Начало Книги Изборът Немците
Изборът

Немците

Якуба Каталпа
08.07.2015
1197

Романът „Немците“ на Якуба Каталпа (изд. СОНМ, превод от чешки Добромир Григоров) разказва сложните съдби на жителите на Централна Европа през ХХ век. Публикуваме откъс от него.

1Романът „Немците“ на Якуба Каталпа (изд. СОНМ, превод от чешки Добромир Григоров) е „история за разшифроването на сложните човешки съдби на жителите на Централна Европа през ХХ век, която се основава на умело смесване на разказите за индивидуалните животи и описанията на политическите трусове във време, когато тоталитарните режими следват един подир друг, определяйки публичната сфера“. Това твърди литературоведът Петър А. Билек, член на журито на наградата „Чешка книга“, спечелена от романа. Централноевропейското „кафкианско“ наследство се проявява в загубата на ясните граници не само между личното и общественото, а и между баналното и фаталното. Романът поставя един основен въпрос: доколко нашите лични решения определят живота ни и доколко съдбата ни зависи от външни фактори? Иначе казано: дали индивидът може да контролира своето отношение към света и има ли възможността и правото да съди отношението на другите към същия този свят?“

Якуба Каталпа (*1979) е литературният псевдоним на писателката Тереза Яндова. Завършва чешки език и литература в Прага. Авторка е на новелата „Глината яде ли се?“ (2006) и романите „Горчивото море“ (2009) и „Немците“(2012). През 2013 г. „Немците“ получава престижната награда „Йозеф Шкворецки“ и наградата „Чешка книга“.

„Немците“, Якуба Каталпа, изд. СОНМ, 2015 г., превод от чешки Добромир Григоров, 12 лв.

 

Погребението

Въпросът е дали на погребението да поканим роднините от Германия. Скоро ще стане ясно, че братята ми са наясно по този въпрос и че той измъчва само мен.

Мартин, долетял тази сутрин от Щатите, изглежда уморен. Облечен е в изтъркани джинси и памучно яке, очите му са подпухнали от недоспиване. Пие кафе, отпуснал е ръка върху белия лист с черната рамка, който е донесъл Даниел.

„Не може да ги каните – казва той. – Татко определено нямаше да иска.“

„Откъде знаеш?“ – питам аз.

„И без това вече е късно – отговаря примирено Даниел. – Няма да успеят да дойдат.“

В ресторанта на хотела сме сами, гостите вече са закусили и сервитьорите тихо разчистват масите.

„Те трябва да знаят, че татко е починал“– продължавам аз.

Даниел се занимава с погребението на татко, единствено той живее в Чехия. Завърши медицина и работи в ортопедичното отделение на Факултетската болница; когато раз- брах, че Доротка се е родила с дефект на ставата, водехме дълги разговори по телефона и той ме успокояваше.

„Юристът ще им каже“– отговаря Мартин.

Беше по-близък с татко от всички нас. От Калифорния, където живее, му изпращаше бутилки с червено вино, за сърцето. Ужасяваше го сърдечната аритмия на татко, страхуваше, че ще умре от нея, както и стана в крайна сметка, въпреки кардиостимулатора, който му сложиха преди няколко месеца.

Мълча; знам, че няма смисъл да воювам с Мартин, всеки път излиза победител. Още като дете все гледаше да има последната дума.

„Обредът почва в единайсет – пояснява Даниел. – Продължава около половин час. След два дни трябва да вземем урната. Естествено, че ще я поставим при майка.“

Мама почина от рак на гърдата малко след дипломирането на Даниел. Татко понесе много тежко нейната смърт и няколко дни след погребението започна да се оплаква от сърце, задъхваше се и лявата му ръка започна да трепери.

„Можем поне един некролог да им пратим“– обаждам се аз.

Мартин се ядосва. Замахва с ръка и събаря чашата с кафето.

„Татко го няма, по дяволите! – крещи той. – А ти си се загрижила за шибаните шваби!“

Даниел вади хартиени кърпички и забърсва разлятото кафе.

„Трябва да се успокоим. Нищо няма да свършим, ако се караме.“

Вдига некролога и го подсушава, после кимва на сервитьора.

„Един чай за мен. Мартине, ти?“

Мартин си поръчва водка, а аз – чаша бяло вино.

