0
3035

Неизплюти фасове

„Докато съзерцателят прави отстрани заключения, непримиримият крачи като Иисус по водата, бърза, защото всеки „потъва според вярата си“. На 2 април се навършват 89 години от рождението на Константин Павлов.

… но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия…

Константин Павлов „Интервю в утробата на кита“

Време довреме

И да съм го описал, посегна ли пак да го опиша, пак същото излиза, защото така е било. Не мога да променя станалото. След като ми обявиха, че съм назначен за зав.-отдел в „Литературен фронт“, не им повярвах – знаех, че не ми се полага. И така излезе. Минаха не минаха два дни и първият зам.-главен Росен Босев ме извика: пак си с ранг на зав.-отдел, но ще отговаряш за хумора и сатирата, а не за публицистиката. Е, рекох му, вие пък ги възложихте на най-мрачния човек. Но и такъв, опитах да се изшегувам: все говореха на летучки, че вестникът се отваря към всички писатели и реших да ги тествам с Константин Павлов: мой наблюдаващ зам.-главен бе Милко Милков и му предложих да представим поета с цикъл стихове. Разбира се, рече той. И сигурен, че ще стане, издирих в указателя телефона на Павлов и го поканих. Виж какво, рече, ела да се видим в кинодейците и там ще се разберем. След началото на работния следобед, съгласувал отсъствието си с началството, поех пешком към свърталището на кинаджиите, в което никога не бях стъпвал. Поетът ме чакаше. Както моето царство бе кафенето на писателите, така неговото бе тук: след обичайната процедура по запознанството, седнахме. Не бе многолюдно; поетът бе на почит: сервитьорката тутакси изникна и той ѝ заръча типичната тогавашна интернационалистка, обединител на интелигенцията от соцлагера: руската водка. Макар изкарал първите седем гладни години на провинциалист, дошъл неканен в столицата, явно малко, или почти нищо не бях разбрал: първо, трябваше да ме изучи кой съм, защото отде ще ме е чувал; второ – едва ли се е интересувал от новите литературни попълнения – той бе изживял своя дебют, надежди, илюзии и крах, бе приел утешителната си занимавка и отреденото му място; възможно е да е подозирал и провокация; а аз, наивникът, не само вярвах, че този път работата ще стане и ще го публикуват, но и го убеждавах настоятелно; той тактично отлагаше най-важния въпрос, за който бях дошъл с всяка нова чаша, бутилка и раздумката се проточи до затваряне на кафенето, късно след 22 часа. Повече от 8 часа се опитвах да го вкарам в моята сантиментално-изповедна селска кошара, а той ту се поддаваше, ту се изплъзваше. Бе друга порода: провокиращ, държащ те нащрек, изправен на нокти – изправяше на нокти и теб; язвителен остроумец (единият подхранваше другия), често те докарва до ръба над пропастта с това, което казва, а още повече – с което би могъл да каже; и тъкмо в премълчаното бе най-голямата опасност, защото то бе много по-критично и от най-критичната му реплика; разгадавах го както в напрегнатостта на погледа, така и в стиснатата между устните му тънка и остра като бръснарско ножче усмивка: още миг и ще се порежеш. Той се бе порязал предварително и сега, ако речеше, порязваше и другите: от патилата си отдавна си бе създал ценностна тарифа на чийто кантар мигновено те претегляше. Не знам дали съм спечелил доверието му, но той спечели моето; дотам, че подарил му мемоарната си книга „Праг“, дори му споделих недоизказаното в нея за една от описаните случки: заявих му, че никога няма да простя на комунистите не това, че ни взеха имота, конете и кравата, а че ме изкушаваха, все още сричащо буквара дете, да предам родителите си: – Къде ви е скрито житото? Бях видял. Инструктиран от тях да не казвам, можех ли да кажа?! (При следващата среща, вече прочел книгата, каза, че е впечатлен от свежестта на съхранените преживявания и се запита, запитвайки и мен, на глас: – Интересно, как ли би я написал пак след 30 години. Бях на 33, имах отговор, но не го изрекох: – Щях да описвам изминалите нови 30.)

Стихове не получих, получих преживяване, върху което размишлявам и сега. Поетът предпази и себе си, и мен, убедения, че ще направи добро, да не се получи зло и да бъдем унизени и двамата. Получих урок, който всяко десетилетие потвърждава: в личния си случай той бе разчел непоправимостта на системата, познаваше и кътните ѝ зъби, както и края на всеки опит да бъде надиграна: резултатът е все един и същ. Защото дефектът ѝ е и в човека. (Поради това и още в 1989 г. разчете пръв Новото време на старовремците. Или вечното на уж временните.)

