да се женят, но войната ги разделя. Тя му казва: „Стой в Италия, гледай да се наложиш“. Разбирала е гения в него. Пазела обаче булчинската рокля, подготвена за сватбата, а веднъж казала: „Бисе, я вземи да напълниш калъфка за възглавница с нея и това да ми е под главата в ковчега“. Бисето донесе вкъщи роклята и почна да пълни една калъфка. Като ѝ занесе възглавницата, Пенка Касабова казала: „О, колко хубаво, обичам на високо да спя“.
Подтикът за създаването на този филм също идва от фамилията. Идеята подсказва снахата на Леда Милева – Виолета Цонева, която харесва работата на Ралица Димитрова и Пламен Герасимов. В по-голямата си част той е заснет в двореца в Кричим, но камерата „разхожда“ публиката и в храма „Св. Александър Невски“, където при едно от редките си завръщания в България през 1976 г. Борис Христов прави паметните записи с „На многая лета“; но и в Римската опера, Софийската опера и Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, където се пази неговият костюм от „Борис Годунов“… А на екрана са само те, двамата влюбени, разказвачът (в ролята Елена Хрант) и писмата на Борис, преливащи от обич и признателност. Има обаче още един „герой“ – водата. Мътната вода от съня на Пенка е символ на тази обречена любов.
Премиерата на „Живот страшен и все пак много хубав“ е тази вечер от 18.30 часа в кино „Люмиер“. Предстои филмът да бъде показан в Стара Загора, Русе и Габрово, а на 18 май, рождения ден на Борис Христов – и в неговата Къща музей в столицата.
