0
1163

НЕЗЕМНИЯТ ДУХ И НИЕ

Рембранд ван Рейн, Трите кръста, 1653, Рейксмузеум, Амстердам

„Скитах по улиците на този чужд град, чийто език не разбирам, и оставях сетивата си да шарят около мен като пипала на смутен октопод, попаднал в нов аквариум…” Прочетете размислите на Александър Шурбанов, публикувани в новия, 88-и брой, Зима, на сп. „Християнство и култура”.

* * *

ВЯРНО е, че Римската империя като държавна организация в началото оказва задържащо и потискащо въздействие върху зародилото се в нейните предели и считано за подривно християнско учение. И все пак именно възникването на християнството вътре в империята – по ирония на съдбата – се превръща в неговия исторически шанс. Огромната имперска територия дава възможност на идеята, а и на нейната организационна материализация да се разпространи в такива широки граници, каквито една мозайка от разпокъсани самостоятелни държавици би направила немислими. Сравнително свободното движение на хора е осигурило експанзията на новата вяра върху цялата тази площ. А когато империята осъзнава ползата, която може да извлече от нея, превръщайки я след известно префасониране в държавна идеология, тя й предоставя с готовност всички свои административни ресурси, за да я разгърне до пълния й потенциал.

Нещо, което може би представлява дори по-съществен принос на империята за това развитие, е, че нейната безкрайна пъстрота от етноси и традиции, подчинени на един общ държавен закон и ред, още с идването на Христос – и във все по-голяма степен през следващите векове – разтваря племенната юдейска религия във всечовешка, превръщайки бога – защитник на избрания народ от семето на Авраам, в Бог на всички хора, независимо от род и раса. Така за Римската империя можем да мислим вече не само като за механизъм за израстването на една универсална, световна религия, а и като за неин генератор – едновременно и модел, и хранителна среда.

 * * *

НЕ ЗНАМ дали драматичното житие на Христос, така както ни го излагат евангелистите, е исторически достоверно, но то е със сигурност една от най-значителните философски притчи за световната история. В несъвършената човешка природа незнайно откъде отново и отново се заселва един неземен дух, едно божествено присъствие, което не търпи робството, насилието, лъжата, компромиса. И във всеки век, във всяко поколение този пришелец от небесата бива пленяван, бит и оплюван, изтезаван и разпъван на кръст. Страданията му – страстите Христови – са безкрайни, но той е безсмъртен и неизменно възкръсва над тях, за да приеме нови, още по-тежки страдания. И с тази своя безпримерна саможертва носи избавление на човешкия род, който без нея би потънал завинаги в адския мрак на животинското.

 

* * *

КОГАТО МИСЛЯ за учението на Христос, не преставам да се чудя откъде – сред грубото варварство на старозаветния Близък изток, в който всяко племе има свой ревнив и отмъстителен бог закрилник с неизменния девиз „око за око, зъб за зъб” – откъде в тази жестоко примитивна среда се е пръкнало едно тъй благородно примирение и непротивене на злото, една толкова безгранична обич и съчувствие към другия, такава великодушна и безкористна самопожертвувателност, такава готовност за опрощаване на чуждата вина и за доброволно поемане на изкуплението върху собствените рамене – и накрая, накрая как тази безпределна отстъпчивост и мекушавост (обръщане на другата страна и пр.) е прераснала в безкомпромисно суровото възмездие на Страшния съд. Как е възможно нежният дългокос младеж, коленичил пред учениците си с пешкир на рамо, за да измие нозете им, изпосталелият мъченик, прикован с налбантски гвоздеи към кръстното дърво между двама разбойници, да е единосъщен с онзи властен покорител на мирозданието, който слиза с титанични стъпки от небесата на Микеланджеловата Сикстинска капела, за да въздаде дългоотлаганата отплата на всички грешници и всички праведници в този изтерзан от неправдата свят? Нима онзи, който каза „Обичайте враговете си”, изрече и другото: „Не мир дойдох да донеса, а меч”? Той ли е и агнето, и тигърът? И ще се намери ли смъртен, който без колебание да заяви: „Аз го познавам”?

 * * *

НЯМА СЪМНЕНИЕ, че преди около две хиляди години Божи Дух е слязъл във варварска Галилея, за да преобрази завинаги историята на човешкия род. За индивидуалното съзнание остава единствено да реши дали да тълкува това епохално събитие като факт или като метафора.

 * * *

АКО МОЖЕ да се говори за ценности в животинското царство, най-високата ценност там очевидно е силата. Въз основа на нея се изгражда цялата йерархия на световния зверилник. При човека обаче на известна степен в развитието на неговото обществено съзнание ценностният градеж продължава нагоре.

По-високо от силата се издига идеята за справедливостта. (Защото възниква новото за света убеждение, че слабите не бива да бъдат стъпквани само затова, че им липсва сила.)

Над справедливостта впоследствие се извисява милосърдието. (Защото справедливостта може да се окаже и жестока към провинилия се, но не и милосърдието.)

И накрая, над милосърдието се възцарява любовта. (Защото милосърдието може да бъде и безлично, абстрактно, но любовта – никога. Милосърдието може и да отстъпи пред бунта на силата, но любовта за нищо на света няма да изостави своите.)

Над любовта не може да има нищо. Затова, човеци, склонете глави пред християнството, което единствено сред земните религии и философии е открило сърцевинната истина за вашето битие с думите „Бог е любов”.

 * * *

КАКВОТО и да твърдят адептите на политическата коректност, ислямът и християнството не могат да се третират като религии, заслужаващи еднакво уважение. Едната от тях е основана от морален учител, а другата – от военачалник. Оттам и храмовете им имат различно посвещение. Християнските църкви носят имената на светци и мъченици. Мюсюлманските джамии най-често се наричат на пълководци и главорези. В едната вяра има свято убийство, което се награждава с вечно райско блаженство; в другата всяко отнемане на човешки живот се наказва с вечни мъки в преизподнята. Разбира се, историята на християнството, за жалост, не е лишена от кръвопролития и жестокости, но те са извършвани не поради учението, а въпреки него.

 * * *

БОГЪТ, който търпеливо гради своя (макар и несъвършен) храм „мен в сърцето и душата”, е добър, любящ и милостив. Той и на мравката път сторва. Но аз не знам дали това е Богът на цялата вселена. Понякога си мисля, че вероятно не е.

Стъписвам се пред древните пирамиди на ацтеките. Богът, на когото те са се кланяли, е кръвожадно чудовище. Той е изисквал на върха на тези пирамиди да му поднасят в жертва туптящите още сърца на обречени човешки същества. Самата мисъл ме кара да потръпна.

Но разбира се, казвам си, това не е бил Богът, а неговата противоположност, Анти-Богът, когото сме свикнали да наричаме Сатана и който толкова често в човешката история се е представял пред наивните за истинския Бог, за да ги накара да му се дивят и да му служат. И да утоляват жаждата му за кръв.

