Сбъдването на най-лошия вариант е винаги възможно в политиката. Без това по никакъв начин да оправдава нищоправенето или пък непоемането на политическа отговорност.
През лятото, в отговор на една анкета на „Дневник” как оценявам „историческия компромис” за промените в Конституцията, казах, че „историята на всяка демокрация познава „исторически компромиси”, но и „скалъпени договорки”. Както и че „около гласуването на второ четене витаят доста неизвестни, ето защо, за да се реформира съдебната система, освен натиск „отвън”, ще е необходима и категорична мобилизация от страна на гражданското общество”. Казах го и пак се подписвам под това. Не би трябвало да е другояче.
Връщам се към тази анкета, защото още от края на лятото се нагнетиха предчувствия, че „историческият компромис” комай ще се окаже поредният компромис, чиято „историчност” ще се сведе до скандална срамотия.
Податки, че ще се случи нещо подобно, имаше предостатъчно.
Да ги припомням ли: обструкциите на АБВ; политическите маневри на ДПС с намек за извъртане на нещата в „12 без 5”; медийната канонада на изданията на „депутат 10” (Пеевски) по Христо Иванов и Радан Кънев; фронталната атака на главния прокурор срещу конституционната реформа (паралелно на скандала с „двете каки”, в който е затънал до уши); мълчанието на ГЕРБ, прераснало във внезапната убеденост на Бойко Борисов, че „стабилността” е по-важна от „реформата”, която не бива да се олицетворява от една личност (Христо Иванов) и т.н. Без да забравяме за шушумушенията сред реформаторите, където поне две формации (ДБГ и СДС) „леко” взеха завоя, което си пролича по знаковото им „въздържане” в парламента, връчило на тепсия цялата съдебната система в ръцете на главния прокурор.
Стават такива неща в политиката, ще въздъхнат препатили граждани.
Стават, ама някой трябва да си понесе отговорността.
Оставката на Христо Иванов като министър, ако не друго, поне поразбърка жабуняка в онова, което сме свикнали да наричаме „правосъдие”.
И няма как този път всичко да остане скрито-покрито.
Нелицеприятната истина за съдебното дозабатачване грейна като нащърбена луна в безоблачна нощ.
Лошото е, че пак пропиляхме ценно време.
Лошото е, че резултатът от протестите срещу #Кой?, от три пъти избори (европейски, парламентарни и местни), плюс една година законодателна работа (за промени в Конституцията и писане на Закон за съдебната власт) отиде нахалост.
И още по-лошо е, че лошите успяха да изиграят добрите и сега доволно потриват ръце – с вашите камъни по вашата глава. Искахте явно гласуване – ето ви го. Сега главният прокурор, разполагащ със законово гарантирано му мнозинство, ще може да контролира целия ВСС.
Излиза, че хората, дето искат нещо да се промени в тази държава и тя да се нормализира, загубиха този рунд.
Така е.
Но кой е казал, че битката е изгубена?
От сряда вечер пак тръгнаха протести из София, които блокираха кръстовища, а млади хора носят плакати „Ние сме отговорни”.
Отговорни за промените, не за зулумите на политиците.
Пак ли протести?
Пак.
Докога?
Докато политиците не се освестят. Поне тези от тях, които разчитат да не останат без избиратели (ДПС, по понятни причини, е изключение от правилото).
Реформаторите първи трябва да осмислят случилото се, както и оставането си във властта на всяка цена. Техните избиратели неминуемо, и то ребром, ще им поставят този въпрос. Още повече, ако фигура от ДБГ други ден поеме министерството на правосъдието.
И тогава? Няма как тогава едни да си останат министри, а други да пребивават в „лична опозиция”. Такава политическа формула до ден днешен не е открита.
ГЕРБ скоро ще има проблем. И то не заради липсата на парламентарна подкрепа, каквато ДПС със сигурност ще му окаже, а пък Лютви Местан ще я обоснове с реторичната приповдигнатост на изначално „системен либерал”.
Проблемът е, че ГЕРБ все по-явно ще трябва да се прегърне с „политическия прокажен” на прехода, вкарал в гроба всеки свой партньор (справка – НДСВ, а и БСП).
Проблемът е, че дори част от избирателите на ГЕРБ трудно ще преглътнат това (Б.Б. много добре го знае).
И най-накрая, въпреки идеята за „стабилност”, международната подкрепа за ГЕРБ ще започне да се топи. Как впрочем Бойко Борисов ще обясни на западните си партньори антизападната (проруска) реторика на медийната империя на депутата от ДПС Делян Пеевски, драстично различаваща се от онова, което Лютви Местан декларира от парламентарната трибуна, и то от името на същата политическа сила? А в това време съдебната система ще продължава да гнои, „Яневагейт” да се разраства, докато един ден циреят не се спука.
Бойко Борисов скоро ще вкуси меда и жилото на тази коалиция „про-Пеевски”, защото челичената хватка на дирижирани медии, контролирана съдебна власт и финансово ненаситни политически партньори все повече ще се сключва около врата му.
Има ли в тази ситуация някакъв полезен за страната ход?
Изход от това конституционно блато, в което ни натресоха политици и задкулисни играчи. Изход, който да не преминава през политическа криза, протести, натиск отвън и финансова нестабилност в държавата.
Има, макар и малко вероятен.
48 депутати (колкото и труднопредставимо да е това) биха могли да сезират Конституционния съд за незаконосъбразността на приетите конституционни промени – неравнопоставеност на прокурорската и съдебната колегия.
Президентът на републиката обаче може да реагира и напълно в правото си да сезира Конституционния съд.
Какво ще реши Конституционният съд и след колко време (там срок няма), можем само да гадаем.
Ако не друго, една подобна стъпка поне може да даде глътка политическо време, нужно в така създалата се ситуация.
„Историческа” за нейните автори и пагубна за нас, потърпевшите от нея.