Сега е март 2002 година, тъкмо се приготвям за второто погребение. Първото беше на мама. Тогава пристигнах от Англия, с черен костюм и шапка, за Чехия това беше необичайно.

Въздухът в обредната зала беше сух и ми потече кръв от носа.

Научих за смъртта на татко преди три дни, точно се бях върнала от пазар и слагах кутиите с млякото в хладилника, когато звънна телефонът.

**

Издъхнал на улицата, докато отивал на лекар. Когато линейката пристигнала, вече бил мъртъв; няколко минути опитвали да го спасят, после го откарали направо в моргата.

Даниел плачеше, докато ми разказваше всичко това, аз застинах до вратата на хладилника, не можех да приема, че е мъртъв. Накрая оставих кутията с млякото и отидох в детската стая, притисках слушалката към ухото си, а на другия край хлипаше брат ми. Седнах и взех шестмесечната Доротка в скута си, разкопчах си ризата и приближих гърдата си към нея; кърмех дъщеричката си и слушах разказа на Даниел за смъртта на татко. Устните на Доротка ме успокояваха, миризмата на млякото и детската пудра ми даваха сигурността, че всъщност нищо не се е променило, аз съм в Лондон, детето е в скута ми; намирам се далече от Прага, където беше спряло сърцето на татко.

Даниел се поуспокои и започна да разсъждава логично, заговори за погребението. Когато свършихме разговора, напълних ваната с вода и се изкъпахме с Доротка; държах я над водата и плачех.

Вечерта с Питър си отворихме бутилка вино. Седях на килима и му разказвах за баща си, за горчилката, която изпълваше живота му, за недоверието, което изпитваше към околните. С него не беше лесно, беше на настроения и често изпадаше в пристъпи на ярост, чупеше всичко, което беше пред очите му, друг път ставаше плачлив, прегръщаше ни развълнуван и непрекъснато искаше да се увери дали го обичаме.

Не е странно, че се разбягахме по най-бързия начин и колкото се може по-далече от него, аз – в Англия, братята ми още по-далече, Мартин – в Америка, а Павел – в Австралия. Вкъщи остана само най-малкият Даниел.

Любовта ни към татко беше странна и изтощителна, а и той ни обичаше по този начин. С Мартин ходеше за риба, а с Павел правеха хартиени самолети. На мен ми купи мечтания аквариум и редовно ходехме заедно на рибените борси, където сменях китайски златни рибки за гупи и обратно. С Даниел снимаха заедно, даже му купи скъп фотоапарат и го учеше как да проявява снимките.

Напук на това обаче имаше дни, когато беше по-добре да не му се пречкаме. Скапваше се изведнъж от нищото, затваряше се в спалнята и отказваше да излиза, мама му оставяше храна до вратата.

Трябваше да се пазим, все бяхме нащрек, защото да живеем с него беше като да ходим по замръзнало езеро, нямахме представа дали ще издържи ледът под краката ни. Понякога можехме да си позволяваме всичко, което ни щукне, и татко се усмихваше благосклонно, друг път стигаше само една дума, за да се срине, да се разкрещи и да тръшне вратата след себе си.

Беше най-зле, когато идваха колетите от Германия.

„Кучката пак ни е писала“– казваше той с насмешка. Говореше за майка си.

Колетите пристигаха на нашия адрес в Прага по различно време. Понякога идваха отворени, сигурно по границите някой е преглеждал съдържанието им. Но в повечето случаи бяха непокътнати, увити в кафява хартия, с множество цветни марки, заради които постоянно се препирахме с братята ми как да си ги поделим.

Когато за първи път разказах на мъжа си за колетите, неговото умиление ми беше много смешно. Питър е израснал в Лондон и обича да слуша истории за Източния блок; много от нещата, за които му разказвам, му се струват комични – всъщност и на мен ми се виждат такива, когато мога да ги погледна от дистанция и когато зная, че вече не засягат никого – ленинските съботници, първомайските манифестации, пионерските униформи, отпуските от местоработата. Бях наясно, че си представя изтощени от глад деца, които се нахвърлят върху неща, трудни за набавяне, и някой им ги е изпратил от един непознат свят, от приказките. Вероятно е било така, само дето не бяхме недохранени; ние бяхме буйните деца от крайните квартали, бяхме облечени в анцузи и памучни фланелки.