Най-отличителната черта на Анти-Бога е неговата вечно незадоволена мания за величие. Нея той налага повече от всичко останало като свой образ в съзнанието на богомолците си и ги подбужда да я въплътят във всяко нещо, което му посвещават – най-вече в храмовете, които му издигат. Между тях са и пирамидите на ацтеките със своята натрапчива импозантност.

Истинският Бог няма нужда да бъде величан – той не изпитва съмнение в своята божественост, нито копнеж да заеме нечие чуждо място, тъй като сам е центърът на битието. Той не иска от поклонниците си нищо друго, освен да му помогнат да съгради своя невидим храм в сърцата им и по-точно в онова тяхно ъгълче, където не влиза нищо нечисто и низко.

Но тъй като човешкото сърце е несъвършено и за всеки свой порив се нуждае от подкрепата на сетивата, истинският Бог се съгласява да удовлетвори тази нужда. Той приема (макар и неохотно) да го изобразяват и прославят с материални построения, които да напомнят физически за неговата духовна недостижимост.

И тук възниква проблемът: как да различим храмовете на Бога от храмовете на Анти-Бога? Нали и едните, и другите са толкова величествени? Единственият начин да постигнем това, е като ги сравним с храма, който е в сърцето ни – стига да е започнал градежът му. Тогава разликата ще се открои.

А може ли тази разлика да се опише с думи? Може – донякъде. И двата вида храмове са величествени, но в едните величието е спокойно и уверено, в другите то е напрегнато и войнствено, защото е несигурно в себе си – като всяко подражание. Извън манията за величие Анти-Богът не може да внуши на своите нищо друго.

Но нали в неговите храмове често откриваме и красота, и изящество, чиито корени могат да тръгват единствено от любовта? Отговорът е прост. Тези съвършенства не произхождат от почитания лъжлив Бог, а от истинския, който (макар и неразпознат) винаги има свое кътче в сърцето на кой да е богомолец (и строител на храмове).

Оттам, отвътре той набира сили – силите на любовта и красотата, които са само негови. И с тях малко по малко превзема всичко, дори храмовете на своя отчаян завистник и подражател. Защото без сам да разбира, със самото си преклонение богомолецът строител започва да служи не на онзи, когото назовава, а на другия (макар и още безименен), който вече е преизпълнил сърцето му не със стръв, а с радост.

Затова, когато застанем пред пирамидите на ацтеките, ние се захласваме от една мълчалива, но титанична борба на боговете, в която Истинският със своята спокойна и прекрасна мощ успява да завладее пред очите ни самия храм на лъжливия. Както ни е обещал, че някой ден ще завладее целия свят.

Rembrandt_Harmensz._van_Rijn_054
Рембранд ван Рейн, Полагането в гроба, Музей Хънтериан, Глазгоу

* * *

ВЕРОЯТНО НИКОГА няма да проумеем докрай неведомите Божии пътища към човека. Защо Всеблагият допуска злото в своя свят? Защо Всемилостивият и Правдивият приема като свои неотменни гости нещастието и неправдата? Защо Съвършеният се примирява с несъвършенството? Сигурно отговорът на тези мъчителни въпроси ще продължи да се отдръпва от нас отвъд чертите на съществуването. Но ако искаме да се приближим максимално до вечната загадка, може би ще е добре да се вгледаме в работата на писателя като най-голямо приближение до Божията деятелност в обозримото от нас битие. Нали и него още от древността величаят със същото име – творец!

Когато творецът се заеме със своето дело, той е обладан от една неустоима енергия, концентрирана в някаква първоначална идея като основа на съзиданието. Някакви образи са добили реалност в съзнанието му, някакъв сюжет се е разгърнал около тях и се е конкретизирал в поредица от събития. Творецът държи нишките на цялото това утрешно мироздание в себе си и всяко бъдещо развитие сякаш зависи изцяло от неговия предварителен план и от постоянството на волята му.

Но ето че в процеса на работата сюжетът започва малко по малко да добива своя собствена логика на развитие, измъква се от рамките на предначертаното, усложнява се по непредвидени начини, потича по непроверени русла и поставя пред твореца неочаквани проблеми за разрешение. Персонажите също се измъкват от опеката на своя създател, обрастват с допълнителни, незапланувани характерни черти, изненадват породилото ги съзнание с непредписани от него пориви, намерения и постъпки. Новосъздаденият свят продължава да бъде в ръцете на твореца, продължава да черпи съществуванието си от неговата същност, но все повече се бунтува, подтикван от някакъв неотменен стремеж към вътрешна самостоятелност. И творецът разбира, че ако потисне този стремеж, ако задуши тази самостоятелност в люлката й, само ще умъртви собственото си творение. Не му остава нищо друго, освен да се примири с неговата относителна свобода и да се опитва да го контролира, без да изкривява природата му. С всичките негови недостатъци. Ако иска създаденото от него да живее…

Такова едно тълкование сякаш отменя изключителността на Твореца, неговото всемогъщество, приравнява го със създанията му. Но не е ли тъкмо това основният закон на всяко творение – творецът да прелее в сътвореното част от своята суверенност, за да му даде сила за живот?

 * * *

ОБИЧАМ пастелните иконки на Лика Янко. В тях има нещо апокрифно – нещо, което няма да ги допусне до олтарния иконостас, но не ще ги лиши от място в притвора на някоя от старите нашенски църквички. Самият им колорит, предпочитанието към меко-синьото и бялото ги прави някак неканонични, домашни и ги сродява с традиционните цветове на тези простички, но толкова приветливи постройки. Най-чаровното в тях обаче са фигурите и начинът, по който са представени.

От няколко дена непрекъснато е пред очите ми това изображение на Божията майка с младенеца. Богородица – като в българския фолклор – е цялата кротост и милосърдие. Прихванала с една ръка малкия Христос, който е седнал в скута й, другата тя е положила смирено на гърдите си. А лицето й е склонено към детето и очите гледат с молитвено упование там надолу, към света, из който ще поеме по пътя на своя подвиг и своето изпитание роденият от нея, но непринадлежащ ней богочовек.

Самият младенец, макар и още невръстен, е въплъщение на мъжествена решителност. Телцето му е изпънато, пред сърцето си той държи като рицарско оръжие кръста, а очите му са извърнати нагоре, към небето, от което е изпратен и към което ще тръгне да се завръща по трънливия земен път.

Майка и син, в този миг те двамата са все още едно цяло. И не успял да проумея докрай енигмата на Светата Троица, аз усещам с цялото си същество: пред мене е един друг, много по-разбираем божествен символ, този на Светата Двоица, върху която се крепи човешкият свят. В това двуединство е безкрайната майчина любов, която единствена прави живота поносим, но и излезлият из нея устрем към нещо по-високо и по-достойно от този живот, нещо, за което и смъртта не е прекомерна цена.