Бях настроен сантиментално. Павлов ме де-сантиментализира.

Показалец

Когато посягаше към чашата, хванеше ли я, показалецът му винаги стърчеше. Както показалецът на дядо ми Марин, порязал го при пиянско буйство на младини. (Ако на дядо ми не бе такъв, нямаше да забележа и на поета!)

Константин Павлов бе като зареден с взрив, пращеше от енергия, досущ далекопровод с високо напрежение; прехвръкваха искри: скорострелна мисъл, краткоречиви, бързореки фрази, поглед и приказки на верев, обикновено завършващи със саркастичен, незлоблив, а и преглъщан горчив смях; смях, понякога неконтролиран: хем знак за помирение, ако е прекалил, хем с предупредителни, остри оголени зъби, ако понечиш да опонираш.

Издуто чело, щръкнала, също остра, макар и оредяваща коса, пъргав, жилав, целият изпънато настръхнал в отбранително-нападателна поза. Портретът на Светлин Русев го монументализира, прави го вечностно застинал, Павлов бе много по-подвижен и неуловим, неговата вечностност бе в безредната поредица от мигновени състояния. И пак не можеше да се разтовари. Но и не избухваше: палеше цигара след цигара, всмукваше страстно, но пламъкът му нито веднъж не лизна фитила.

Звезда опашата

В мъгливата и влажна пролетна среднощ на 1981-ва се разделихме пред паметника на Левски. Последната ни тема бе за отколешния му приятел Левчев, отскоро председател на писателския съюз. Поезията му определи така: почти всяко от стихотворенията му завършва с червена опашка… Любопитен, запитах знае ли как живее, бил ли е в огромния апартамент на поета и съпругата му художничка до Докторската градина: спомена престарата му майка: „тя им готви, те естетстват“.

Видното гайдарче

Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко ти го мразиш. Той е твоето отрицание.

(Георги Марков, Писмо до Любомир Левчев, поет, 8 април 1974 г.)

В СБП никой не можеше да се опъне на Левчев, той имаше власт, както никой друг председател преди него. Интересно от кого, или от кои, е бранил той К. Павлов, за да бъде издадена и нему, навършилия 50 години, книга „Стари неща“?

Пишейки ѝ предговор, в очите на обществото излизаше благодетел.

Но никъде не ставаше дума защо от 1965 до 1983 г. Павлов има само две книги. Познаващ го от гимназията, разказва случки от ученичеството и ранните поетични години, а после – следите се губят…

По-покровителствен предговор не бях чел. Такъв може да напише само онзи, който е убеден, че е изпреварил съпоколенниците си, стигнал е върха, получил е народното и официално признание прѝживе в система и държава, устроени за векове. Наложил се е завинаги.

„Стари неща“, избрани стихове и киносценарии на Константин Павлов, получих от самия автор с автограф: „На Марин Георгиев – първия ми доброжелателен тълкувател. (И не само за това.) Коста, декември 83 г.“

Предговора на Левчев прочетох още в редакцията. Бях преизпълнен с противоречиви мисли, чак ще се спукам. Слязох долу, на първия етаж, където бе кабинетът на председателя. Заварих само секретарката му Ирина Йорданова. Кажи му, казах ѝ, че е опасно у мен!

Тя се усмихна според тогавашните инструкции за секретарки на председатели и членове на ЦК на БКП: – Ще му предам. Усмихваше се, както се усмихва и досега – неизменен общински съветник на ГЕРБ, преди това – експерт в общината, по-преди, по време на министър Соломон Паси – експерт в Министерството на външните работи, а още по преди – в екипа на президента Стоянов, а непосредствено след „промяната“ през 1989 г. – зам.-главен редактор на вестник „Демокрация“ и секретарка (когато бе оглавяван, от 12.02.1990 до края на август същата година, от Йордан Василев).

Така че: кадрите решават всичко! Кадрите могат да преминат от един обществен строй в друг само с една оттренирана усмивка. А може би и с една неидентифицирана докрай „специалност“.

Но не за усмивката е думата… Ни за това предала ли е, или не е предала думите ми.

