Томът с есета, издаден от „Колибри“, е своеобразна интелектуална автобиография на Итало Калвино, един от най-големите италиански писатели на XX век

Подбрани от самия автор, текстовете в „Нека спи под камък. Размисли за литературата и обществото“ са преведени на десетки езици. По думите на Клаудио Миланини, автор на послеслова, тези есета на Калвино модулират един много широк хоризонт, свидетелстват за усърдно интердисциплинарно четене и за изключително умение за ясно и сбито излагане на сложни въпроси. Наред с вече известните размисли за ситуацията в литературата, в книгата са включени и текстове за битниците, за историческата роля на работническата класа, за връзката между философия, наука и литература, за политическия екстремизъм, за публиката… Убеждението, че заобикалящият ни свят се оказва все по-неконтролируем, че все по-често се изплъзва от цялостни проекти или прогнози, подтиква писателя да възприеме някъде към средата на 60-те години на XX век своята форма есе.

Итало Калвино (1923–1985) е роден в Куба, но две години след това родителите му се завръщат в Италия. Пише първия си роман на 23-годишна възраст. През целия си живот сътрудничи на периодични издания и пътува много в Южна Америка, Мексико, Аржентина, Испания, Франция. Разнообразното му творчество е добре познато в  превод на български – у нас са издадени „Невидимите градове“, „Космически комедии“, сборникът с новели „Нашите предци“, сборниците с разкази „Паломар“, „Марковалдо, или сезоните в града“ и „Трудни любови“, както и неговите прочути „Американски лекции: шест предложения за новото хилядолетие“. Неотдавна „Колибри“ преиздаде „Ако пътник в зимна нощ“ – неподражаем роман за удоволствието от четенето на романи, в който главен герой е Читателят.

„Нека спи под камък“, Размисли за литературата и обществото, есета, Итало Калвино, превод от италиански Ина Кирякова, художник Дамян Дамянов, издателство „Колибри, 2024 г.

Увод

„Нека спи под камък“ излезе през април 1980 г. в поредицата „Струци“ на издателство „Ейнауди“. Калвино написа кратък увод към включените в книгата текстове (той фигурира и в настоящото издание), в който се дистанцираше до известна степен от тези свои писания и от „ангажирания интелектуалец“, какъвто е бил в продължение на повече от едно десетилетие. Ще цитирам само последните редове от увода: „…сега мога да съ бера тези текстове в една книга, тоест да приема да ги препрочета и да ги предложа за препрочитане. Да ги застопоря на мястото им във времето и в пространството. Да ги отдалеча на достатъчно разстояние, което ще позволи да ги видим в правилната светлина и перспектива. Да проследя нишката на субективните и обективните промени и на приемствеността. Да осъзная докъде съм стигнал. Да оставя всичко това да спи под камък“. Всъщност Калвино е написал и един друг текст, който по всяка вероятност е трябвало да бъде въведение към книгата. После очевидно е предпочел пестеливата рамка и експедитивния, почти рязък тон на първия текст. Но е решил все пак да запознае читателите и с това по-аналитично и историцистко въведение: публикувал го е на 15 април 1980 г. във в. „Република“ (под заглавие „Под онзи камък“), с който отскоро е започнал да сътрудничи. Представяме този текст на читателите на поредицата „Оскар“.

