След като с Възкресението Си победил смъртта, в продължение на четиридесет дни – както ни свидетелства св. ев. Лука – Христос продължил да пребивава с Тялото Си в този свят на тлението. В него обаче Той вече не принадлежал на времето на дните, а поради това, след като в достатъчна степен засвидетелствал на учениците Си Своята победа, Той се възнесъл на небето (Деян. 1:9-11), което вече било Неговото „място“.
И ето: в момента на Възнесението вечността и небето, които Христос вече носил в Себе Си и през всичките тия дни тук, окончателно станали, сбъднали се в Негово Лице за естеството на човека. Като есхатологичен (а не пространствен) феномен, във Възнесението небето настъпило, дошло за света на тварното. Но ето защо това Възнесение не означавало и съвсем не можело да означава някакво напускане на света от Христос. Напротив, в Христос „първото творение“ достигнало до сферата на Божествеността (до „небето“) и следователно, много по-скоро небето се реализирало за това „първо творение“, станало факт за него, който именно и бил осезан, вкусен в Духа Свети за първи път на Петдесетница.
Трябва значи особено настойчиво да се подчертае: според действителното изповедание на Църквата „мястото“, в което Иисус се възнася е есхатологично място, място-есхатон, не място на пределна пространствена отдалеченост от света, а по-скоро на пределно достижение на света. Да, то наистина не е място „от света“ (доколкото „светът“ е място на страданието, на тлението и на смъртта, а „небето“, напротив, на безсмъртието и на Бога). Но в Лицето на Иисус Христос именно светът, човешкото естество – одушевеното Тяло на Христос – излиза от тлението и смъртта, а това означава, че пак в Негово Лице светът и човешкото естество лягат в „небето“ и „небето“ става есхатологичният световен феномен.
Би могло да се каже, че след увенчанието на спасителната за „първото творение“ Жертва, „небето“ – преди нея синоним на безусловно отвъдното, на не-световното и затова недостижимо от света „горе“ (спрямо него „долу“) – в Лицето на Христа става „дял“ на света и може да се осезава, дори да се „вкусва“ в него.
Христос, казано с две думи, е извел света в неговия „есхатон“: в Негово Лице естеството на човека е вече оттатък края – в сферата на безсмъртието и на небето. И в Лицето на Христос – със смъртта Си смъртта победил – това „небе“ е станало факт, „есхатонът“ е вече сбъдната реалност.
Ние не бива, повтарям това още веднъж, да си представяме завършека на пасхалната мистерия наивно символически по един пространствен начин, тъй сякаш Христос на четиридесетия ден след Възкресението Си се е отдалечил пространствено от света и вече е далеч от него в пространството. Да, истина е, че Той се е „отдалечил“ максимално от света на смъртта, че смъртта е максимално далеч от Него, няма я вече на хоризонта Му и в този смисъл Христос е именно там, където смърт няма – тоест в Отца, в „небето“. Той се е „отдалечил“ максимално и от всеки край – Той е след края на „края“, там където „край“ вече няма, а това също означава при Отца, в „небето“. Но тази „отдалеченост“ не е отдалеченост в пространството – някъде там, далеч от нас и не е отдалеченост във времето – някъде след всички дни преди светът да свърши. Напротив – би трябвало да съобразим, че тази пределна „отдалеченост“ от света на смъртта и крайността след увенчанието на Жертвата е придобила присъствие: безсмъртието и вечността са се „в-плът-нили“, легнали са в плът посред нас в деня Петдесетница, когато учениците за първи път ги осезават и вкусват на трапезата.
По същество именно по този непространствен, онтологичен начин осмисля възнасянето и „сядането отдясно на Отца“ на Възкръсналия и светоотеческото богословие: „Ние утвърждаваме – пише св. Иоан Дамаскин, че Христос е седнал телесно „от дясната страна“ на Отца, но под „дясната страна“ разбираме славата и честта на Божеството, в което Синът Божий, като Бог и като единосъщен с Отца… в последните дни въплъщавайки се, пребивава и по телесен начин, тъй като плътта Му е прославена заедно с Него“ („Точно изложение на православната вяра“, кн. 4, гл. 2).