Още същия декемврийски ден не само изчетох предговора, подчертах местата, които ме впечатлиха-поразиха и ги преписвам чак сега:

„Спечели градския конкурс за стихотворения, посветени на Й. В. Сталин и отново прослави нашето училище.“
„Съвсем не беше случаен обаче неговият самороден, искрящ талант на хуморист и сатирик…“
„Но ето че постигнал тъй бързо този сюблимен (за студентите от кръжок „Васил Воденичарски“) връх на славата, Константин Павлов изведнъж се отказа от своето творчество. (…) Презря своя брилянтен класически стих и се отдаде с неочаквана страст на прокълнатия „верлибр“. Стана философски смътен и мрачно язвителен. Известно време всички приемаха това като „новия номер“ на сатирика.“
„Талантът на Константин Павлов е по-скоро интуитивен, отколкото интелектуален, какъвто непрестанно се стреми да се представи. Може би към това го тласкат някои от академизиралите се вече догми на авангардизма. (…) Стартирал с известно закъснение на пистата на модернизма…“
„Може и да си изпатим от зъбите на злобата, която, няма спор, К. Павлов притежава. Виждал съм ги…“

Нужно ли е да коментирам тънките, дисквалифициращи факти, определения, характеристики: спечелил конкурс за стихотворение, но за Сталин; прославен, но сред студентските среди; поет, но – сатирик; постигнал връх на славата, но в студентски кръжок; модернист, но… закъснял, не е откривател, а – подражател: догмите на авангардизма вече са се академизирали; и не е интелектуален, а интуитивен; освен това е и злобен.

Колко йезуитска, преднамерена високомерност и тенденциозна унизителност!!! Звучи и като наставление за литературно-критически оценки.

Това ли е цената Павлов да си види най-после „избраното“ – този цензуриран и целенасочен карашък от стихове и сценарии, които го представят като недовършен, само търсещ, но ненамерил се…

Неосъществен!

И това ако е дружеска подкрепа…

А ето как са заметени причините за десетилетната изолация на Павлов: „Вече е добре известно, че авангардистката теория и практика могат да съществуват само ако им се оказва съпротива. А признаеш ли ги – губят силата си“.

Сякаш Павлов е бил признат дотам, че признание вече не му трябва. А и защо му е? Признанието ще го обезплоди творчески, той трябва да се бори, ако ще и срещу непробиваеми стени.

Излиза, че е имало толерантност към авангардизма, имало е естетически свободи и дори своеволия, а никога – задължителна партийна идейност…

С „убийството чрез незаслужена похвала е последната дума на естетическия садизъм“, ще завърши милостиво Левчев циничната си и самодоволна екзекуция на поетическия си побратим.

Не, написаното от събрата не е не-разбиране на написаното от Павлов, напротив – то е много добро разбиране, но неволно издава и причината за изолацията му. То е смес от ранна, младежка завист, заиграване с идеологията, цинично преиначена реалност и в края на краищата – гавра с един поет от позицията на надигралия всички. С предговора си Левчев не само затваря всички евентуални врати-аргументи за признанието на Павлов като значим художествен факт, но и му затваря всички възможни пролуки към въздуха за дишане. Мумия на минал, не – на направо провален опит за осъществяване, той е жив погребан.

След разходката из болните мозъчни лабиринти на Левчевата мисъл идва и логичната – според неговата логика – заключителна формула: „Опитвам се сега да намеря това, което все не ми достига, за да разбера някогашния странен бегач на средни разстояния. Но защо някогашния? Не си ли остана той докрая един бегач. (…) Константин Павлов! – един много талантлив, един много неосъществен, един труден поет“.

Така призът за модерния, интелектуалния, осъществения голям поет остава само за един – за автора на предговора!

Нима бяха слепи привържениците на К. Павлов, които след 1990 г. не излизаха от дома му, за да засвидетелстват почитта си към онеправдания поет и същевременно сътрудничеха със стихове на ликвидатора му – собственика на списание „Орфей“?!

Нима да си добре с всички, да не взимаш страна, да си и с бога, и с мамона, да си безпринципен са равнозначни на толерантност?!

В известна степен Павлов неволно е служел на Левчев и за параван, независимо от вредите, които Левчев му е нанесъл.

