Начало Идеи Гледна точка Нека се замислят и за тази ерес!
Гледна точка

Нека се замислят и за тази ерес!

Калин Янакиев
10.07.2016
2396

KYanakiev

„Ние сме една Църква, нека не се държим като федерация от църкви.“ Това заяви в словото си още в първия ден на Великия и Свят Събор в Крит Вселенският патриарх Вартоломей.

Че Православната църква е една на пръв поглед изглежда труизъм за всеки православен християнин, който знае и изповядва в „Символа“, че вярва „в Една, Свята, Съборна и Апостолска църква“. И все пак, произнесеното от патр. Вартоломей е навременно, защото изглежда редица архиереи на „Едната“ църква напълно са забравили тази базисна истина или са започнали да я разбират по странен и извратен начин.

Забравили са например, че именно „Едната“ църква е първичната реалност според Православието и от тази първична реалност – в резултат на т. нар. „томия“ (на гр. „разрязване“, „отрязване“, откъдето впрочем и терминът „томос“ – наименованието на документа, с който се дава право на автокефалия), възникват Поместните автокефални църкви. Последните са, следователно, вторична реалност, при това създаваща се (по канон) на териториален принцип – за да могат православните християни на дадена територия, независимо какви са по етнос, да бъдат по-добре обгрижвани и водени по пътя на спасението. Не обаче, за да могат православните „българи“, православните „руснаци“, православните „гърци“ и т. н. да си имат „свои“ църкви.

Но ако това е така – ако „Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“ е първична реалност, то безспорно (по правилата на логиката) епископите на тези църкви – където и да „първосвещенстват“, на които и автокефални църкви да са предстоятели – първо и преди всичко са епископи на „Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“, а едва след това на ограничената с (вселенски) „томос“ нейна автокефална българска, руска, гръцка и т. н. канонична територия. Първо и преди всичко, казвам, са членове на събора на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква, или – което е същото – на Вселенския й събор, а едва след това (и при условието на първото) са членове на съборите (синодите) на българската, руската, гръцката и т. н. поместни автокефални църкви.

Но ето защо да се иска, както направиха Руската, Българската, Антиохийската и Грузинската църкви предварително съгласие от членовете на автокефалните поместни синоди, от поместните автокефални църкви да се съберат на Всеправославен събор е канонически и догматически абсурд. Та нали, ако Съборът на поместните автокефални църкви, т. е. техният Вселенски събор, е продукт на „консенсусното“ решение на поместните православни църкви, то порядъкът е преобърнат и изповядваното в Символа на вярата е повредено. Защото тогава съборът (синодът) на поместната автокефална църква става първична (несъздадена, „изконна“) реалност, а Съборът на поместните автокефални църкви, техният все-православен събор – вторична, произведена от тяхното консенсусно решение реалност. Не се ли забравя тук, че поместните автокефални църкви не са съществуващи от „себе си“ църкви (от самото наличие на „православни българи“, на „руски народ-Богоносец“ и т. н.), а от „томията“, която е извършила Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква (за удобството на управлението си) и следователно Вселенският (или Всеправославният) Събор въобще не се „създава“ (конституира, събира) от синодите и предстоятелите на поместните автокефални църкви, защото те били „абсолютно равни по власт“ (което е вярно, но безотносително в случая), сякаш без тяхната „добра воля“ той не може да съществува. И не се създава (събира, конституира) от тях по простата причина, че е невъзможно създанието (т. е. поместните автокефални църкви) да „създава“ създателя си – т. е. Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква.

Ако бе така, Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква (която Православната църква изповядва, че е) действително щеше да се превърне във „федерация от църкви“. Само че това би било не просто жалко (неефективно) и т. н., а би било извращение на Символа на вярата – т. е. би било равно на (еклезиологическа) ерес.

Именно на прага на такава ерес (съзнават го или не – без значение) се намират всички, които твърдят, че Великият и Свят Събор в Крит не се осъществи като Всеправославен, защото, видите ли, определени поместни автокефални църкви „не се съгласили“ (отказали) да участват в него. Но какво означава това, ако не, че въпросните говорители утвърждават, че поместните православни епископи първо и преди всичко (от само себе си) принадлежат на „своите синоди“, на „своите поместни църкви“ и чак след това (и ако се съгласят на това) биха могли да започнат на принадлежат (и) на Събора (Синода) на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква – на Събора, който в такъв случай зависи от (заложник е на) тяхната воля и съгласие, на техния „консенсус“.

Не е ли истината точно противоположната? Великият и Свят Събор в Крит бе Всеправославен (и дори – щом Православната църква и е Църква-та, както настояват „ревнителите“ – Вселенски), защото всички онези епископи, които се събраха на него, въпреки противоречията си, въпреки „принадлежността“ си към „своите“ автокефални църкви, засвидетелстваха с явяването си там, че – първо и преди всичко принадлежат на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква, на нейния Събор (и следователно на Православната църква и затова не могат да не отидат на него), а онези, които отказаха да се явят и не се явиха, избраха да заявят всъщност, че принадлежат преди всичко на „своите“ автокефални църкви, а на Събора гледат като на Събрание на събори (синоди), като на „консенсус“ на автокефалиите, който, ако не се постигне, опразва Съборното Православие. А значи вярват (съзнателно или не) не в „Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква“, а в – „Българската“, „Руската“, „Антиохийската“, „Грузинската“, които, ако биха се съгласили и „разбрали“ с всички останали автокефалии, могат и да „съставят“ Всеправославен Събор – Събора, т. е. на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква.

Но със самото си това убеждение те, повтарям, вече извращават Символа на вярата и с неявяването си не правят Събора в Крит не-Всеправославен, а чисто и просто Всеправославен, на който се е установило (уви), че цели четири църкви са подменили православното еклезиологическо изповедание с изповядването на едно чуждо на Православието еклезиологично учение, което би следвало може би, да се нарече „автокефализъм“. Учение, превръщащо Православната църква (която е Една) във „федерация от църкви“; учение, забравило, че поместните автокефални църкви са вторична (родила се от „томията“ на Богоспасяемата територия на света) реалност, която не може, поради това, да поставя първичната реалност на Едната, Свята, Съборна и Апостолска църква в зависимост от своите виждания за нея, в зависимост от своите „интереси“, в зависимост от своето „признание“.

Нека, прочее, благоволят да се замислят и върху това, което казвам тук онези гръмогласници, които съзряха страшна „ерес“ в отнасянето на понятието „църква“ („църкви“) към инославни изповедания. Защото не е ли поставянето на „църквите“ наравно (и даже над) „Църквата“ и вътре в Православието аналогична ерес?

А че нея я има в днешното Православие и че не напразно и не без тревога патр. Вартоломей изрече цитирания в началото еклезиологически труизъм, ще продължа да доказвам (с факти) и по-нататък.

Калин Янакиев
10.07.2016

Свързани статии

Още от автора