Всичко това не е неразбираемо и все пак проблем за ума тук сякаш остава. Защото ако след Възкресението и Възнесението, в деня Петдесетница действително е настъпило предреченото чрез прор. Иоил есхатологично месианско Царство, възглавено от „тогова Иисуса… Когото Бог направи Господ и Христос“ (вж. Деян. 2:36), то как след него дните продължават своя бяг, а в тях продължава да властва Рим (а после ще дойде и друг, и трети)? Как казваме, че „първото творение“ е достигнало небето (безсмъртието, вечността, есхатона), че „небето“ (безсмъртието, вечността) са се сбъднали, станали са факт на света, а Той продължава да съществува по начина, по който е съществувал и по-рано?
Разбира се, пред лицето на това недоумение ще трябва да припомним още веднъж, че както „последният ден“, така и възцаряването на „първото творение“ настъпват на Петдесетница в Христос. В Христос, упокоил Се окончателно на Божия Престол, разсъмва денят, който вече няма да отмине, защото в него животът окончателно е прекрачил отвъд смъртта и се е изцелил от отминаващото време. Но ето защо, истината е, че от Петдесетница, макар този свят да продължава да съществува, всички в него, които са или ще бъдат с Христос имат вече в него ден, който няма да свърши. Какво че дните, които идват и си отиват ще продължат да идват и да си отиват? Във всички тях – трябва да кажем с увереност вече ще бъде факт, вече ще го има този друг ден – денят след края на края, след окончателното достигане, възвестено на Петдесетница. Какво наистина, че в продължаващите дни ще продължи да властва Рим, а след него ще дойде друг, трети? В деня, продължаващ да свети от Петдесетница във всички тях, няма да престане да е възцарен Христос, защото Животът Му ще е Животът на Бога.
Всъщност за свидетелите Христови, от Петдесетница нататък, във всеки ден ще бъде факт денят, в който те ще се събират с Него в сбъдналия се есхатон, в сбъдналото се „небе“. С други думи, когато утре, следващата неделя, идната година, те се съберат, ето – между тях ще е все Петдесетница, а в нея ще се покои Възкръсналият и те ще бъдат Неговото Царство. В дните оттук нататък те ще имат Ден и в него все ще е разстлано пиршеството на неподлежащия на детрониране Цар, детронирал смъртта и станал Цар вовеки.
Пак казвам: че всичко това е единствено самовнушение и бълнуване може да се каже само ако продължаваме да си представяме упокоеността на изцеления и възнесен в Христа живот, както и деня в който това се е случило като нещо „там“ далеч „горе“, затворено в себе си и затова оставящо ситуацията в този свят абсолютно непроменена. Само че именно тази представа е физикалистка илюзия. Възнасянето от този свят на смъртта на Престола на Отца на Онзи, Който е опразнил смъртта не е физическо отдалечаване в пространството, не е физически пространствено напускане на света. Да, повтарям: то е отдалечаване от смъртта, напускане на тлението и преходността, но с това самото е и реализирането на безсмъртието и вечността, на „небето“. В този смисъл по-точно е да се каже, че безсмъртието и небето се приближават – стават (в Христос) за света. А всичко, което става с Него и в Него, става по същество за людете, за които Той като техен Първосвещеник, извършва и придобива всичко, което извършва и придобива.
Наистина абсолютно различното от този свят на тление и преходност вече е дял на възкръсналия и възнесъл Се Христос. Но то не е далечно – то вече е. И „е“, следователно, както упокоеният и изцелен живот, така и денят без свършек, в който Христос го живее. Те са иноприродни на продължаващия да бъде, да тлее и да отминава свят след Петдесетница. Но това не означава, че те нямат – иноприродната си реалност в него. Нещо повече: вече не е сигурно коя реалност е по-реална – дали тази на дошлата, за да не си отиде вече Петдесетница, или онази на продължаващия да се ражда, да тлее и да умира в дните си свят, от който Христос се е възнесъл и който на Петдесетница е изгрял в Духа Свети.
Във всеки случай свидетелството на живеещата тази Петдесетница в дните на света, пируваща в нея с неоскудеваемото пиршество на Царството Христово, несмутима от бурите на света Църква (особено в първите векове на гоненията и мъченичеството) ни говори, че реалността на първото изглежда е по-реална.