Това особено пролича след 1990 г. Към казаното от Игов в разговор помежду ни: „Нали Левчев инспирира своите питомци да хвалят Павлов през 90-те години“, допълних: ако е така, Левчев е отклонил вниманието от себе си чрез прехвалването на Константин Павлов. Привикал, той строи под новото си знаме аргатувалите му и преди опричници, а те изпълниха задачата блестящо и пред съществителното поет и личното име Константин Павлов сложиха възхвалително неправдоподобното определение гениален.

Така Левчев пренесе огъня, на който бе подложен, като го превърна в тържествена заря за поетическия събрат – може би най-потърпевш приживе от „грижите“ на Левчев. Вместо да продължат да го ругаят, отрицателите на Левчев бяха компенсирани с превъзнасянето на Константин Павлов, което схващаха като отрицание на Левчев.

Славей славея сал разбира…

Но като всеки одарен поет Павлов бе провидял и изпреварил съдбата си още в „Сатири“ – 1960 г.:

Мили славею,
ще затворя прозореца.
Съмнителни са тези оди,
с които ме преследваш всяка нощ.
О, аз отдавна щях да ти повярвам,
ако не беше толкова настойчив.
Но днес в един-единствен трепет
на най-любовната ти песен
като светкавица ме хрясна
несбъднатият ти копнеж
за хищни нокти и железен клюн.
Мили славею,
ще затворя прозореца.
Прекланям се пред песента ти –
но се плаша,
че в някоя безлунна нощ,
когато изведнъж ти израстат
орлови нокти и железен клюн,
ще влезеш тихо в романтичната ми стая
и ще изтръгнеш от гърдите ми
размекнатото ми сърце.

(Пак за славея)

Побратими

Чувал съм, че на младини са били приятели с Николай Кънчев; потвърждава го снимка от Млечния бар. Сигурно са се заразили един от друг с обща участ. Ето как я изразява Кънчев:

Никога не ми вървеше по вода и, спукал гайда,
не съм виден, като воден дух съм с изпарено тяло.

Нейде каменотрошачката се храни със скалата…
Колко много сила трябва, за да се изкарва хляба!

Винаги без никого бях с гайдата си на Пегаса,
както някога през турско бил е сам юнак на коня.

В общината забраняваха да свиря, но отвътре
гайдата ми тайно свиреше с невидимо ручило.

А днес, видното гайдарче, копелето му ниедно,
ми одрало кожата и с нея свири си на гайда!

Кисело-весело

Петък, 6.ХII.1968 г.

Обстоятелствата се подиграват понякога с нашите управници. Обругаха Конст. Павлов, лишиха го от работа и го захвърлиха на улицата като непотребна вещ. Добре, но ето че К. Симонов е превел едно негово стихотворение („Пасторално“) и го е публикувал в последния брой на „Новый мир“ (кн. 9). Не на друг, а на К. Павлов – скандал! При това положение със сигурност можем да очакваме кисели физиономии.

Това е откъс из недоиздадения таен дневник на Борис Делчев – моментална снимка на българските литературни нрави. Дори могучият СССР е безсилен пред силата на колегиалното съперничество (за да не употребя Елин Пелиновото понятие завист).

Ех, де да имаше кой да ги доиздаде тези недоиздадени дневници…

Но карай да върви – весело да става!

Запомнено от Ивайло Петров

С Константин Павлов са на една от масите в ресторанта на писателите.
Коцето е по фланелка.
От време на време я вдига и се пляска по разголения корем.
– Коце, ако така правиш – никога няма да те приемат в Съюза на писателите…
Но Коцето пак повдига фланелката и пак се пляска.
Още по-силно!

П.П. Тъкмо затова се е пляскал, щото е знаел, че няма да го приемат, пляскането е бунтът му, изплезването му, неговото „пикая ви на сурата“ на всичките съюзни потайности и коварства, които продължават и до днес.

Но го приеха. 1980 г. Председател – Л. Левчев.

Но той не ги прие: напусна СБП на 03.02.1989 г. Много преди „промените“!

Останалите продължават да членуват (и да ги членуват).

Наздраве!

В лелеяната свобода има дни на безвластие: релсите са пусти, трамваите не трополят като скъсан афиш, смумлян от хиляди стъпки, вятърът подмята търкалящата се власт, към която никой не посяга; привилегированите, винаги в повече, отколкото се полага, са посърнали, мнозинството на онеправданите се радва по своему. Иван Радоев и Константин Павлов всеки ден по едно и също време идваха в писателското кафене, кротко и загадъчно усмихнати, сядаха на едно и също място в тихия кът и си поръчваха едно и също: голяма гроздова.