В колетите винаги имаше всякакви сладки неща, шоколад, мармалад в луксозни бурканчета, течен шоколад. Никога нямаше книги или лекарства.

А след падането на желязната завеса престанаха да пристигат.

**

„Ще трябва да разчистя неговите неща – пояснява Даниел. – Дрехите да се изхвърлят, книгите да се подредят.“

Предлагам аз да свърша тази работа.

Татко остана в жилището, където израснахме. След като се преместих в Англия, го навестих няколко пъти и с течение на времето установих, че няма никакво намерение да променя каквото и да било в жилището, не му пречеха нито вътрешните стени от пластмаса, нито холната гарнитура от изкуствена кожа, нито евтиният килим в антрето; татко беше оставил дори леглата ни в детската стая и плакатите по стените с изрезките от списания.

Не можех да нощувам в това жилище; всеки път, когато идвах, си наемах хотел или отсядах при познати.

„Той нямаше много вещи – добавя Даниел. – Сигурно няма да ти отнеме много време.“

После всички млъкваме. Мартин плаща сметката и отива в стаята си да се наспи, Даниел се връща в болницата. Аз поемам по пражките улици, имам чувството, че никога не съм ги напускала. Може би Прага и Лондон ми се сливат в едно, същите магазини и ресторанти, излъскан паваж, тълпи от туристи.

Минавам по Карловия мост. Някога тук си изгубих едно пръстенче, оттогава непрекъснато се заглеждам в процепите между паветата.

Стигам до Кампа и сядам на една пейка. Няма жива душа.

Вдигам глава, дърветата през март са още голи. Следобед минавам през Макдоналдс и си вземам пържени картофки. От Храдчани отивам в Дейвице, при моята приятелка Тереза. Държи се мило с мен, защото съм загубила близък човек; сякаш след смъртта на баща ми съм друг човек; не се осмелявам да й кажа, че изпитвам печал и облекчение, защото вече няма да се налага да слушам ироничните подхвърляния на татко, освободила съм се завинаги от чувството за вина, което ме обхващаше всеки път, когато той ругаеше майка си, баба Рисман, тя всъщност ни пращаше вафлите и шоколадите от Германия.

 

Скръбта

След обреда неколцина познати на татко стоят пред крематориума.

Негови бивши колеги от железниците и партньори от шах клуба. Чакат раздавката, но Даниел безпомощно вдига рамене: „Нищо не съм поръчал“.

Тръгват си полека, несъзнателно ги преброявам, петима мъже и една жена с бастун, всички облечени в черно, оклюмани, още на гробищната порта тръгват в една редица и походката им става енергична.

Пак сме само ние тримата, Павел е влязъл в болницата в Мелбърн, ще му оперират жлъчката.

Мартин стои с ръце в джобовете, опитва се да не плаче, докато трае обредът, но сега брадичката му потреперва. Вдига поглед, тънка струйка дим се издига от комина на крематориума.

„Дали е той?“

Прилошава ми от мисълта, че трябва да вдишвам частиците от тялото на собствения си баща.

„Не“– казвам аз.

„Накъде?“

Водя изненаданите си братя на ресторант, който съм открила вчера. Поръчвам печена патица и едва след като я донасят, си давам сметка колко е нелепо; откъсвам си парченце месо и започвам да се смея; мисля си за пещта в крематориума и неподвижното тяло на татко.

Ядем с удивителен апетит, а Мартин пие много; научил се е в Калифорния, където виното се пие, като че е вода.

Говорим за татко, разкриваме малките несправедливости и си признаваме хитринките, с които като деца сме се опитвали да спечелим симпатиите му.

Смеем се, от време на време все някой от трима ни млъква. Близки сме си и се чувстваме сигурни, най-вероятно защото след няколко дни отново ще се разотидем, океанът ще ни раздели, ще си станем чужди един на друг, ще си бъдем братя и сестра по телефона.

Мартин си спомня как веднъж татко погълнал по невнимание силно успокоително. Боляла го главата и понеже никога не бил пил лекарства, а мама не била у дома, решил да се лекува сам. Глътнал три таблетки и се борил безуспешно със сънливостта си, накрая заспал в кухнята над чинията с обяда.