И тъй, човешкият поглед се спуща надолу, прегръща и сгрява целия свят, но оттам се въззема право нагоре, към небесата. И в това негово уж противоречиво, а всъщност единно и плавно като птичи полет движение като в свещена емблема се съдържа цялата истина за битието.

 * * *

ИСТОРИЯТА, пък дори и ограниченият жизнен опит на отделния индивид показва, че политическите режими са много по-краткотрайни от страната, в която възникват и изчезват, колкото и да се мъчат да се отъждествят с нея. Затова далеч по-разумно е да се служи не на една или друга власт, а на страната като цяло. Но понеже и страните не са вечни, още по-добре е да се служи не на отделна нация, а на човечеството. Най-мъдрите обаче разбират, че и самото човечество е крайно и не може да бъде достатъчно оправдание за неповторимия човешки живот. Те знаят, че има една-единствена достойна и непреходна служба – службата на Бога. Малцина дори измежду тях се оказват годни за тази служба. Някои от техните имена се помнят и почитат с благоговение от поколенията. Други никой не е чувал. Но какво значение има това? Нали те се водят в друга ведомост?

 * * *

КАКВОТО и да мислим за духовенството, трябва да се признае, че ако не винаги с делата си, то поне с думите си е допринесло не малко за налагането на някакъв цивилизован начин на живот в големите човешки скупчвания на нашия свят. В продължение на векове с обещания, заплахи, увещания то е успяло да ни отдалечи от дивото състояние и да направи съвместното ни съществуване малко по-поносимо. Не е необходимо да сме вярващи, за да осъзнаем и оценим това.

 * * *

ОЩЕ ОТ ЧОСЪР се знае, че единствените свещеници, на които човек може да има вяра, са най-нисшите и най-нищите – онези, които са най-близо до хората и се грижат безкористно за тяхното душевно благо, защото така повелява Богът, който е вътре в сърцето им. Колкото по-високо в йерархията е един поп, толкова по-близо е той до Сатаната. Погледнете само тежките златни кръстове, полегнали върху издутите кореми на владиците, погледнете червените им бузи, горделивите им очи – и сами ще се убедите, че това не са служители на Христа, а на Антихриста.

Какво излиза тогава? Че наистина, както открива Блейк, Змията е обвила колоните на светлия храм и е блъвнала отровата си върху самия олтар. Че единственият неосквернен храм трябва да търсим вътре в душите си.

А щом е така, значи всяка човешка йерархия, всяка власт е от Лукавия. Неговият трон е на върха и катерещите се стъпало по стъпало нагоре стават негови слуги. Спасението е само в независимата съвест на онзи, който стои настрана и – като омъдрелия Лир – наблюдава с презрение танца на еднодневките. Спасението е в неучастието. Нима – като на онзи митичен крал – ти трябва цял живот слепота, за да прозреш тази проста истина? Накрая! Когато вече е твърде късно.

 * * *

ТОЛКОВА РАДИКАЛНО ни изглежда днес от разстоянието на времето новаторството на първите ренесансови художници, че сме склонни да ги сметнем за бунтари и революционери срещу вековния гнет на църковната живопис и едва ли не да ги обявим за богоборци. Когато сравняваме образите, изписани от Чимабуе и Джото, а и на безименния Боянски майстор с онова, което ги предхожда и украсява олтари и иконостаси из цяла Византия, веднага се хвърлят на очи индивидуалните черти на техните светци. Сякаш изведнъж – след безкрайното мъртвило на религиозните условности – сме встъпили в лъчезарния свят на живия живот, от застиналата традиционна иконография сме преминали към вълнуващото разнообразие на действителността, от една чужда и непонятна минала епоха сме се пренесли в познатото ни днешно време и сме разпознали в предходниците си сродни човешки същества.

Много от тези впечатления и чувства са разбираеми и оправдани и все пак, струва ми се, преломът от византийския канон към новия хуманизъм на Възраждането не е жест на отхвърляне, а опит за обновление и разширяване. Досега образите на светите мъже и жени от християнския пантеон, като се започне от Иисус, Дева Мария, Иоан Кръстител, апостолите и евангелистите, та до най-новите мъченици на вярата, са се представяли в задължителни замръзнали форми, не като живи човешки лица, а като установени графични знаци за определени идеи – нещо подобно на йероглифното писмо. Сега обаче те започват постепенно да се раздвижват и оживяват. Новите художници искат да покажат на паството в храма, към което и сами принадлежат, че тези светци не са далечни безплътни абстракции, а реални хора като тях, че цялата библейска и световна история е истина, конкретна и жива, пробила си път през страданията и тържествата на едно пътуващо към Бога многолико човечество. Религията чрез тяхното изкуство престава да е непонятна и плашеща и добива осезаема плът. Така иска новото време, времето на занаятчиите и търговците, пътешествениците и авантюристите, чието битие ги е научило да се осланят преди всичко на сетивата и да обвързват с тях и бляновете, и вярата си.

Само че тази промяна води и до неочаквани, но необходими последици. Единните и неизменни досега образи на църковните светци се разпиляват в безброй различни лица – всяко дошло от индивидуалния жизнен опит и преобразуващото го въображение на съответния художник. Между светите деви на фра Липо Липи, Рафаел и Леонардо, Джовани Белини, Кранах и Ван Айк има твърде малко общо. Доскорошната notre dame се е разроила на безброй ма-дони. И в това разпръскване, в това разбиване на предишното единство завинаги се изгубва чувството за сигурност, за безусловна обективност на отвъдното. Досегашното божествено послание е заместено от индивидуалната догадка, коренът на вярата е изтръгнат от мистичния вечен център на вселената и пресаден в безброй нетрайни сърца и умове. Това преместване е разклатило по непредвидим начин за векове напред устоите на Църквата и религията. Но не защото някой антихрист е пожелал такава промяна, а защото самият ход на времето е прокарал този път – пътя към нашата объркана и вълнуваща полицентрична човешка епоха.

