0
2184

Неизказаното двусмислие на битието

Филмът „Изпепеляване“ спечели наградата на кино-литературния фестивал Cinelibri 2019.

„Изпепеляване“

В някои отношения „Изпепеляване“ е мазохистично удоволствие, към което не всеки зрител ще посегне или ще успее да изтърпи. С напредването на разказа обаче (да, сигурно можеше да е по-кратък от тези 148 мин., но всеки автор сам избира как да гради атмосфера) и особено с финалната сцена, а и отвъд нея песъчинките на изтичащото време се събират в часовника и всичко си идва на мястото. Не, не в смисъл, че пътеката в лабиринта на неизказаното внезапно ярко се откроява, а че можеш да оцениш защо си е заслужавало да гледаш този филм.

Доста далеч от екшън блокбастърите, които корейското кино високо цени, шестият проект на режисьора Лий Чан-дон (след осемгодишно отсъствие зад камерата) се вписва в категорията поетично авторско кино. Но дали това също не е привидност в един хипнотичен изчистен трилър, който залага на двусмислеността на персонажите и техните действия, както и на оставащо извън кадър…

Има сюжети, които не могат, и други, които просто не трябва да се разказват предварително. Сведена до семпла схема, за добиване на най-обща представа, фабулата на „Изпепеляване“ би звучала така: момче среща момиче, което е познавал в детството си; момичето заминава за кратко в чужбина и когато се връща, води със себе си друго момче, което запознава с първото; тримата опитват да се забавляват заедно; после момичето неочаквано изчезва от картинката… Но проследяването на интригата не е достатъчно, за да се проникне в същността на този филм, до такава степен са многобройни възможните интерпретации.

„Изпепеляване“

Централният персонаж Джон-су мечтае да стане писател като любимия си автор Уилям Фокнър, от чийто разказ (публикуван през 1939 г.) японецът Харуки Мураками се вдъхновява, за да напише „Горящият хамбар“, който на свой ред вдъхновява Лий Чан-дон да пренесе действието в Южна Корея в наши дни. От Фокнър остава социалният коментар. Разсъждението върху видимото и подразбиращото се е наследено от Мураками, който обожава да създава различни пластове на алтернативни реалности. След това се прибавя стилът на Лий Чан-дон, който на свой ред почива върху неизказаното и жанровото двусмислие. Но това далеч не е всичко, защото над „Изпепеляване“ съвсем отчетливо е надвиснала и сянката на Антониони – между „Приключението“ – с пълното изчезване на един персонаж, сякаш подобен човек никога не е съществувал, и „Затъмнението“ с времевото разтегляне на кадрите, граничещо с разпадането на реалността особено на финала.

Привидност, двусмислие и провокация, „Изпепеляване“ е по-енигматичен от филмите на Антониони, с хипнотизираща интрига – едно маниакално разследване, чийто резултат предизвиква у зрителя нови въпроси в отговор на предишните. Първият половин час е малко обезкуражаващ. Камерата буквално оставя времето да изтича „между пръстите“ и прави каквото ѝ хрумне по отношение на движенията си. Лий Чан-дон отделя време да изгради атмосферата, която става все по-задушаваща и изпълнена с безпокойство, а обсесията постепенно измества любовта (ако приемем, че такава е съществувала). Сценарият тъче сдържана интрига, с множество „тайни гънки“, която най-напред се завърта около потенциален любовен триъгълник, в който надушваме някаква перверзност – освен ако това не е плод на въображението на един срамежлив младеж, – а впоследствие се захласва по идеята за изчезването. Обобщено погледнато,  попадаме в нещо като игра на „търсене на съкровище“, която може да подлуди както протагониста, така и зрителя.

Бавният ритъм на филма затруднява възприемането, но същевременно поражда определено напрежение и доста загадки, а драмата флиртува с трилъра и параноичната кримка, както реалното с въображаемото. Вратата е широко отворена за посоки на изследване и различни нива на прочит. Между очакването да се случи нещо и изненадата, че случването вече е отминало – като неуловимо примигване, може дори да не обърнете внимание на намеците за социално разделение и долитащите звуци от севернокорейска пропаганда, но те присъстват във фона и подсъзнателно оставят своя отпечатък върху атмосферата на разделение между града и селото, между богатите и бедните, света тук и „отвъд“, сред които Джон-су се лута в търсене на „отсъстващото съществуване“. Съществуват ли котката и кладенецът, реална ли е самата Хае-ми? В чия болна фантазия се намираме всъщност? (И дали не сме в пещерата с идеите на Платон?)

„Изпепеляване“

Хубавото на „Изпепеляване“ е, че интерпретациите не „обезкървяват“ образите, а им оставят възможност за паралелно съществуване като хора и метафори. Всеки от тримата персонажи е изграден по заложен архетип, който постепенно се трансформира. И тази трансформация подсилва загадъчността на сюжета. Богатият Бен прилича на герой от произведение на Фр. Скот Фицджералд (Великия Гетсби може би, както услужливо ни подсказва самият филм), поканен в света на Фокнър, едновременно реален и художествен образ. Джон-су, писателят в криза, е представител на корейската младеж в безизходица – между традицията и западното влияние. А Хае-ми е мостът между тях. Съществува ли Хае-ми?

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЛично
Следваща статияГодишни награди на Портал Култура 2019