Посвещавам този незавършен коледен разказ на народа, чийто език наподобява птича песен
Един войник воювал толкова дълго, че се уморил смъртоносно. Но краят на войната не се виждал. Пак добре, че съм жив, казвал си войникът. Нищо че се уморих. Но не било съвсем така. Искал вече да се прибере вкъщи, пък макар и само за няколко дена, да види жена си, да се поборичка с малкото си момченце. Не знаел как да постъпи. Не можел да избяга, щели да го хванат и да го разстрелят. Затова решил да играе с открити карти. Отишъл при генерала и казал: Много се уморих от войната. Искам да си отида вкъщи, пък макар и само за няколко дена.
Генералът имал две отвесни бръчки на челото, които сега се събрали в една. Посочил на войника стол да седне. И продължил да мисли. Ех, братко, рекъл си наум генералът. И аз се уморих. Разбирам какво ти е. Но нали ако пусна теб, всички други войници също ще кажат, искаме и ние. Искам да видя жена си, искам да се поборичкам с малкото си момченце, продължил войникът. Само за няколко дена. И после се връщам.
Генералът добре разбирал какво му говори войникът. Щял да си поеме глътка въздух, която да му стигне за следващите месеци в окопите. Това било много важно.
Коледа чукала на прага и в землянката на генерала имало елха. Тя била украсена с празни картечни ленти. Генералът се загледал в елхата. Голяма украса е измислил адютантът, рекъл си, няма що. Какъв тъпак. После се сетил за своите хора. Тях вече ги нямало. Войната ги била отнесла на черните си криле. Стиснал зъбите си. Един генерал никога не плаче, така е по устав.
Селцето ми не е далеч, казал войникът. Двеста километра. Ще намеря как да се придвижа. Той не молел. Той споделял като човек, който има да свърши важна работа, ще я свърши и ще се върне. Просто е.
Генералът натиснал очите си с палеца и показалеца на дясната си ръка и дълго стоял така. После казал:
– Виж сега. Ще те пусна. Утре един камион ще тръгва в тила да товари боеприпаси. Ще пътуваш с него. Пътят му минава на пет километра от твоето селце. Оставаш през нощта и на сутринта пак се качваш на камиона и се прибираш. Ще се разбереш с шофьора. За една нощ. За толкова мога да те пусна. Решавай. Ако ти стига една нощ, утре тръгваш. Ако не ти стига, и двамата забравяме за разговора.
– Стига ми – казал войникът.
– Добре тогава – казал генералът. – А сега вземи това. – Бръкнал в един шкаф и му подал някакъв брезентов вързоп.
– Това са одеждите на Дядо Коледа. Червен кафтан, червена гугла и дълга бяла брада. Прибрах ги от един взривен магазин. Мислех си, ще зарадвам някого. И се оказах прав. Тъй че, да зарадваш утре твоето момченце.
И пак стиснал зъбите си.
– Отиваш и се връщаш – казал генералът. – Разбрахме се. Сега си свободен.
Ние не знаем как е завършила историята. Но все пак можем да си представим нещичко. Можем да си представим как войникът се прибрал. Как облякъл под стрехата на къщата си одеждите на Дядо Коледа. Как е почукал на вратата. Как момченцето в началото се сепнало и много се удивило. Но после дръпнало брадата и всичко станало ясно. Как седнали тримата на масата. Как първо майката и таткото мълчали и само се гледали. А после започнали да говорят един през друг. Как станало много късно. А момченцето не искало да заспива и толкоз. Как таткото започнал да си поглежда часовника, все по-често да си поглежда часовника.
Ние не знаем как е завършила тази история. Затова ще я оставим така, незавършена. Краят на един коледен разказ не бива да е тъжен, никога, това знам от големите разказвачи на коледни истории.