Спомням си тази история, но по друга причина. Предишния ден бяхме у баба Хедвика и си взехме оттам един от колетите, които изпращаше баба Рисман. Беше пълен с гумени меченца и шоколадови парички. Татко, който никога нищо не вземаше от колетите, сега се събуди от принудителния сън, още замаян и в приповдигнато настроение, придърпа бабиния колет и излапа всичко. Плаках много и дълго не можах да му простя, много обичах желатиновите меченца, а той не ми остави нито едно.

**

На излизане от ресторанта вече ръми. Мартин си вдига качулката, притиска към тялото си чантата с нещата, които е взел със себе си. Върви бавно и тромаво, прави ми впечатление, че е натежал, напълнял е и привикнал към удобства. Ожени се преди пет години, има шестгодишна дъщеря в Калифорния. Чуваме се от време на време. Дъщеря му знае някоя и друга дума чешки, съпругата му говори само английски. Никога не сме се срещали, виждала съм ги на снимки.

Преди да влезем в метрото, Мартин се спира.

„Ще ми кажеш, ако намериш нещо интересно във вещите на татко, нали?“

Кимам с глава.

Прегръщаме се. Даниел подава ръка на Мартин. Наблюдаваме как брат ни изчезва в преддверието на метрото, купува си вестник и билет от вестникарите. Полетът му е рано сутринта на следващия ден, остана два дни и нещо.

„Идиот“– казва Даниел.

Зная какво има предвид. Мартин винаги е бил дистанциран. Пръв замина веднага след университета. Скоро след това се ожени, на сватбата си не покани никого от нас, може да си е мислел, че презокеанският полет е непреодолим проблем за нас.

„Не се е променил“– казвам аз.

„Напълнял е“– възразява Даниел.

И той го е забелязал, изпълва ме задоволство.

„Ще пийнем ли по едно?“

„Не бива да пия толкова – отговарям аз. – Още кърмя.“

„Ще изпишкаш всичко още преди да се прибереш.“ Колебая се.

„Повярвай ми, лекар съм“– убеждава ме той.

„Е, добре.“

Поръчваме си бутилка вино в една малка винарна близо до гарата. Даниел си поглежда часовника от време на време.

„Смяташ, че вече са го изгорили?“

„Не знам.“

Скръбта ни залива на талази, пристъпите на печал се редуват ту при мен, ту при него. Редуваме се в ролите на разплакания и утешителя; сега Даниел вади носна кърпа от джоба и бърше очите си. Съвзема се и поръчва следващата бутилка.

„Знаеш ли, че има намаления на урни?“

„Какви намаления?“

„Като в супермаркетите. Купуваш сега и получаваш втората безплатно.“

Изумена съм.

„Втора урна ли?“

„Не точно. Ама примерно рамка за фотография или намаление за стъклените витрини в колумбария.“

„Бизнес – отговарям аз. – Ти какво получи?“

Той вади химикал и тефтер и ги избутва към мен. Върху химикалката има надпис „Пиета“ и адреса на погребалното бюро, тефтерът е от черна изкуствена кожа.

„Яко“– вметвам аз.

„Да.“

На тръгване ми дава ключа от жилището на татко.

„Каквото решиш, изхвърляй“– моли ме той.

„Купих едни найлонови чували, в антрето са.“ Кимвам с глава.

„Един познат ще дойде за книгите, всичко останало ще разчисти фирма.“

„Добре.“

„Аз бих ти помогнал, но не ми дадоха отпуска.“

„Ще се справя.“

Целува ме по бузата и изчезва в метрото.

Прибирам се пеша към жилището на Тереза, минавам през половината град, вървя почти три часа. Докато ходя, опиянението от виното, изпито с Даниел, ме напуска, само по небцето остава леко нагарчащият вкус на гроздето и неизказаната скръб, тъгата.

 

Каишките

Два дни разтребвам дрехите, документите и книгите на татко.

Запълвам половината от уличния контейнер, пълзя към него през нощта, за да не ядосам съседите, които почтено плащат извозването на отпадъците. Хапвам сандвичи, които си приготвям в татковата кухня, тъпча ги с всичко, което ми се услажда, салам, домати, кашкавал, майонеза. Вечерта вече имам болки в корема и ми се повръща, звъня у дома на Питър, карам го да извика Доротка на телефона, опитвам се да чуя смеха й.

„Вдругиден съм си у дома“– казвам на Питър.

