Краят на извънредното положение – поне официално – ни вкара в едно особено и междинно състояние. Доста по-различно от онова, което беше „преди“. Дори е трудно да се намерят термините, с които то да бъде описано. Ала начинанието си струва, доколкото в него е ключът към днешната ситуация.
Вече сме в „извънредна нормалност“ или „нормализираща се извънредност“. От „извънредното положение“ вследствие на пандемията преминахме в „извънредна епидемиологична ситуация“. От „подобното“ към „същото“, както гласи един френски израз. Но в случая по-важна е „времевата дистанция“, придаваща друга оптика на случващото се.
Ако се съди по младите хора, безгрижно седнали на открито в кафенетата, „нормалността“ сякаш е налице. Задължителната маска при всяко влизане в закрити пространства обаче напомня, че още сме в тунела на епидемията: светлинката блещука, ала заплахата продължава да е налице. Нещо, което френският социолог Едгар Морен определя като състояние на „поликриза“, чиито отделни сегменти периодично ще се сменят пред очите ни. Щом санитарните мерки започнат да отпадат едни след други, на преден план ще излязат икономическите, тъй като световната икономика е в колапс. Решим ли тези проблеми, ще дойде ред на политическата криза, излизаща заедно с духа от бутилката; и най-малко си даваме сметка за промяната, за метаморфозата, на която ще бъдат подложени нашите общества след понесените изпитания. За нея можем само да тънем в догадки, а тъкмо тя ще се превърне в основен катализатор на процесите в средата на XXI в.
Къде сме в момента?
Все още сме далеч от триумфа, че сме „нормализирали“ епидемията, което, колкото и да е парадоксално, ще настъпи с разрастването на икономическата криза, заплашваща да прерасне в политическа.
Никога не си наясно какво имаш, преди да го изгубиш.
Парадоксът на пандемията е, че сякаш сме изправени пред три възможни решения, всяко от които крие в себе си глобални рискове. Можем да възпрем вируса чрез перманентни рестрикции (глобално „извънредно положение“), но с риска да съсипем икономиката и да блокираме обществата. Можем да върнем на мига глобализма на икономиката, без да ни пука за разпространението на вируса, но никой не знае колко ще са жертвите в рисковите групи, а и едва ли някой би поел отговорността за подобен акт. И накрая, можем трайно да затворим границите, връщайки се към модела на националния суверенитет, без да сме наясно ще възпрем ли така пандемията, какво ще се случи с икономиката, а и с нашите демократични общества.
Възможностите са налице. Въпросът е наясно ли сме с онова, което ни казват здравните власти, което са в състояние да приложат правителствата, както и с онова, което наистина искат хората.
Има, разбира се, и такива, които смятат, че е дошло времето да се лови риба в мътна вода и за връщане към „здравата ръка“. Макар че развоят на пандемията в Русия би трябвало да им отвори очите.
Струва ми се, че нагласите в България, уловени „тук и сега“, са като копие под индиго на онова, което наблюдаваме в момента в Европа. И то, най-общо, се конструира около динамиката на отношенията между три сегмента: епидемия, криза, власт.
Основа за следващия анализ е последното представително проучване на агенция „Алфа рисърч“, което с прецизност прави срез на настроенията, сочещи, че според анкетираните още сме в ситуация „на война“. Затова:
ГЕРБ (и „патриотите“) свиват ядрото си, но запазват позиции, защото те са „властта“ във „военно време“.
БСП се стапя наполовина; особено тежък е ударът по президента Радев, който би трябвало най-добре да знае, че не може да има двама главнокомандващи в „паравоенна обстановка“. Онова, което Нинова, а и Радев не отчетоха, е, че атаката им срещу „властта“ във време на пандемия изцяло ги разминава с техните привърженици – предимно от по-старото поколение и рисковите групи – най-вече подвластни на страха, че могат да изгубят живота си.
Що се отнася до Слави Трифонов, той успешно покрива негласуващите и „хейтърския пласт“ на онези, които традиционно псуват властта пред телевизора. Проблемът му е в обратимостта на „шоуто в политика“ – дали тези хора (изобщо) биха отишли да гласуват.
Най-голямата извънпарламентарна сила „Да, България!“ удържа избирателите си, което е предвидимо и напълно обяснимо.
Ала това са нагласите в сегмента на „епидемията“, валидни според мен през следващите месеци на „поликризата (някъде до септември).