Не водка.

Мореплавци

През 1993 г. за 60-годишнината на Павлов написах кратък текст в „Литературен форум“ – „Показалец“: още стърчеше в паметта ми този пръст на десницата му от кафенето на кинодейците. Дори и през 1993-та за Павлов не се пишеше толкова, колкото по-после. Бързайки към поредната цел, засякохме се по Царя, точно на тротоара срещу Централния дом на армията. Хубаво, но защо трябва хвалбата ми да е за сметка на друг – имаше предвид Левчев, с когото бях направил съпоставка.

НА Л. ЛЕВЧЕВ

В една лодка се возим.
И какво значение има –
дали ти въртиш кормилото,
дали аз въртя веслата,
щом лодката потъва?
Потъва, потъва…

Обърни се за миг
и ще видиш
как най-верният плъх
ококорено рони сълзи,
маха с мокра лапичка –
сбогом!

02.89 г.

Все пак има разлика в приятелството на единия и другия, нали…

Увлечени

от сладката приказка и от подгряващия алкохол, не усещаме ни време, ни пространство… Иван Цанев, извит като питанка, седи попрегърбен, внимаващ, сякаш безчувствено изтръпнал. Става дума и за Васил Попов. Коста, стиснал чашата, рязко я вдига и „да е  жив и здрав!“
Васил близо 10 години не бе на този свят.
А Коста? Участващ, участвал или неучаствал?

ИВАН ЦАНЕВ СЕ УСМИХНА
На 18.XI.91 г. между 17,33 и 17,34 ч.

Вцепененото цвете Иван Цанев.
Оживява чрез усмивката само.
(Първа за днешния ден.)
Но се чува пукот.
Пукот, пукот, пукот –
който разчупва гипса върху лицето му.
И тихо стенание,
като виновен призив,
към разпиляните мъртви отломъци.

Завидни наблюдателност, художествено изобразителна способност, физико-психологически портрет, все различности от всичко написано от поета.

Сън-разсън

Събудих се в 04.44 ч. Пратих едно делово писмо и внезапно се сетих за писателите, които харесвахме в студентските си години. Борис – Константин Павлов, аз – Николай Кънчев и Далчев; Борис – Радичков, аз – Васил Попов.

Константин Павлов прочетох истински през пролетта на 1983 г.; какво прочетох – направо го щудирах, за да запълня своя пропуск, и написах две страници за „Пламък“ по повод 50-годишнината му. Толкова го ценяха тогава Павлов, че нямаше кой да напише за него и опряха до мен.

Бях любопитен да си изясня този поет, съществуващ едва ли не в нелегалност. И приех поръчката.

След излизане на текста в списанието Павлов ми каза две неща: много от прочелите го негови приятели и ценители го питали кой е този Марин Георгиев; за него този ми текст е мое стилистично откритие. (В първото сякаш е кодирана моята слава и до днес. Във второто – ами исках да кажа много неща, а от списанието ми бяха дали само 60 реда). Спомням си, че когато писах, препинателните знаци не ми стигаха и сякаш трябваше да измисля подобия на големите и средни скоби в математиката.

Вече бях близък с Коста, когато го запознах с Иван Цанев.

После Иван стана голям приятел с него, а аз нямах тази възможност за общуване, защото бях презает: децата ми бяха малки и активно участвах в отглеждането им, строях частно апартамент, а за него трябваха личен труд, организираност и пари, пари… Пари, които трябваше да изкарам с преводи, статии и мои книги. (Тогава Коста направи един неочакван, а и непомислян жест – обади ми се и ми каза да ида в киноцентъра и да подпиша договор за сценарий, срещу което ще получа 500 лв.?! В киноцентъра решили да отпуснат сума за млади автори, да ги привлекат за киното. С непоправимото си чувство за отговорност му отказах, защото никога не бях писал такова нещо, а и нямах време за толкова дълъг текст. А бе никой не ти иска да даваш сценарий, отивай да вземаш парите, защото сега си в нужда).

В ония години – от 1981 до 1986 г., живеех стеснено с две малки деца на квартира в една стая; живеех сгъстено – денят ми бе препълнен със задължения и литературата ми бе малко, светло прозорче, а за общуванията с литератори нямах и него.