„Хубаво.“

Питър ме предупреждава, че Доротка може и да не хареса млякото ми, привикнала е на сухото мляко, което той й приготвя. Натъжавам се, кърменето ме успокоява.

С Питър неохотно си пожелаваме лека нощ, трябва да се наспя, утре е последният ден в жилището на татко.

**

Откривам каишките на дъното на гардероба, под износените джинси и плетения пуловер. Загнили са, имат метални токи и парчета вълнен плат, пришити навсякъде, където прилепват към детските хълбоци. Приличат на жартиери; знам, че това е приспособление за болни само защото и Доротка имаше такова.

Инструментът за мъчения, който принуждава децата с неправилно развити тазобедрени стави да разтварят краката си.

Оставям ги и отивам в кухнята. Сядам на масата и си наливам чаша вода. Знаех, че татко се е родил с тазобедрена дисплазия, но никога не се бях замисляла точно за това; едва когато Доротка изживя същото, ми дойде наум, че може да е наследствено. Когато попитах Даниел, той потвърди, че донякъде е така. За късмет ставите на Доротка скоро се върнаха на място, ябълките се прибраха в ямите и след четири месеца захвърлихме апарата. Бях безкрайно благодарна, в болницата, където ходехме с Доротка, виждах деца, които заради дефекта си трябваше да висят в система от макари и тежести.

Каишките на татко са ми познати. Като малки си играехме с тях, използвахме ги за впряг в играта на индианци, връзвахме си ръцете с тях, закачахме за тях плюшени играчки.

Нямах представа, че ги е запазил. Останали са поне отпреди половин век, един от първите модели, използвани за корекция на този дефект на ставите. Разглеждам набързо, а след това ги напъхвам в последния чувал с боклуците, с който изпълзявам към кофите за боклук. Заключвам апартамента, през следващите месеци Даниел ще го обяви за продажба.

Следобед отиваме на гробището да положим урната с праха на татко. Връщам ключовете на Даниел.

„Имаш ли снимка?“

Той кимва. Пъхваме портрета на татко в малката рамка, опряна на урната. Затваряме стъкления капак и заставаме пред него. Изражението на татко е безизразно, досещам се, че Даниел е увеличил неговата паспортна снимка. Мама, чието лице е на съседната урна, се усмихва, на снимката е в цял ръст, в някакъв парк, роклята й е на малки точици, още не е навършила двайсет, никой от нас тримата още не е роден.

„Това ми прилича на табло с абитуриенти“– казва Даниел.

Тръгваме си, без да бързаме, Даниел се връща в болницата, аз – в Дейвице, да си събера багажа и да се подготвя за път на следващия ден. Метрото идва почти веднага и след като влакът тръгва, затварям очи. Осъзнавам, че тук вече никой не ме познава от детските ми години, може би само Мартин и Павел, но те самите са били деца, когато съм се появила на бял свят, едва ли помнят първите ми стъпки или думи.

Обхвана ме притеснение, трябва да отворя очи и да стисна дръжката пред себе си; малко живееш и много размишляваш, така ми каза Мартин веднъж, може би беше прав. Но всичко това, на което се натъквам, не ме оставя на мира, в мислите си трябва да го проуча и опипам, да стане мое, да му намеря име.

Завърших специалност „Превод“, с немски и английски, не ми стигаше само един език. Всеки ден от панелния апартамент в Ржепи се смъквах към центъра, където си водех бележки в претъпканата университетска аудитория. Една година преди държавните изпити заминах на стаж в Кеймбридж, където се запознах с Питър. Разменихме си адресите, през 2000 година се сгодихме и се преместихме в Лондон. За кратко работих в едно малко издателство и когато се отвори възможност да работя в един от престижните икономически седмичници, не се подвоумих. За щастие езикът е логичен като математиката и тъй като, откакто се помня, имах езиков талант, бързо успях да навляза в света на цифрите и борсовите бюлетини; получавах информация от финансовите аналитици, превеждах я на разбираем език и пишех статии, които после пращах за коректура.

Слизам на крайната спирка, минавам през улицата и вървя покрай блока към жилището на Тереза. Асансьорът не работи, качвам се пеша до четвъртия етаж. Тереза се прибира вкъщи, приготвяме си макарони, тя си сипва вино, аз пия минерална вода.

Лягаме си преди единайсет.

 

Обаждането

Питър и Доротка са дошли да ме посрещнат.

