Във връзка с 24 май, наречен „Ден на българската азбука, просвета и култура и на славянската писменост“, се замислих за неловката и (по неизбежност) конфликтна ситуация около повечето от нашите официални празници.
В повечето от централно и източноевропейските страни собствено националният им празник по традиция произхожда от събития, пряко свързани с епохата на т.нар. либерален национализъм, развил се около средата на ХІХ в., и с формирането на (общо взето) едноетничните национални държави. А следователно и с разпадането на по-ранните европейски империи. В Централна Европа това е империята на Хабсбургите, или т.нар. Австро-Унгария, от която най-рано се отделят североиталийските земи, обединяващи се с дотогава свързаните по-скоро с Испания южноиталийски и образуващи (до онзи момент) абсолютно неединната национална държава Италия. Всъщност едва с края на Първата световна война тази империя се разпада напълно и дава място на националните държави Австрия, Унгария, Чехословакия, а също на Словения и Хърватия, които впоследствие се федерират (заедно със сърбите, черногорците и македонците) в държавата Югославия. На Балканите раждането на националните държави е резултат от разпадането на Османската империя, от която поради инорелигиозния ѝ характер християнските балкански народи стилизират отделянето си като „освобождение“.
Там е работата обаче, че както Гърция и Сърбия, така и още по-рано Румъния се обособяват като независими национални държави в резултат на мощни победоносни въстания и дори същински войни с Османската империя (само дипломатически подкрепени от т.нар. „Велики сили“). Ситуацията с нашата страна е доста по-различна. Днес, както е известно, за национален празник е обявен 3 март – собствено датата на подписването на Санстефанския (предварителен мирен) договор, последвал Руско-Турската война от 1877–1878 г., в която българите имат бегло и нерешаващо участие. Нека припомня на по-младите, на които се внушава, че трябва ревниво да пазят тази дата, че преди 10 ноември 1989 г. в комунистическа България 3 март изобщо не се празнуваше официално – бе обикновен работен ден. Макар и тогава да се напомняше, че от „османско иго“ ни е освободил „братският руски народ“, комунистите бяха обявили за национален празник 9 септември (1944 г.), който определяха като „второто ни (и очевидно същинско) освобождение“, извършено от „по-големия брат“. Това всъщност бе абсолютно скандално, защото, доколкото си спомням, никоя друга от „братските социалистически страни“ не празнуваше като национален празник именно… завладяването си от Съветския съюз. Защото несъмнено на 9 септември 1944 г. в България не е осъществена никаква „пролетарска революция“. Мижавите български комунисти към онова време не разполагат с никакъв собствен ресурс и съществена подкрепа, те чисто и просто са изведените от нелегалност пладнешки разбойници от нахлулите в страната ни съветски мародери и изнасилвачи, командвани от някакви си маршал-толбухиновци и бирюзовци (на които после бяха наречени най-централни столични булеварди). Но ето защо, когато комунизмът в България падна и позорната дата 9 септември безспорно не можеше да продължи да бъде „национален“ празник, дори голяма част от демократите във Великото народно събрание през 1991 г. без съпротива се съгласиха с възраждането на стигматизирания дотогава 3 март. Да, много хора у нас тогава също не съобразиха, че тази дата е… доста проблематична. Бързо го съобразиха обаче бившите комунисти и русо-поклонници. „На 3 март 1878 г. – оттогава и до днес ни повтарят те и наследниците им – България е освободена от „изконно братския руски народ“ и даже (престанаха да се противят на това) от „царя Освободител Александър ІІ“.
Трябваше да мине време, та българите, превърнати в исторически аналфабети през десетилетията на комунизма, да бъдат най-сетне просветени, че в Санстефанския договор от 3 март 1878 г. за държава България изобщо не става дума и едва на охулвания Берлински конгрес от юли 1878 г. тази територия, приготвена да бъде погълната от Руската империя, ѝ се отнема и се конституира като… „васално на Турция“ Княжество България и автономна османска провинция „Източна Румелия“ (а Македония, която „си е наша“, направо се връща на султана). Трябваше, казвам, да минат години след 10 ноември, за да бъдат запознати промитите от комунистическата пропаганда българи, че дори след създаването на васалното княжество, за близо десетилетие неговите правителства се доминират от руски имперски поданици, а армията му се командва от руски офицери. И ето поради тези причини „националният празник“ 3 март постепенно стана обект на същинска историко-политическа конфронтация.
