0
4039

Неизгарящите книги

През последните десетилетия светът се променя с динамика, непозната на никоя друга епоха. Казваме, че светът, това са хората, това сме ние. Но в същото време усещаме с цялото си същество, с някакво глъбинно сетиво, че светът е самостоятелно живо същество, което живее по свои закони и има своя динамика. Ние се вписваме в неговите закони и в неговата динамика, но не напълно. Усещането за разминаване е толкова по-силно, колкото по-динамични са промените и ние сякаш ги догонваме.

В света има и много константни неща. Те са в баланс с променящите се. Светът е толкова по-хармоничен, колкото по-добър е този баланс. Ако имаме усещането, че през последните десетилетия вековечната хармония е нарушена, причината навярно е в бурната динамика. Ускорената динамика на развитие в никакъв случай не е нещо лошо, ако и на някого да му се струва, че светът е устремен към гибел. Законите, по които е устроено обществото, са достатъчно силни и изпитани, за да устоят на всякакви превратности. Защото този свят е създаден от Творец и Той е вложил в него Своите закони.

Започнах доста теоретично, но си мисля за нещо много по-конкретно.

Мисля си за книгите.

Но ще започна от грамофонните плочи. Какви маниаци бяхме, как ги купувахме от Немския, Полския, Чешкия културни центрове, как ги пазехме, слушахме, гордеехме се с тях. Чрез тях имахме възможност да се докоснем до световното изкуство. Виниловите плочи бяха едни от малкото възможности, тъй като имаше записи на най-добрите световни музиканти, които на живо нямахме възможност да видим и да слушаме. После постепенно и неусетно ги изоставихме. Те си стояха на рафтовете, стоят си и до сега, пазим ги от прах, но рядко посягаме към тях. Появиха се касетите, големите модерни касетофони. После се появиха компактдисковете, още по-модерни, с още по чист звук. Пазарът предлагаше огромно разнообразие от изпълнители, произведения и стилове. После mp-тройките. После се появи необятния ресурс на you tube. После всичко се сведе до телефона, който събра всичко в едно, измести и замести всичко.

Мисля си още за вестниците. Как тичахме за „Демокрация“ рано сутрин, как ненаситно четяхме неща, които доскоро бяха забранени и недостъпни. Вестниците ставаха все по-дебели и разнообразни, пълни с интервюта и анализи, които определяха насоките на общественото развитие. Улиците и площадите бяха препълнени от щандове и маси с вестници. Постепенно един след друг вестниците намаляваха тиражите и обемите си, спираха, изчезваха, отиваха си. Будките за вестници и списания вече са съвсем нарядко. Както вече почти никой не носи фотоапарат, освен ако не е в качеството си на турист някъде, но вече и туристите снимат повече с телефони.

На този фон обаче книгите останаха.

Книжарските сергии, наблъскани една до друга по площад „Славейков“, изчезнаха, но се появиха големи, модерни книжарници. Книгите не само че не се претвориха в нещо друго, но се издават в хартиен вариант във все по-добро качество. Електронните четци се опитаха да ги изместят, но слава Богу, опитът им беше не съвсем успешен. Електронните книги стават все повече, но хартиените книги устояват и продължават да бъдат предпочитани.

И това чудо с книгите, които остават непокътнати от времето, е едно от малкото островчета, на които можем да имаме някакво чувство за сигурност и стабилност в този променящ се на високи обороти свят, в който новините идват отвсякъде в мига, в който се случват. Ти ги узнаваш и те започват да засягат и теб, започват да те тревожат, защото така или иначе, волю-неволю си ги узнал. Книгата се оказа най-устойчива за промените. Книгата си е почти същата от изобретяването на книгопечатането. Библиотеките са огромни хранилища на ценни и скъпи старопечатни издания, но и на всяка новоотпечатана книга. Издателствата стават все повече. Издават все по-разнообразни книги. А всичко това показва, че търсенето на книги расте.

Книгата се оказа с най-дълбоки и най-здрави корени. И това е не само метафора, тъй като хартията се прави от дърво и като че ли неговите корени продължават да са в земята и след като то се превърне в книга. Освен в земята, корените на книгата са и в човешката душа. Ние се свързваме с книгата още от буквара, от книгата получаваме всичките си знания, чрез които цял живот се развиваме, усъвършенстваме и изхранваме. От книга четем първите приказки на децата си и се радваме на пламъка в техните очи, когато слушат и се вживяват в чудните приказни истории. Неусетно за тях и за нас така те се свързват с книгата още преди да могат да четат, чрез това, което книгата разказва, те се влюбват в самата нея и тази любов остава за цял живот.

В мрачни епохи книгите са забранявани, цензурирани, горени на клади, техните автори са преследвани, затваряни, изтезавани и убивани. Всичко това прави книгата толкова устойчива на превратностите, всичко това е заякчило нейните корени.

Но това, което в най-силна степен прави книгата вечна, е, че на нея е написано Словото Божие. Свещеното Писание прави самата книга свещена. Евангелието започва с думите „Книга за живота на Иисуса Христа“. Затова го наричаме Свето Евангелие. Благовестие. Книгата ни носи благи вести – от далечното минало, за загадъчното бъдеще, дори за вечността.

Както не са изгорели на кладите, така книгите устояват и на бурната динамика на съвременната епоха. Книгите са неизгарящи.

Благословен да е празникът им!

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите „Емине“, „Майките“, „Адриана“, „Марма, Мариам“, „Влакът за Емаус” и повестта „Първият рожден ден”. През 2007 г. „Майките“ спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика. „Адриана“ е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. „Марма, Мариам“ спечели Националната награда „Хр. Г. Данов“ за българска художествена литература. През 2019 г. Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През същата година излезе романът ѝ “Поразените“, който по-късно се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото“ и „Цветето на Хеликон“ за най-продавана книга. През 2022 г. „Поразените“ получи новоучредената френска литературна награда „Фрагонар“. През 2023 г. Теодора Димова стана носител на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св.Климент Охридски”. От 2012 г. е колумнист към Портал Култура. Есеистичните ѝ текстове са събрани в книгите „Четири вида любов“, „Ороци“, „Зове овцете си по име“, „Кръст от пепел“, „Молитва за Украйна“.
Предишна статияВъзпитание на чувството четене
Следваща статияИзкуство и истина