С есеистичните ми творби отношенията ми винаги са били противоречиви. При художествените текстове, тъй или инак, щом ги напиша и редактирам, няма мърдане – не мога повече да ги променям или да се преструвам, че не съм ги писал аз. В момента, в който достигнат формата си, разказът или романът придобиват стабилност и независимост, извоювали са правото си да бродят по света, в което аз вече не се чувствам упълномощен да се намесвам. Но страниците, изпълнени с размисли, не успявам никога да ги възприема като окончателни и откъснати от мен: те имат флуидната природа на устната реч, подвластни са на колебливостта на разсъжденията, на паузите в мисълта и бих казал, дори на фонетичните грешки на устния изказ. Дори когато дръзвам да направя по-категорични изявления, усещам, че дълбоко в мен продължава да си витае някакво вътрешно заекване. Има писатели, които не оставят да отлежава в чекмеджето нито една своя страница. Някои са превърнали сборниците с есета и злободневни статии в носеща структура на творчеството си – говорене без паузи, на което е поверен цялостният смисъл и на поетическото изразяване. Но аз не съм от тях може би защото един изначален скептицизъм ми пречи да се отдам изцяло на една ясно дефинирана битка, както прави Пазолини, когато отстоява истината на диалекта или на скромната Италия отпреди технологичната епоха, и както прави Фортини със своята морална реформа като предзнаменование на едно преродено общество (цитирам само двама от често срещаните събеседници в тези мои статии). Има също писатели, които са си разработили еднороден в стилистично отношение начин на писане както в художествените текстове, така и в полемичните и злободневни текстове: например Арбазино и – макар и посвоему – Сангуинети; те може да се окачествят като автори на нескончаема книга, на безкраен дневник. Аз не съм такъв: аз усещам всеки път потребността да приключа и да започна отначало. През изминалите години, когато някой ме приканваше да преиздам в сборник някои от тези текстове, аз отвръщах, че не успявам да ги видя като окончателни, че трябва да прибавя страници, за да представя по-ясно мисълта си, или че ги чувствам твърде силно свързани с преходни конюнктурни ситуации и че е добре да изчакам нови събития и поврати, които да им възвърнат актуалността; или че между това, което съм провъзгласявал в теоретичните си изявления, и това, което съм осъществявал конкретно като писател, има твърде голям разлом и че първо трябва да издигна мост, който да свърже двата бряга. Книгата излиза сега, когато съм се отдалечил толкова много от началната точка, че вече не знам какво бих могъл да коригирам или да добавя; сега, когато времето е покрило тези листове с равномерна патина, превръщайки злободневното в исторически документ; сега, когато мога да различа един общ замисъл, който книгата е придобила постепенно, независимо от моята воля, една тема, която малко по малко се изяснява, едно пътуване и история, на които може да се придаде завършен смисъл, но не и все пак някакъв край. С две думи, темата на книгата би трябвало да е следната: в продължение на определен брой години съществува един човек, който си мисли, че работи за изграждането на дадено общество чрез работата си по изграждането на дадена литература. С течение на времето той забелязва, че заобикалящото го общество (италианското общество, но разглеждано винаги във връзка с протичащите в света промени) е нещо, което откликва все по-слабо на проекти или прогнози, нещо, което става все по-неуправляемо и отхвърля всякакви схеми и форми. Литературата също се противи на всякакво проектиране, не допуска да бъде затворена в никакви словесни схеми. За известно време главният герой на книгата се мъчи да догонва нарастващата комплексност, изобретявайки все по-подробни формули и сменяйки фронта на атаката; после постепенно осъзнава, че това, което вече не действа, е собственото му изначално отношение. Започва да вижда човешкия свят като място, в което съществените неща се развиват чрез хилядолетни процеси или са съставени от безкрайно дребни и почти микроскопични събития. Литературата също трябва да се разглежда в този двоен мащаб. Текстовете, които подбрах, за да „сглобя“ тази книга, биха могли да очертаят една история като тази, която току-що разказах. Но аз не искам, разбира се, да налагам насока за еднозначен прочит: ако някой извлече от книгата друга история, достатъчно е да предложи своята теза и да я докаже. Колкото до заглавието на книгата, в началото проверих дали няма да свърши работа някое от оригиналните заглавия на статиите. Но повечето от тях бяха дръзки и наелектризиращи като „Лъвски гръбнак“ или „Предизвикателството към лабиринта“, а аз търсех нещо в унисон с душевната нагласа, с която днес препрочитам и обобщавам своя опит. Избрах „Нека спи под камък“, за да създам представа за приключена безславно история, за да покажа, че можем да се върнем към същата тема едва след като се освободим от влиянието на много наши неоснователни претенции. Но „Нека спи под камък“ носи също смисъла на необходимостта да запечатаме своя опит такъв, какъвто е бил, за да може да ни послужи за нещо. Във всеки случай, заглавието ми хрумна накрая, когато книгата беше вече съставена…

Дефиниране на територии: фантастичното

В. „Монд“, 15 август 1970 г. Оригиналният текст е на френски език и досега не е бил публикуван на италиански. Отговори в анкета за фантастичната литература по повод издаването на книгата на Цветан Тодоров „Въведение във фантастичната литература“.