В Лондон ръми, Доротка лежи в количката и върху нея е метнат прозрачен дъждобран, Питър носи чадър. Поема чантата ми и всички тръгваме към колата.

Чувствам се разнебитена от дългото седене, втръснало ми е от безвкусното кафе в автобуса, не съм си доспала. Последната вечер в Прага не можах да заспя, непрекъснато се присещах за ремъците в гардероба на татко, висяха над мен като примки. Не ме оставяха да заспя, накрая се предадох и се надигнах от леглото, беше два и половина през нощта, бях на четвъртия етаж, в блок в „Дейвице“, слушах дишането на Тереза в съседната стая и се проклинах, че не мога да заспя.

Приспособлението за коригирането на ставната дисплазия е създадено от професор Арнолд Павлик през четирийсетте години. Принципът е прост. Болното дете се пристяга в нещо като голямо стреме. И това е в по-добрия случай, защото в по-лошия случай го чака гипс на двата крака, операция или висящи тежести. Вероятно и баща ми е страдал като Доротка от лека форма на дисплазия, но не си спомням да се е стигало до операция или гипсиране. Обаче може и да греша. Не зная да има деца, които се интересуват от здравословното състояние на родителите си, ние знаехме за проблема с тазобедрената става на татко само благодарение на кожените каишки, които той ни завеща.

**

Вече вкъщи кърмя Доротка и въпреки предупреждението на Питър се получава сравнително лесно. Следва къпането. Не мога да се сдържа и оглеждам телцето й, нежната розова кожа, меките извивки под колената. Тя е съвършена, няма разместване на ставите. Играя си с нея, докато Питър не ме извика за обед.

Слагаме Доротка да спи и сядаме на дивана с Питър. Държи ми ръката, докато говоря за погребението на татко, приплаквам. Накрая започвам да разказвам за жилището на татко, което разчиствах, и някак неочаквано и за кожените ремъци. Споделям колко съм изненадана, че изглеждат точно като онези, които ползва Доротка, различаваха се само по материала, бяха кожени, докато ремъците на Доротка бяха от здрав плат, който се переше.

„Обикновено гениалните неща са прости – казва Питър. – Техният принцип не се променя през годините.“

През нощта Питър заспива, аз се измъквам от спалнята и отивам в кабинета си. Това е малко помещение с прозорец и гледка към градината, вътре има продънен диван и компютър. Вдигам телефонната слушалка. Искам да разбера кой е адресът на немските ни роднини. Въпреки че като дете съм разопаковала десетки колети, нямам представа откъде са ни ги изпращали.

В Рединг, Калифорния, е три часа следобед. Мартин прави дълги паузи, звучи отегчено, въпреки че му обяснявам как нищо не искам от него.

„За какво ти е да знаеш това?“– пита той след това.

Успокояват го хилядите километри, които ни разделят,

Прага с гроба на татко, както и немците са достатъчно далече.

„Интересно ми е“– отговарям.

„Имам много работа – казва той. – Откри ли нещо в жилището на татко?“

„Нещо определено ли имаш предвид?“

„Не знам. Май нищо.“

„Ремъци“– казвам аз.

„Какво?“

„Играехме си с тях, не помниш ли? Една система от кожени ремъци.“

Няма представа за какво говоря. Не съм изненадана. Пораснал е и е забравил; и аз нямаше да си спомня, ако не се бях натъкнала на тях.

„Имаш ли лист и химикал?“ Приготвям се да пиша.

„Ланщайн – казва той. – Съвсем близо до Кобленц.“ Записвам си. Изумена съм как го е запомнил.

„Ама заради марките – пояснява той. – Имаха печати. Гледах в атласа откъде са.“

Помни даже и улицата. Записвам си я на листчето.

„Благодаря.“

Чува се някакво бучене. После ме пита как изглежда урната на татко. Описвам я. Любопитен е, тежка ли е била, но и аз не знам какво да отговоря, защото не съм я държала в ръце, единствено Даниел се занимаваше с нея.

„Ама тя е била тежка, нали?“– отново се опитва да се убеди.

„Да.“

„Хубава ли беше? Подобаваща ли беше?“

„Да.“

Млъква няколко секунди, следва леко закашляне.