Така, по „обективни причини“ с Коста останахме на едно здрасти. На същото, а и на по-лошо дередже се оказах след 1990 г. – тогава бях още по зает с търсене на средства за вестника.

Никога не живях като писател, все имах неписателски тегобѝ и най-голямата ми любов – литературата, и хората, свързани с нея, минаха някак си крадешком, защото на първо място слагах семейството. Но един човек можеш да цениш и дори обичаш, и от разстояние, без показност и декларации.

Иван остана да си съперничи с Румен Леонидов и Георги Борисов за вниманието на Коста, който излезе на мода, неоправдано недооценен преди 1989 г., а след нея противоестествено разхвален (предполагам, че му е било противно). През 90-те години, когато Леонидов го определяше като гениален, да си близък с Коста значеше да си огрян от светлината на неговата слава. Който няма собствена – блести с чуждата. (Странно, този ценител на поезията по същото време, когато превъзнасяше К. Павлов, се нахвърли върху Николай Кънчев – Кънчев ми споделяше, че го набил, удрял го, а когато го написах, П. Ранчев твърдеше, че не го е удрял, а блъскал. Кънчев смяташе, че това е по поръчка. Бе доста уплашен!) От всички почитатели на Коста знам само един интуитивно-инстинктивен, безкористен и затова истински – поета Неделчо Ганев от Стара Загора.

София, 16.11.2015 г.

ПОСЛЕПИС

Същият ден, около обед излязох да пазарувам и след няколко крачки по тротоара на „Патриарха“ почти щях да се сблъскам с Мария, вдовицата на поета.

Цяла в черно, посърнала, връщаше се отнякъде, предполагам от Първа градска болница, която е на петдесетина метра. Поздравил я, почувствах потребност да ѝ кажа нещо хубаво и ѝ споделих, че съм се събудил на ранина със спомен за Коста и съм го написал.

Лицето ѝ леко се отпусна и слаба усмивка раздвижи изпънатата му скованост.  

Прелиствайки

ония времена – 1983 г. – така и толкова можеше да се каже:

ПЕТИЯТ СТАРЕЦ

Макар и само с две поетически книги (не слагам в сметката избраното по случай 50-годишнината му, защото то повтаря най-доброто), Константин Павлов продължава да вълнува социалното ни и нравствено съзнание. Би било цинизъм да се питаме защо толкова рядко, почти не се печата и издава той. Отговорът на този въпрос всеки може да намери в себе си според съвестта и досетливостта си.

Ако годините на първия му засега юбилей бъдат разхвърляни поравно между петте старци от прочутата му поема, то на всеки се пада по десетилетие, като първият, четвъртият и петият ще мълчат (последните двама са на кино), а ще говорят само вторият и третият – чрез „Сатири” (1960) и „Стихове” (1965); но те ще говорят така, че да ни стане ясно мълчанието на останалите.

Обяснимо е защо мълчи първият старец, зает с детството на поета, но ние се догаждаме какво би казал за произхода и формирането на Константин Павлов, пък и той самият не го крие:

Аз растях непослушен и безстрашен, и радостен…
като птица, но ястреб.

Който е бил такъв в детството, в младежката си и зряла възраст ще има органическа непоносимост и към най-малкия фалш, ще бъде непримирим (явление, етикирано от нашата критика две десетилетия по-късно като нравствен максимализъм), ще бъде различен. А тъкмо различието ни смущава най-много. Нашата сигурност е в еднаквостта – „гигантската амеба”, която ще поглъща дотогава, докато всички станат подобни ней или поне част от нея. Константин Павлов, по собствени признания, е „по-суетно” същество: „Слънцето е моята свещичка”, защото „с кръв ще плащам всеки сантиметър от космическия път към истината” [1].

При такава диспозиция предварително са ясни както характерът на сражението (налице са класическите конфликти между идеал и действителност, личност и общество, добро и зло, които всяка епоха аранжира по своему), така и изходът от него. И може би всичко би било по-иначе, ако времето (60-те години) не беше преходно, а Константин Павлов – творец дързък и провокиращ. Тези условия допълнително изострят характера на борбата между новото и старото.

Докато съзерцателят прави отстрани заключения, непримиримият крачи като Иисус по водата, бърза, защото всеки „потъва според вярата си”. Тук, както е и в марксизма – потвърди го и Ленин – няма средни положения, не може да се свири „крайно траурно и безкрайно бодро същевременно”, а това е една възможност – от миналото ли, настоящето ли, бъдещето ли?, – пред която стои на пръсти всеки творец, защото не може и вълкът да е сит, и агнето цяло; потъването на Атлантида е оправдано само от „изплаването на друг континент”.