От октомври до декември (с всички неизвестни около евентуалната втора вълна на вируса) нагласите ще започнат да се променят. И тогава пред политиците, а и пред избирателите (изправени пред нови икономически реалности) предизвикателствата ще са съвсем различни.
Да не говорим за още по-следващите три месеца (от януари до март), които ще са и предверието към парламентарните избори. Именно тогава – може би във „време на гняв“ – ще избуят и плодовете на настоящата криза.
Което ме подсеща за известната формула на политолога Мозес Наим, според която „лесно се придобива властта, трудно се прилага и още по-лесно се губи“.
* * *
На кого в тази връзка би следвало да са ядосани българските граждани? Въпросът не е маловажен.
На вируса и неговата заразна жестокост? Ала какво променя това? На Китай? Добре, но нима (при всички битуващи съмнения отвъд конспирологията) това връща нещата назад? На Брюксел, защото Европейската комисия не е взела предварителни мерки? А какви биха били те и кой в света реагира подобаващо? На българското правителство и лично на Бойко Борисов? Броят на неодобряващите го е почти толкова голям, колкото и преди. На здравната система? За първи път, въпреки ограничения ѝ ресурс, медиците са герои в очите на общественото мнение? На най-възрастните, че са особено податливи на заразата? Или на най-младите, че не спазват стриктно обявените мерки?
Кой е виновен и има ли изобщо такъв? И ако няма, не е ли парадоксална ситуацията, в която за първи път общият граждански ропот се размива в пространството. А и то – в епидемиологичната ситуация – уви, вече не е „място“ за протест. Стотина души, и то на дистанция от два-три метра, не създават „политическа ситуация“.
Означава ли това, че вървим към „неполитическо общество“ в посторуелов вариант? В единен строй, с маски и грижливо дезинфекцирани ръце…
* * *
През 70-те години на ХХ в. политологът Албърт Хиршман разработи една класическа стратегия за политическото, базираща се на два принципа: 1) че хората винаги могат да напуснат „територията“, мястото, фирмата (да гласуват с краката си, както казваме в България, да постигнат свободата си); 2) или да дадат (да издигнат) своя „глас“ – и така да променят ситуацията.
В единия случай – „отвън“, а в другия – „отвътре“.
Най-парадоксалното в момента е, че нито една от двете „стратегии на Хиршман“ не проработва. Коронавирусът е на път трайно да фиксира границите: всеки пътуващ е „скрит враг“ и преносител на смъртоносна зараза; а „гласът“ все по-трудно ще бъде чут в „общества зад маска“, в които санитарното надделява над политическото, прави епидемиологично „опасни“ изборите или дори ги отменя (представяте ли си парламентарни избори през март в България при втора или трета вълна на заразата?).
Епидемията е публична терапия над гражданите. И дори властта да се търкаля на улицата, въпросът вече е кой ще се завтече да я вдигне – дори с ръкавици или дезинфектанти – тя изглежда доста болестотворна.
Ето същината на „неизвънредната извънредност“, в която вече се намираме. И тази „система от мерки“ не просто ограничава едни или други наши свободи (а тя наистина ги ограничава). Парадоксалното е, че подобна „извънредност“ рамкира самата ситуация на съществуването ни, в което индивидите (тоест гражданите) сами започват да налагат над себе си обявените от властта ограничения. Нарушението на нормите не отменя тяхното съществуване, а само задълбочава правилото (тези дни станах свидетел на бурни скандали между пътници в градския транспорт заради неносенето на маски).
Индивидите стават подвластни и на дигиталния контрол срещу техни постъпки и жестове (пренебрегването на дистанцията).
Възрастта също се превръща в ограничение (не само биологично, но и социално възприето).
Вече не етносът или религията е онова, което основно различава индивидите, а тяхното здравословно състояние. Критерий на детерминизма, противостоящ на свободата.
И това е втората черта на „неизвънредната извънредност“.
Третата е в подвластността на обществото на страха и паниката, което тепърва ще се прояви и вече се проявява.
Оттук и раздвоението на властта, което се наблюдава повсеместно в света. Щаб или комисия от експерти дублира политиците по време на епидемията. Политиците одобряват решенията, но вариантите им се спускат от експертите.
* * *
Въпросът е какво ни чака след края на „неизвънредната извънредност“? Здраве без гаранции, демокрация с редуцирано право на избор или бедност без легитимност?