* * *

ДОСКОРО – векове наред, ако пътникът погледнеше към някой задаващ се в далечината град, щеше да види над покривите му да стърчи Христовият кръст – знакът на нашата вяра в съществуването на нещо по-възвишено и по-трайно от нас, към което могат да се стремят душите ни. Днес хорските покриви са се вдигнали високо над Божия храм и кръстът, който го увенчава, се скрива под тях. Но нещо ново щръква над покривите – нещо, напомнящо отдалече на кръста, но отблизо разкриващо твърде различната си и доста по-несиметрична форма – антената на мобилните телефони. За разлика от кръста тя не тегли душите на човеците към някаква невидима вечност, а впряга невидимите сили, които ни заобикалят, в услуга на нашето непрестанно многоглаголно и най-често твърде безсмислено взаимно общуване. Без бог, без господар, както е възкликнал поетът. Най-сетне ние сме се еманципирали. Като деца, избягали от къщи и хукнали по пътищата. Дано сме си самодостатъчни! Над нас – от всички страни – се извисяват символите на нашата нова вяра, която е всъщност безверие. Пък и те самите не са символи, а инструменти, оръдия.

rembrandt Die_landschaft_mit_den_drei_baeumen
Рембранд ван Рейн, Пейзажът с трите дървета, 1643, Дом-музей Рембранд, Амстердам

 * * *

ДВАМА ДУШИ – клекнали един до друг, опрели гърбове о стената на гарата, с лица срещу изгряващото слънце, с ръце, вдигнати към лицата им. В първия момент решавам, че са се отдали на утринната си молитва. Когато ги доближавам, откривам, че просто говорят по мобилните си телефони. Всяко време – със своите ритуали. Денят може да започне.

 * * *

ОСЕМНАЙСЕТИ ВЕК – Векът на разума, на най-добрия от всички възможни светове! И тъкмо в тази епоха работят Суифт, д-р Джонсън, Русо, Гоя. Почти няма голям творец или мислител, който да не е луд или на границата на лудостта. Изглежда човешката природа не може да понесе пренапрягането на оптимизма по-леко, отколкото това на песимизма.

 * * *

КАКВО Е ЧОВЕКЪТ – оплешивяло животно или паднал ангел? И в двата случая той е ощетен и отлъчен. В сърцето му тлее неясен спомен за някаква извечна загуба, една тъпа неотслабваща болка, една зееща рана – като следа от нещо, изтръгнато из корен.

 * * *

СПОНТАННИЯТ ЧОВЕК, казват, бил по-симпатичен. И това е така – защото спонтанното поведение изключва двуличието, коварството. Но в едно що-годе развито общество спонтанността на емоциите и поривите все пак си има граници. Ако пътуваме, да речем, в купето с привлекателна млада дама и един от спътниците, който е по-спонтанен от останалите, внезапно се хвърли върху нея и започне да разкъсва и без това оскъдните й дрешки, трябва ли да му ръкопляскаме и да го обявим за единствения автентичен човек между нас? Цивилизацията е нещо повече от лицемерие. Тя е възможност за живот различен и по-сложен, но и по-удовлетворителен от животинския.

 * * *

ТАЗИ НОЩ сякаш за първи път видях Луната такава, каквато тя е в действителност. Имаше пълно лунно затъмнение. Сянката на Земята постепенно покри нейната вечна спътница, но не я сля напълно със заобикалящия я мрак, а я остави да мъжди. Взех бинокъла и го насочих нататък. И изведнъж пред мене изплава едно голямо сиво-червеникаво кълбо. Именно кълбо – матово и обло, а не онзи златистосветъл, плосък като жълтица кръг, който сме свикнали да виждаме на нощното небе. Не можех да откъсна очи от него. И гледайки към това кълбо, аз имах чувството, че за първи път в живота си виждам космоса – плашещите безкрайни пространства на Паскал, сред които сме захвърлени по нечия необяснима воля или приумица.

 * * *

С НАПРЕДВАНЕТО на възрастта усещам как дните, месеците, сезоните, годините започват да се превъртат все по-бързо. Времето ускорява хода си като излитаща космическа ракета – готви се да прекосява необята на вечността.

 * * *

НИЕ ВСИЧКИ сме осъдени на смърт по рождение. Затова се и наричаме така – смъртни. Но присъдите ни, макар и еднакви, се изпълняват по различни начини и в непредвидими срокове. Никой не е прочел присъдата, нито е разяснил вината ни. Отнето ни е правото както на защита, така и на обжалване. Но нима бихме могли да се защитаваме или да обжалваме присъдата си, след като знаем, че тя е справедлива? Вътре в нас ясно и недвусмислено са записани законите, по които би трябвало да живеем, а ние ги нарушаваме всекидневно. Болезненото съзнание за тази наша непреодолима престъпност и натрупващите се с годините жестоки изтезания на плътта ни карат да се молим за по-скорошното изпълнение на присъдата и да очакваме екзекуцията като избавление. Избавление, което не спира да ни плаши.

 * * *

ГОЛЕМИЯТ СТУД нахлува в края на есента със северния вятър. Разтърсва оголелите клони на дърветата, фучи през оградите и между стените на къщите, кара вратите да трополят и зъбите да тракат, нахълтва в най-вътрешните стаи на хорските домове и в прогнилите кости на стареца. Костите внезапно усещат нетърпима болка и старецът, за да се опази от студа, се увива във все повече дрехи, одеяла и всевъзможни дрипи, които успее да намери из къщните сандъци. Но студът пронизва всичките тези жалки брони и отново загризва костите му. Скоро той ще проникне и в кръвта му, за да угаси вече изтляващата жарава на някогашните пожари на страсти и желания. Ще угасне с тях и краткото пиршество на багри, звуци, аромати, вкусове и докосвания, което е изглеждало като дар завинаги. Тялото на стареца ще се изпъне от пожълтелите пръсти на краката до изострените черти на лицето и ще се превърне в свое восъчно подобие – отдалечено от всичко живо, чуждо и загадъчно като космоса, в който се завръща.

 * * *

НАПОСЛЕДЪК не виждам моя стар познайник да минава с колелото си покрай нас на път за парка и да се ядосва на паркираните по тротоара коли, задето пречат на плавното му придвижване. Тогава му се чудех защо си хаби нервите, вместо да се радва, че и на тази напреднала възраст все още успява да върти педалите и да усеща милувките на вятъра по лицето си. Днес аз вървя пешком по неговия маршрут и се улавям, че час по час си мърморя наум, щом ми се наложи да заобиколя някой от огромните покачени пред мен джипове. Това ми припомня стария колоездач, когото толкова отдавна не съм виждал, че сигурно проблемът за него вече не съществува. Колко лесно забравяме, казвам си, че всичките ни несгоди рано или късно се разрешават от само себе си.

 * * *

НЕ ОБИЧАМ да оставям работата си за последния момент. Може срокът, който са ми отпуснали, да не е безобразно кратък. Друг би гледал на всичко това със спокойствие и не би прибързвал. Но аз усещам нуждата да започна час по-скоро. Защото знам, че не мога да разчитам на бъдещето. То може да изглежда просторно, а изведнъж да се окаже силно съкратено поради някакво непредвидено обстоятелство.