Като следствие от нея същата конфронтация с обратен знак сполетя и следващия официален (но не „национален“) празник – 6 септември. Русофилските ревнители на 3 март нямаше как да не се стараят да неглижират датата на Съединението, на което – и това бе припомнено постепенно – Русия тогава остро се противопоставя. Едва доста след падането на БКП ни стана ясно защо в годините на комунизма датата 6 септември 1885 г. бе абсолютно неглижирана, а улицата „6-и септември“ в столицата, макар и започваща от центъра, не можеше да се сравнява с булевардите „Толбухин“, „Ленин“ и дори с „Руски“. Та така: днес ние имаме два официални празника, които неслучайно (и даже неизбежно) не „обединяват българския народ“, а… се бият помежду си. Националният празник 3 март е празникът на русофилите (заменил за по-старите от тях непрежалимия 9 септември), а 6 септември – на по-образованите нерусофили.
Още по-неловка е обаче ситуацията с официалните ни празници поради това, че за такъв празник (не помня кога точно) бе обявен и денят 22 септември – тоест датата, както е записано, на обявяването на „независимостта на България“ през 1908 г. Тук масовият българин няма как да не се обърка. Как така тържествено да празнуваме независимостта на страната си, настъпила 30 години след… освобождението ѝ и 15 години след обединението ѝ? Как въобще да празнуваме „независимост“, след като триумфално сме чествали освобождение, подир което сума ти години не сме били… независими? Този трети, свързан с националната ни държава празник, неизбежно се маргинализира между „биещите се“ 3 март и 6 септември. А и допълнително се маргинализира от това, че въпросната независимост през 1908 г. обявява определено недолюбвания (не само от бившите комунисти) цар Фердинанд. Кога сиреч сме станали въобще национална държава от новоевропейски тип? Когато на 3 март 1878 г. руснаците са си „заплюли“ (без успех) нова „Задунайска губерния“, когато на 6 септември 1885 г. въпреки волята им сме съединили двете ѝ парчета, или когато на 22 септември 1908 г. тези парчета най-сетне са станали „независима държава“?
Не, ние нямаме и май не можем да имаме определен официален празник, свързан с традициите на новоевропейския либерален национализъм, при това необвързан с дълбоката ни свързаност с руската, респ. съветската империя.
Нека накратко да погледнем сега и към другите официални празници, встрани от тази традиция. В тях също има безспорни нелепости или разделящи обществото ни стигми. Например 6 май е наречен „Ден на храбростта и празник на българската армия“. Всъщност всички знаем, че това е възстановеният армейски празник отпреди 9 септември, съвпадащ с Гергьовден, който е църковен празник. Само че преди 9 септември той е бил на 6 май, тъй като по онова време църковният календар е следвал т.нар. „стар стил“, сменен от новия през 1968 г. Целият православен свят (без Русия и Сърбия) празнува днес св. Георги Победоносец на 19 май. При нас обратно – църквата ни го празнува (него единствен) по стар стил, за да е… едно с държавата. Абсолютна нелепост! Следователно 6 май не е у нас нито същински църковен, нито същински светски празник, а… нещо по средата. При това нашата армия за разлика от тогава, когато не са били толкова далеч „славните Балкански войни“ (които все пак сме загубили), днес е чиста бутафория, а независимостта ни пази единствено обругаваното от русофилските „патриоти“ НАТО.
По-нататък: 1 май – т.нар. „Ден на труда“, е така покрит с комунистическата патина, че днес у нас изобщо могат да го празнуват само жалките остатъци от „бесепарите“. Само те, защото в България отдавна нямаме и реални профсъюзи, които биха могли да го възприемат като свой.
В този смисъл наистина като най-безпроблемен и най-общоприеман от целокупното ни общество остава 24 май, макар и той да е произходил от църковното почитание на св. св. Кирил и Методий по стар стил (днес паметта на двамата братя се почита на 11 май). Казвайки това обаче, не мога да не отбележа, че и тук има определени старонационалистични митове. Например: ако 24 май е свързан именно с „българската азбука“, трябва да си припомним, че творение на св. св. Кирил и Методий е… глаголицата, на която българите нито пишат, нито тя е оставила трайна традиция. „Нашата“ азбука би следвало да се свързва много повече със св. Климент Охридски и т.нар. свети Седмочисленици – да, ученици на Солунските братя, но от чийто труд тази азбука е получила името си „кирилица“. Св. св. Кирил и Методий собствено са мисионерствали в земите на днешните Чехия, Словакия и Унгария (тогавашната Великоморавия), като пратеници на Константинополската патриаршия (която пък днешните зилоти ненавиждат), и само по абсолютно непотвърдени легенди са имали „майка славянка“ (което пък въобще не означава „българка“). Защо в такъв случай не честваме по-тържествено като създатели на „българската азбука“ св. Климент Охридски и св. Седмочисленици (на които огромната част от българите не знаят дори имената)?
Както и да е – като че ли 24 май все пак е най-безпроблемният от т.нар. „официални празници“. Другите са отдавна принадлежащи на различни историко-политически партии.
Честит празник!