Странно, мотивите са трагически, но вместо плач виждаме злъч, вместо стон – сарказъм, вместо болка – ирония. Тъкмо в тази метаморфоза е неповторимостта на Константин Павлов (подобен парадокс стана и в живота му – полагащите му се законни слава и признание на поет той получи като кинодраматург), отличаващ се не само сред поетите от априлското, но и от предишните и следващите поколения поети.

Знам цената на добрата дума у нас – по-скоро вреда, отколкото радост за отличения. Но… такава е истината.

Романтик по природа, социален моралист по целенасоченост, трагик по характер, той най-често е сатирик по реакция. Темите си осъществява с притчата, гротеската, иносказанието; метафорите му са обемни и неочаквани; асоциациите и сравненията му смесват далечни на пръв поглед области от живота, литературата, науката, историята, фолклора, библията – и пак звучат съвременно; езикът е многопластов, с изненадващи комбинации и находки. Изцяло новатор, той е традиционен, освен в конфликтите, в темите – психологическа правдивост и скрито, но неизменно присъствие на идеала – дамоклев меч за действителността, врата за мечтата. Неговият адрес, независимо от подтекста, е винаги точен, актуален, а адресатите веднага се издават с поведението си – всички обичат истината, стига да не се отнася до тях. А когато не са наясно с идеята, достатъчна е и формата, за да станат подозрителни: както следствието е резултатът на причината, така образът и стилът са резултат на мисълта. А щом са необичайни, зад тях има нещо нередно. Неслучайно посрещат по дрехите. Изпращат по ума – къде? – ами „в утробата на кита” („Интервю в утробата на кита”), защото израстат ли „орлови нокти и железен клюн” на славея, той вече не понася славеите, както би казал четвъртият старец. Думите му можем да продължим с авторовите:

Няма го вече стария ужас –
зверски цялостен
и зверски безкраен,
без гримаси и без остроумия.

Днес той „тупа свойски по рамото”, „снизходително ухажва”, „кокетничи с представата за себе си”. И се усмихва… Как? – „Сякаш ме целуват похотливо / бебета с мустаци и бради”. Поне аз не знам по-точна метафора-формулировка, изчерпваща един съществуващ социално-нравствен феномен сред състезаващите се – а защо? – помежду си славеи. Сякаш безсмъртието е привилегия, получена прѝживе, йерархическо благоволение, бюрократизирана вечност.

О, тогава е основателно да има – и поетът има – такова стихотворение – „Крах на митологията”, защото „пантеонът не е проветряван скоро”; защото:

Девойки и юноши срещаха
с прегракнала песен куршумите.
А онзи юнак, що бозаел там
петнадесет, двадесет, тридесет…
не помня годините вече,
умря върху сухата цицка
на своята предана майка.

Взаимна преданост – можем да допълним само.

Когато виденията на поета станат действителност, наричаме го пророк. А когато тя се осъществи приживе на поета, той е сред първите потърпевши на собственото си пророчество. И вече други продължават надпяването (от едноименното стихотворение), надпяването, предрешено още в началото. А през това време, през време на отсъствието от сцената „една катеричка търкаля борова шишарка в гърлото ми… Но понеже още не е моя ред, да излезе, който му е ред, и да запее…”

Но дори да продължават наченатото от теб (някои от днешните млади поети например), това са вече други песни.

Та какво за петия старец? Той и в поемата мълчи до края. Загадъчно. Може би защото, както четвъртият – живее на гърба на втория и третия.

Желаем същото и на всички следващи старци.

Докато дойде редът им.

Обективността на учения

Из Дневници

07.10.2010 г.

На 05.10., след вечерта в памет на Йожеф Уташи, с Иван Цанев седнахме да се почерпим в ресторанта на БАН. Разправя ми Иван, че когато съставителят подготвял сборника в памет на К. Павлов, Иван му казал, че първата статия („Петият старец“), реабилитирала Коста, е моята в „Пламък“ и му препоръчал да я включи. После гледа – няма я, но има няколкото реда на М. Неделчев от някакъв провинциален вестник по някакъв незначителен повод.