Отбелязвам на своята Хамлетова плоча вътре в себе си, че човек не разполага с бъдещето си, защото то е хипотетично. Но като се замислим, човек не разполага и с миналото си. Не защото е хипотетично – то вече се е случило по точно определен начин и е било съвсем реално. Но там е именно проблемът – в глаголното време. Било е, вече не е и никога няма да бъде. В крайна сметка миналото се оказва също толкова имагинерно, колкото и бъдещето. От него наистина са останали някакви следи – спомени, документи, снимки, записки, но самото то си е отишло завинаги. Нито можеш да го видиш, нито да го чуеш, нито да го пипнеш – особено това последното, да го пипнеш.

И къде съществуваме ние тогава? Единствено в този летлив настоящ момент – сега! – на острия ръб между двете пропасти на миналото отзад и бъдещето отпред, който е като Кончето на Пирин, но непрекъснато се мести все по-нататък, все по-нататък. По-точно ще е да го сравним с гребена на вълна, която се носи към широкия океански бряг, а ние сърфираме върху нея. И трябва едновременно да изпъваме всичките си мускули, да балансираме като ходещи по жица циркови артисти, но и да се радваме, че сме още там, в летящия миг – над водата, във въздуха и под слънцето. И да се смеем с целия обем на дробовете си. Защото сме живи. Още за малко. Между двете бездни на миналото и бъдещето. Върху самия разпенен гребен на шеметно носещата се към брега вълна.

 * * *

КОГАТО СЪНУВАШ близките си, любими хора двайсет-трийсет години след смъртта им, сякаш са около теб и никога не си се разделял с тях, как става така, че нито за миг не се сещаш за истината? Нали умът, който сънува, е същият онзи, който те ръководи и в будно състояние? Как и защо той изцяло изключва, изтрива от себе си уж безвъзвратно отминалото време? Или времето не е просто някакво допълнително, четвърто измерение на битието ни, а само по себе си представлява едно многоизмерно пространство с безброй посоки, които само сънят може да отвори и които остават фатално недостъпни за нас в плоското ни, еднопосочно наяве?

 * * *

ЗА РАЖДАНЕТО и смъртта сме свикнали да мислим като за два противоположни прехода – начало и край на съществуването. И не обръщаме внимание на това колко поразително е сходството между тях.

Преди всичко, раждането е също своего рода смърт, защото то е край на една завършена фаза на битието. Всичко започва с това, че в плодната утроба попада семето на живота. И в тази благодатна сфера, в средата на нейните милващи и хранещи води се подхваща развитието на зародиша. За човека то продължава девет месеца – ни повече, ни по-малко. Всяко насилствено съкращаване или удължаване на този период води до окончателна смърт, до необратим край на съществуванието.

Ако обаче периодът бъде завършен благополучно, зародишът е готов да се раздели с досегашния си начин на съществуване, за да премине в друг, по-висш. Той не разбира това. Само усеща, че му е тясно в доскоро удобната и ласкава утроба, че тя вече трудно го побира и сякаш се опитва да го изхвърли навън от себе си, в непознатото и страшното. Колкото и да се съпротивлява на тази необходимост, в един съдбовен миг той е принуден да й се подчини. Нещо се разкъсва, нещо се излива, нещо се устремява навън. И самият той полита в празното и студено пространство на великата неизвестност. И нещо режещо и безпощадно нахлува вътре в него, изпълва го до пръсване с непоносима болка. И той напряга всичките си сили да го изтласка от себе си, да се отърве от него. Защото усеща, че това е смъртта, а още не знае, че то е и животът. И така пронизва чуждото празно пространство с първия си поздрав, който всъщност е отчаян и сърцераздирателен писък.

Сега вече зародишът не е зародиш, а живо дете. Човек. Постепенно той се успокоява и приема новата си среда не като враждебна и смъртоносна, а като също така милваща и хранеща, както и предишната. А дори може би и по-приятна от нея с този си опиянителен простор на въздуха, сменил по-сковаващия елемент на водата. Едно по едно се отварят сетивата му и всяко от тях установява своя специфична връзка с тази среда. Връзките стават все повече и все по-яки. И детето вече не помни, че доскоро разчиташе на една-единствена пъпна връв.

Неусетно вътре в малкото, все още оформящо се телце започва да расте и нещо друго, което е по-живо и по-действително от всичките негови движения и пориви, изразява себе си във всяко от тях, но винаги остава скрито и невидимо. Ще го нарекат „разум”, „съзнание”, „душа”. И никой не ще може да каже със сигурност кога и как семето на този нов зародиш е попаднало в тялото, дали то е било в него още в майчината утроба като образ в образа, или едва по-късно е прелетяло отнякъде, как постепенно се е развило и е проникнало във всяко пръстче и косъмче, във всеки жест и дума. Ще усещаме само, че неназовимото е там вътре временно и че един ден ще си отиде безвъзвратно. И това ще ни се види страшно.

Колко удобно е в тази обширна и гостоприемна нова утроба, затворена в лъчезарната сфера на небето, изпълнена с ласките на животворния въздух! Ние не искаме да се разделяме с нея, боим се, че навън ни чака голямата празнота на небитието. Боим се, но не можем да предотвратим края. Рано или късно той настъпва за всеки от нас. И нашата втора утроба ни изхвърля от себе си по същия начин, както и първата. Нещо се разкъсва, нещо се излива, нещо се устремява навън. И ние политаме натам. И нещо чуждо се врязва вътре в нас. И ние изплакваме отчаяно и сърцераздирателно. Това е викът от страшната болка на смъртта. Но не е ли то и пръв поздрав към предстоящото? Дали онова, което така остро сме усетили като смърт (по-страшна от първата, защото са се скъсали много повече пъпни върви), не е заедно с това и живот (или по-точно форма на съществуванието още по-истинска, по-голяма и по-свободна от досегашната)? И дали новата ни среда няма да се окаже стократно по-милваща и хранеща от всичко, което сме можели да си представим? Дали нейната стихия няма да е толкова по-ефирна от въздуха, колкото той беше от водата?

Но веднъж преминали междата, ще помним ли предишното си земно битие? Няма ли да ни се струва, че животът едва сега започва и че сме дошли от нищото, както беше след предишното ни, телесно раждане? И най-главното: как да знаем кога узрява душата за своята смърт-рождение? Кога се навършват деветте месеца на нейното „утробно” развитие? Нима естественият процес изисква сетивата да започнат да отпадат, а умът да се предаде, да изтънеят докрай връзките със света, за да могат с един удар да бъдат разтрогнати? Нима тъкмо в годините на старческата немощ и слабоумие душата достига зрялост за действителното си раждане? Нима в недъгавостта на тялото е нейната сила? И тогава наказание на съдбата ли е да загинеш в разцвета на физическите си и умствени сили? Или са прави древните, когато казват: „Боговете прибират рано ония, които обичат”?