Въпросите се отнасяха до: 1) дефиницията на „фантастичното“; 2) съществуването на фантастична литература днес; 3) положението на собственото творчество спрямо фантастичното; 4) модели за фантастични романи и разкази.

1. В днешния френски литературен език терминът „фантастично“ се използва най-вече за страшни истории, които подразбират връзка с читателя в стил XIX век: читателят (ако иска да участва в играта, поне с част от себе си) трябва да вярва на това, което чете, да е съгласен да го обхване дадена почти физиологична емоция (обикновено чувство на ужас или тревожност) и да се опита да намери обяснение за това като за преживяна случка. На италиански (а първоначално и на френски, струва ми се) термините „фантазия“ и „фантастичен“ не подразбират ни най-малко едно такова гмуркане на читателя в емоционалната река на текста; напротив, те подразбират дистанциране, левитация, приемане на друга логика, която се отнася до други обекти и други връзки, различни от тези на всекидневния живот (или от доминиращите литературни условности). Затова можем да говорим за „фантастичното“ на ХХ век или за „фантастичното“ на Ренесанса. Пред читателите на Ариосто никога не се е поставял въпросът да трябва да вярват или да обясняват; за тях, както днес за читателите на „Нос“ на Гогол, на „Алиса в страната на чудесата“, на „Метаморфозата“ на Кафка, удоволствието от фантастичното се намира в разгръщането на една логика, чиито правила, чиито отправни точки или чиито решения крият изненади. Изследването на Тодоров е много точно по отношение на едно важно значение на термина „фантастично“ и е много богато на внушения за други значения с оглед на евентуална обща класификация. Ако решим да начертаем изчерпателен атлас на литературата на въображението, ще трябва да започнем с една граматика на това, което за Тодоров е „чудесното“, на равнището на първите комбинаторни операции със знаци в примитивните митове и приказки и на равнището на символичните потребности на несъзнаваното (преди всякакъв вид съзнателна алегория), както и на равнището на интелектуалните игри на всяка епоха и всяка цивилизация.

2. Фантастичното на XIX век, изтънчен продукт на романтичния дух, бързо навлиза в популярната литература. (Едгар Алън По пише за вестниците.) През ХХ век се налага едно интелектуално (и вече не емоционално) използване на фантастичното: като игра, ирония, намигване, а също и като размисъл за кошмарите или скритите желания на съвременния човек.

3. Оставям на критиците задачата да ситуират моите романи и разкази в рамките на (или извън) дадена класификация на фантастичното. За мен в центъра на повествованието не е обяснението на необикновен факт, а порядъкът, който този необикновен факт развива в себе си и около себе си, планът, симетрията, мрежата от образи, които се отлагат около него като при образуване на кристал.

4. Ще потърся из последните си четива някои по малко известни имена, които да представят различни възможности на фантастичното. Първи е един роман от XIX век, който може да се дефинира като геометрично-фантастичен: „Флатландия“ от англичанина Едуин А. Абът[1]. В другата крайност е един полски роман от времето между двете войни, който тръгва от семейната памет, за да стигне до трансфигурация с неизчерпаемо богата фантазия: романът на Бруно Шулц. След това– историите на уругвайския писател Фелисберто Ернандес, в които разказвачът – обикновено пианист – гостува в самотни извънградски къщи, където богати маниаци организират сложни постановка с размяна на жени и кукли. Има някои общи елементи с Хофман, но в действителност не прилича на никой друг автор.

[1] 1 Едуин А. Абът, Флатландия, превод К. Кожухаров, Изток-Запад, 2016. – Б.р.