Изследователят и историкът на литературата на НРБ вече има научна титла и едно от елементарните правила на науката е поне да се цитира библиографията. Справка, че не е така: Константин Павлов в българската литература и култура, съставител Пламен Дойнов, издателство Кралица Маб, раздел Личности, 2009 г.

Не, нито се оплаквам, нито си приписвам заслуги. Което е написано няма как да бъде избрисано. Свидетелствам само за един траен синдром на българските литературни нрави, откак са се пръкнали пишещите по нашенско, та до днес.

Репресията като качество

Този данък платиха Николай Кънчев, Константин Павлов и Биньо Иванов. Репресията срещу тях, която имаше идеологически, а комай и междуличностни причини, придобиваше и естетически характер. Щом не го печатат – значи превъзхожда останалите. Значи той е Баш Поета.

Никой от официално признатите поети, колкото и да ги хвалеха, не можеха да се доберат до тази титла, като изключим Радичков. Той бе придобил статут на опозиция поради мъглявините на текстовете му, които всеки разчиташе по своему и поради това разбраното-неразбрано и казаното-недоизказано минаваха за смелост.

Освен това репресията героизираше гореизброените поети и на тях дори им бе хубаво от това, някак си се и гордееха, че са репресирани.

Това, което нямаха, бе тяхното повече, отколкото онези, които имаха всичко.

Иван Динков си въобразяваше, че е репресиран.

Ех, колко хубаво беше!

Изпуснал се е да го изрече дори Милчо Левиев, изръшнал Америка и половин Европа, а накрая допрял и до България – корав и труден е хлябът на твореца в капитализма. Случаят знам от дъщеря му Яна. Дали изреченото е жалба по младост, когато се еманципираш и доказваш в съпротива с другите, вдигаш опашката на магарето, за да видиш какво има отдолу, а застарееш ли, стореното ти изглежда героично?! Или пък е, защото комунизмът пречи на естествения подбор и на професионализма (това и изяде главата му). Но където няма професионализъм, има герои на труда или трудов героизъм. Трябва доста да се отдалечиш от нормалното, за да смяташ обикновеното необходимо за героично!

Не съм бил от смелите, а и смелчаците, които съм виждал, се броят на пръстите на едната ръка и то в отделни, малки мигновения. Системата, накрая всмукваше и битовизираше всеки. Изглежда, че потребността от герои е иманентно присъща на човека, както потребността от Бог. Ако ги няма – ще си ги измисли.

Само че героизмът го плащат не ръкопляскащите на героите след дъжд качулка. Поетът пише, за да публикува; стопирането му го задушава, задръства и отравя. Премълчаното, ненаписаното, непубликуваното са другите фасове, които той, а не кита, е погълнал. И те нямат изплюване. Лесно е да се пише днес: той пишеше, пушеше и тровеше властта. По-скоро автобиографично резюме на написалия го за онова, което някога му се е искало, но не е посмял. Лесно се вади нож на умряло куче.

Не знам доколко поетът е отровил властта, но сигурното е, че отрови себе си.

И пред крепителите, и пред отрицателите на системата с еднаква сила стои и все повече ще расте един и същ въпрос: какво става с написаното след като Нея я няма? А тестът на онова, което наричаме демокрация, е доколко имащите се за демократи ще създадат условия (или ще позволят) днешните пишещи да се осъществят професионално, а свидетелите на миналото – да разкажат за какво е било, както е било.

27 януари–16 март 2022 г.

Марин Георгиев е роден на 9 април 1946 г. в с. Биволаре, Плевенско. Завършил е българска филология във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ през 1971 г. Автор е на повече от 20 книги – поезия, проза, литературна критика, преводи. За заслуги в популяризирането на унгарската култура получава четири отличия на Унгария: „Про Култура Хунгарика“ (2001), ордена на президента на Унгария (2016), международната награда почетна сабя „Балинт Балаши“ (2018), а през 2019 г. става пръв чуждестранен носител на наградата за поезия на Фондация „Йожеф Уташи“. През 2015 г. в издателството на Дьорд Сонди „Напкут“, Будапеща, излиза сборникът с избрани негови стихове „Ни Бог, ни дявол“, а през 2019 г. в издателството на Съюза на унгарските писатели „Мадяр напло“ – „Някой винаги гледа“, том с избрана проза и поезия. През 2016 г. получава почетния знак на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”.

–––––––––––––––

[1] Тук и навсякъде кавичките означават цитати от стихове на поета. Б.а.