Тези въпроси са осъдени да останат без отговор, докато разчитаме на ограничения си от небесната сфера земен ум за окончателната истина. Може би разрешението на нашите страхове е в думите на един от Шекспировите страдалци: „Готовността е всичко”. Ако иска да се хвърли в смъртта-смърт, човек по всяко време може сам да избере раздялата със съществуванието, но смъртта-раждане не е оставена в неговите ръце. И той може да спомогне за тържеството на нейното велико тайнство единствено чрез търпението си.

 * * *

УСТРЕМЕНИТЕ към смъртта европейци пътуват към Швейцария за услугите на евтаназията; индийците се стичат във Варанаси, за да се разпилеят във водите на Ганг. Европейците предприемат това последно странстване, за да се избавят от нетърпимите мъки на живота; индийците – за да се влеят във вечността. Европейците го правят със свито сърце и със скърцане на зъби; индийците – с блажена усмивка.

 * * *

ОТБИВАМ СЕ на гроба на моите родители, за да запаля свещица за паметта им. Това е вече всичко, което мога да им дам. На тях, които ми дадоха всичко.

Тук е мястото, където за последен път видях онова, което беше тленно у тях. И го предадох на земята. Защото тя си го позна и си го поиска.

Нетленното остана в душата ми. И в небесния рай. То е раят в душата ми.

Запалвам тази свещ и през ключалката на пламъчето й надниквам в неземната светлина, която е тяхното вечно жилище.

Не виждам образите им, но знам, че те са не по-малко прекрасни, отколкото когато бяха тук, и се моля, когато най-сетне и аз оставя на това място тленните си очи, тези образи да изгреят пред мен и да ме поведат по онзи непознат път, пред който непораслата ми душа все още тръпне.

 * * *

ВЛАКЪТ се движи през разбуждащото се поле. Сякаш се мъчи да проникне в същността на този загадъчен свят. Горите още тъмнеят в тежка дрямка. Но там, където се отваря хоризонтът, става все по-светло. Къщите се отделят една от друга, размърдват се, макар прозорците им още да не са прогледнали. И внезапно, насред тях, направо към небето се извисява някоя църква – осветена и празнична. Хората са се погрижили да построят покрив над главите си, за да ги пази от дъжда и вятъра, но са чувствали, че това не стига, че има нещо по-голямо и по-високо от техните катадневни нужди и че на него те трябва да вдигнат къща, по-голяма от техните. Почувствали са, че то е невидимо, но по-истинско от всичко видимо, което ги заобикаля, и че каквото и да става, само към него могат да се обърнат за помощ, подкрепа и утеха. Те не знаят къде е това нещо – над тях ли е или около тях, но разбират, че без него животът им на човеци би бил невъзможен. И затова издигат неговата къща високо над своите. И я изпълват със светлина. Светлина, която пронизва мрака на нощта, прогонва страховете му и свързва отминалия ден с идващия. Хората забравят, че тази неугасваща светлина е дошла от самите тях, от душите им.

 * * *

СКИТАХ по улиците на този чужд град, чийто език не разбирам, и оставях сетивата си да шарят около мен като пипала на смутен октопод, попаднал в нов аквариум. Имах нужда да се захвана за нещо, да се опра някъде. И така долових отдалече тази спокойна и успокояваща музика, която ме придърпа към себе си. Тръгнах към нея, без да мисля – както човек, който дълго е ходил по горещ пясък, нагазва в галещата стъпалата му вода. Музиката постепенно ме обхващаше все по-властно и ме влечеше навътре в себе си, додето се озовах пред някаква катедрала. Около нея имаше множество празнично облечени хора, които мълчаха и гледаха към сградата. Вратата беше широко отворена. Музиката се лееше отвътре като могъща река. Без да усетя, приближих до тази врата и застанах под свода й между ония, които вече стояха там и слушаха с лица, обърнати навътре. Пред мен се откриваше осветената вътрешност на храма с двата големи блока пейки, разделени от права централна пътека, която стигаше от входа до самия олтар. Тази част на църквата беше препълнена с богомолци. В дъното грееше олтарът. Там се бе изправил свещеник в бяла роба и пееше някакъв тържествен химн. Когато свещеникът млъкна, на негово място застанаха няколко невръстни деца и подхванаха молитвени песнопения. Сега забелязах, че между богомолците имаше толкова деца, колкото и възрастни – и всички облечени като за голям празник – вероятно за първото причастие. Гласчетата на малките певци изпълваха огромната катедрала с онази неотразима хармония, с която птичите трели изпълват свечеряващата се гора. Аз слушах като омагьосан и не мислех да си тръгвам.

В един миг някой отвътре взе да излиза. И веднага след него нещо излетя безшумно току над главата ми. Един сив гълъб с разперени крила напусна Божия храм и се зарея над широкия външен свят. Сякаш самият Свети Дух премина отгоре ми и перата му едва не ме докоснаха. Жената, която стоеше на входа непосредствено пред мен, се обърна стреснато и ме погледна в упор. Очите ни се срещнаха и ние, двамата непознати, неволно се усмихнахме един на друг, сближени от това, което неочаквано ни се беше случило. Познахме се! Без да го планирам, тук, далеч от дома аз – също като децата – бях получил своето тъй дълго отлагано първо причастие. Градът вече не беше толкова чужд.

 * * *

УТРОТО е бистро и слънчево. В още неразлистените рехави корони на далечните дървета висят тъмни сфери – като заплели се в клоните мъхнати балони. Това са гнездата на враните. Питам се защо птиците предпочитат да строят своите домове там, колкото може по-високо над земята. Сигурно за този избор има прости практични причини: например от горе е по-лесно да се излита, а и враговете са по-малко. Но за нас, хората, птичата висота има далеч по-съдбоносно значение. Ако не беше тя, щеше ли някога въобще да ни хрумне, че освен да пълзим по земята, бихме могли да летим и по небето? Та и над него! И – още по-важно – дали щяхме да извисим мислите си, за да си представим, че там, над нас може би има и други, невидими засега същества и селения? Че освен хоризонталния съществува и вертикален свят…

 * * *

БЛАГОДАРИМ ТИ, Господи, за твоята утринна небесна светлина, която е милосърдие и благодат, която е поздрав към всички нас – към ония, които разбират твоя език, и към ония, които не го разбират.

Никой не разбира твоя език докрай. Ние се докосваме до теб така, както животните се докосват до нас, човеците. Те не разбират думите ни, но най-опитомените и най-умните от тях усещат по гласа ни кога ги обичаме и кога им се сърдим, кога ги подканяме да дойдат при нас и кога ги отпъждаме. Така и ние, които се опитваме да надникнем в очите ти, усещаме твоето отношение към нас и то ни изпълва с блаженство или с мъка.

Твоята утринна светлина е твоята усмивка и ние разбираме, че сме желани в дома ти. Какво повече можем да искаме за себе си?

 * * *

КОЙ ОТ НАС, живите грешници, поне за малко тук на земята не е вкусвал Рая? Времето се е затишило, косачката работи добре – дори бръмченето на мотора й е приятно за ухото, ти се усещаш в добро здраве. Доколкото знаеш, близките ти също са добре и всичко в този объркан свят за минута е легнало на мястото си, всичко е наред. Но онзи бленуван от нас Рай в небесата е по-добър от този, защото е вечен и неизменен. И може би по още една причина, за която ние, българите, ще се сетим на последно място – защото е за всички, които го обитават.

Rembrandt_The_Hundred_Guilder_Print
Рембранд ван Рейн, Христос изцелява болни, 1643-49, Рейксмузеум, Амстердам

* * *

В НЕДЕЛНОТО ПЛАДНЕ един безлюден път в шпалир от белокори платани прониква все по-дълбоко в сънните пазви на Лангедок. Тази земя все още сънува епични битки между еретици и правоверни, но сънищата й са вече толкова далечни и призрачни, че не смущават съня й. Пристигаме в едно сякаш измислено от нас селце с романтично име. То също е безлюдно и унесено в неясни спомени. Все пак ресторантчетата вече са изнесли кокетните си масички на тротоара. Сядаме на една от тях под сянката на надвисналите дървета и отпиваме с благодарност искрящото добре изстудено шабли, което ни изнасят от тъмната вътрешност на заведението. Далече зад нас, в края на улицата, е реката и старият каменен мост, изгърбен над нея. Оттук те почти не се виждат. Ще ги посетим по-късно – сега ни е обхванала общата дрямка на мястото. Съвсем наблизо отнякъде се появява върволица малки деца, предвождани от дебело кюре и следвани от свенлива монахиня, сякаш изникнали от позабравен роман на Ектор Мало. Кюрето спира на края на тротоара, оглежда се на две страни – макар че тази улица едва ли вижда и един автомобил на седмица – и след това решително повежда питомците си от единия бряг към другия. Така патицата разтъпква патетата си през някой селски двор. За миг дечицата, хванати едно за друго, образуват жива верига през уличното платно. На отвъдния си край тази верига е окачена за кюрето, а на отсамния – за монахинята. През безсилието на дрямката успявам да измъкна фотоапарата и да запечатам сцената. На снимката детската върволица изглежда като магически ритуал, преградил пътя на времето, за да потопи във вечността и селото със сенчестите дървета, и ленивото неделно пладне, и нас, случайно попаднали тук от един друг, заразен с безсмислено движение полуреален свят.

 * * *

ОБЛАЦИТЕ ПОД НАС приличат на безкрайна снежна равнина. Имам чувството, че пътуваме над Арктика или Антарктика, или както там му се казва, и очаквам всеки миг да зърна някъде долу шейните на Амундсен или поне палатките на Пимпирев.

Но внезапно в бялото зейва огромна тъмна пропаст и на дъното й се показва долната земя – гористи хълмчета, реки и езерца, пътища, зиморничаво скупчени къщи. Там живеят хора като нас, само дето облаците не са под тях, а над тях, и не са искрящо бели в слънчевия блясък, а сиви и начумерени. И въобще не им идва на ум на тези подоблачни хора, че в техния угрижен ден някой може да се плъзга високо над посивелия им свят и да го вижда от обратната му страна като светъл и лъчезарен – въпреки всички тъмни пропасти – и блажено да примижава пред тази ослепителна гледка. А под краката му да има само една тънка ламарина и под нея въздух, въздух, въздух… Въздух отвсякъде.

 * * *

БЕЗСТОПАНСТВЕНИТЕ КОТКИ, които се събират в нашия двор, привикнаха да гледат на нас като на спасители от гладната смърт. Щом почувстват, че стомахът им е обезпокоително празен, те се примъкват под прозореца ни, вперват погледи в него и започват да ни призовават с настойчиво мяукане. Особено силна става възбудата им, когато отворим прозореца и се появим над тях с въжделените остатъци от собствената си трапеза, събрани в някоя чиния. Навярно за тях сме нещо като ангели небесни. Като онези херувимчета от църковната стенопис, които имат само глави и крилца. Лица и ръце – друго от нас те не виждат. Когато веднъж неочаквано се появих сред тях на двора в пълния си ръст, котките се уплашиха и разбягаха на четири страни. Вероятно и ние така не успяваме да разпознаем небесните пратеници, когато слязат в нашия свят и станат грубо видими като всичко останало.

* * *

ИСТОРИИТЕ на великите древни библиотеки по егейския бряг на Мала Азия са стъписващи. Към втори век преди Христа библиотеката на Пергамон се разраснала прекалено много и вече заплашвала да надмине по богатство и значение Александрийската библиотека. Затова ревнивите александрийци взели да създават изкуствени затруднения в износа на египетски папирус за Пергамон. Това пък накарало пергамонци да потърсят заместител на папируса като носител на писмена информация и да открият специално обработената за целта кожа, която била наречена на името на града им – пергамент. Днес от Пергамонската библиотека като сграда не е останало нищо освен две-три съмнителни колони, а от книгите й може би нещо все пак е било пренесено другаде и съхранено. Не можем да бъдем сигурни. За Александрийската библиотека обаче знаем, че е била тотално унищожена с всичките й безценни папируси от Юлий Цезар – не от ревност, а по невнимание. При военните това се нарича „вторични щети” и се смята за оправдано при постигане на основната цел. Така или иначе, александрийци са се оказали късогледи в своя егоцентризъм.

От другата голяма егейска библиотека, Ефеската, е съхранена една внушителна фасада с два етажа осморни колони – естествено, днешна реконструкция, но с доста автентичен вид. Оригиналната постройка датира от римския втори век. Зад фасадата няма нищо освен пръснати камъни – от тях също някой ден може да реставрират нещо. Библиотеката не е просъществувала дълго – още през следващия, трети век честите земетресения в тази област заедно с готските нашествия от север са я превърнали в руини, а пергаментните свитъци са изгорели във възникналите пожари. Днес турските екскурзоводи спират туристическите групи пред величествената старина и им обясняват на вавилонско множество от съвременни езици, че древните учени ефесци са прекарвали дните и нощите си в библиотеката, но не са се занимавали изключително с четене – непосредствено срещу библиотеката имало публичен дом и между двете богоугодни сгради съществувал потаен проход за удобство на умствените труженици. Сега туристите обръщат глави назад към онова, което някога е било бардак, и разочаровани виждат само една безформена грамада от камъни и тухли. Все пак, казват си наум един-двама измежду тях, духът в края на краищата оставя по-отчетливи дири от плътта – интелектът, макар и с мъничко, надживява нагона.

* * *

ИСТИНА Е, че страстта разкрива най-непосредствено и непредубедено човешката природа. Страстта е противоположна на разума и отхвърля диктата му, за да изяви потисканите въжделения на тялото и душата в пълната им сила. При това тя не се спира пред опасността да навреди на околните, та дори и да ги унищожи. Готова е, разбира се, стигайки до желаната цел, да унищожи и самия си носител. Стоим стъписани пред тая разрушителна стихия, която се спотайва вътре в нас и е способна внезапно да изригне, за да помете с един замах всичко пред себе си.

Обичта не ни изненадва толкова, въпреки че е по-рядко срещана. Тя, обратно на страстта, преди всичко се грижи за това да не нарани с нищо другите – особено ония, към които е насочена. С охота би пожертвала себе си заради тях. Обичта е готова да върви ръка за ръка с разума и се опитва да го извиси до себе си, а не да го срине в безумието. Може да се каже, че дори в по-висока степен от страстта обичта изразява същината на човешката природа като различна от животинската.

Странно е, че изкуството се интересува предимно не от обичта, а от страстта като тема. Може би защото обичта е прекалено уравновесена и ясна, а страстта е драматична – тя поражда конфликти и катастрофи, както и възможност за пречистване, което може да се постигне чрез тях. С една дума, в нея има динамика и простор за развитие.

Обичта съзерцава със съчувствие болезнените метежи на страстта. Протяга се към нея, за да я успокои, да я уталожи в себе си. И така изпитва мярата на своето превъзходство.

 * * *

ИМА ЕДИН ВИД абсолютно непригодни за реалния живот хора. Отвлечени фантазьори без земен корен, те са неспособни да преодолеят детството и да постигнат зрелостта, за да създадат каквото и да било, което да остане след тях в този свят. Нямат силата и постоянството да изградят свой дом, да отгледат и опазят семейство. Приличат на летни паяжинки, с които си играят ветровете. Такъв е бил бащата на големия английски поет романтик Самюъл Тейлър Колридж – пасторът, който обичал да рецитира пред богомолците в своя храм библейски текстове на староеврейски и ги убеждавал, че така са звучали напътствията на Светия Дух към някогашните израилтяни.

Но все пак тъкмо сред тези уж безполезни хора току-виж се пръква някой, който по душевния си строй и по начина си на живот не се различава кой знае колко от тях, но притежава такава необикновена мощ на интелекта и чувствителността, че с един мах отмества хоризонтите и разширява света на всички добре устроени здраво заземени хора. И без да изменя на природата си, доказва, че тя е не по-малко нужна от тази на другите и че без нейните небесни дарове животът на човечеството би бил далеч по-сив и безсмислен. Такъв е бил синът на пастора, поетът Колридж.

 * * *

ЗАПАЗИЛ СЪМ вкъщи едно необикновено есенно листо, което привлече погледа ми по време на разходка по хълмовете из околността на града. Не знам от какво дърво е – беше вече паднало на земята и трябваше да се наведа и да го вдигна. То е почти кръгло и е с наситенокафяв цвят, но е изпъстрено с по-светли и леко издути петна и линии – в сребристо сиво, в белезникаво, в оранжево, в охра. Сякаш някой е бродирал с разноцветни мъхави конци по канавата му и го е превърнал в прекрасен малък гоблен, от който не мога да откъсна очи. Окачил съм листото на библиотечния шкаф в работната си стая и вече две-три години не спирам да му се възхищавам.

Тези дни у дома дойде мой приятел, съгледа го и веднага разгада тайната на неговата необикновеност, която за мен досега беше неразгадаема и вълнуваща. „Твоето вълшебно листо, отсече той, просто е боледувало. Тези петна са всъщност лишеи.“ Когато гостът си тръгна, аз се върнах при листото, загледах го внимателно и се запитах: нима и болестите могат да раждат красота?

 * * *

СЪЩЕСТВУВАТ недостъпни за човешкия разум и все пак породени от него идеи: Светата Троица, безкрайността на Вселената, Теорията на относителността. Докосвайки се до тях, умът едновременно осъзнава своята ограниченост и своята способност да надмогне себе си.

 * * *

НИЕ СМЕ малките. Ние идваме на този свят, без да знаем откъде и защо, и попадаме сред удивителните неща, направени от големите – автомобили, влакове, телевизори, компютри, мобилни телефони, велосипеди, супермаркети и какво ли не още… Големите са направили за някои от нас дори покриви, за да не ни вали дъждът, докато спим нощем. Направили са ни и дрехи, за да ни е топло през зимата. Направили са, както скоро ще научим, и нас самите. За да се присъединим някой ден към тях, големите, и да продължим тяхното дело – да правим все повече неща, които да ползват следващите малки. Да правим и самите тях, следващите малки. И така – до безкрай. А за какво? Може би тъкмо за това – за да дойде някой в края на краищата и да зададе този въпрос: а за какво? И въобще да започне да задава въпроси.

 * * *

НЕ ПОЗНАВАМ друго нещо в природата, така хипнотично притегателно за погледа като огъня. Способен съм без никаква досада с часове да съзерцавам неспирната и все нова игра на пламъците. Удивява ме това живо, пъргаво, неуловимо чудо, което извира напористо от уж мъртвата цепеница, доскоро лежала неподвижно в камарата добре изсушени дърва за огрев. Сякаш самата жарка и светла душа на дървото излиза от тялото му и бърза-бърза нагоре. Долу в основите си, където се отделя от материята, тя е още мътночервена, непречистена, но към върха си постепенно добива блясъка на слънчево злато. И там, на върха, от който нататък завинаги се изгубва за погледа, е най-ярка и най-недосегаемо гореща. Материалистите вярват, че нищо в природата не изчезва безследно, а само преминава от едно състояние в друго. Но къде отива огънят? В какво се превръща неговата стихия? В нозете му от изгорялото остава само купчинка пепел, която ветровете ще разпилеят, а самия него не можеш нито да спреш и усмириш, нито да затвориш и запазиш в някакъв съсъд. Огънят е онова, което се протяга с неудържима страст от тукашното към отвъдното и превръща нещото в нищо, но преди това го съживява и въвлича в най-красивия и най-истински танц на битието.

Публикувано в брой 88 от 2014 г. на сп. „Християнство и култура”

Проф. Александър Шурбанов (род. 1941 г.) е автор на единадесет поетични и седем есеистични книги, както и на голям брой литературоведски изследвания, посветени на Шекспир и поетиката на Английския ренесанс, които са публикувани у нас и в чужбина. Преводач е на четирите велики трагедии на Шекспир, „Кентърбърийски разкази“ на Чосър, „Изгубеният рай“ на Милтън, антологията „Английска поезия“ и др. Носител е на редица награди за принос към българската литература и култура: „Христо Г. Данов“, „Почетен Аскеер“, „Гео Милев“, Голямата награда на Портал Култура за изключителен принос в поетическото и преводаческото изкуство (2016 г.).
Предишна статияПромяната – блян и илюзия
Следваща статияЗаключен съм в мисълта по тебе…