„Обади ми се, ако ти потрябва нещо.“

„Добре.“

„А колкото до немците – казва той, – изобщо не ми се занимава.“

„Повече няма да чуеш за тях“– обещавам аз.

Разбрах, че това не му стига. Приключваме разговора и усещам, че е разстроен, ще мисли върху това, което му казах, и ще съжалява, задето е издал адреса.

 

Pottsau

Мартин продължаваше да вярва в това, което му беше разказал татко.

Клара Рисман, която ни беше пращала колетите със сладкиши от Ланщайн, си остана егоистична и безотговорна майка според него; остана си жена, която е изоставила детето си, когато то най-много се е нуждаело от нея. Мартин никога не се опита да промени мнението си и когато беше десетгодишен, се отказа от шоколада, който ни изпращаше немската ни баба. С братята ми се зарадвахме искрено, никога не ни беше забранявано да ядем онова, което идваше отвъд западната граница.

От края на четирийсетте години колетите от Клара Рисман пристигаха на адреса на нашата баба Хедвика Малерова. Обикновено бяха по два или три на година и в тях имаше най-вече сладки неща, шоколад, пържени фъстъци, вафли и бонбони. Понякога баба ни прибавяше картинки за оцветяване, чорапи или долно бельо.

Когато татко бил малък, си мислел, че ги изпраща някаква далечна роднина, и едва като поотраснал, научил истината; колетите изпращала майка му, жената, която той никога не бил виждал. Хедвика Малерова, която дотогава смятал за своя майка, му обяснила какво се е случило; докато слушал дългия разказ, седял с ръце върху гърдите и дишал дълбоко. Пред очите му се разкрила картината с двете жени, едната бременна, майка му, и другата, която впоследствие го е отгледала и която в този момент седяла пред него, виновна и заекваща.

„Да му се не види“– изсъскал той, когато Хедвика свършила и го погледнала плахо; тогава той вече бил женен от шест години и имал две деца, на които Хедвика била баба.

Хедвика се притеснила, че Конрад ще започне да издирва истинската си майка, и й олекнало, когато не се стигнало до това. Малко преди да си тръгне, той се затворил в тоалетната, тя не се овладяла и долепила ухо на вратата, чула го как плаче, след това се върнала тихо в кухнята и скрила лицето си в шепи.

Вечерта написала писмо на сестра си Анна, която въпреки напредналата си възраст все още преподавала в Търговското висше училище в Тихи Брод.

„Казах му“– признала тя още в началото на писмото си, а Анна й отговорила след седмица, ядосана и обидена.

„Тайната трябваше да се пази“– писала тя, дори пробила листа с върха на писалката.

Конрад Малер, който работеше във фабриката към Чешките железници, нямаше намерение да прави каквото и да било, след като бе разкрита истинската му майка. Отначало даже му беше все тая; жената, която пращаше колети от Германия, си остана все така чужда. Чак след време си спомни за нея; след раждането на третото му дете, когато го прегърна и го огледа внимателно.

„Какво може да се случи, че да изоставиш едно дете?“– попита той жена си.

Конрад беше много привързан към децата си, не можеше да си представи, че може да ги напусне. Изпадна в депресия, когато си помисли, че майка му е постъпила по този начин. През нощта се обади на Хедвика.

„Защо?“

Непрекъснато му повтаряше, че е бил болен и най-вероятно не би оцелял в лагера, където са изпратили майка му.

„Тя искаше ли да се върне и да ме вземе?“

Хедвика не му отговори и той реши, че не е искала. Помисли си, че в Германия майка му е започнала нов живот. Най-вероятно е родила други деца и той е бил излишен. Изпращала му е колети, за да успокои съвестта си. Шоколадовите вафли и шумящите бонбони са довели до равновесието във връзката между майката и сина.

Това го разболя. Две седмици лежа в болницата с менингит. Сънува немската си майка и глутница кучета с пъстра козина; когато мъчителният сън го отпусна, забеляза, че Хевдика седи до леглото му и му бърше устата.

Склонността към депресии, която имаше, откакто се помни, се задълбочи след болницата. Започна да се усамотява, стана по-циничен и арогантен. Беше прехвърлил четирийсетте, а се възприемаше като изоставено дете. Когато попита Хедвика за баща си, тя му каза, че не го познава и че е починал, преди той да се роди. Още едно болезнено изтръпване. Отбелязваше с по-голямо задоволство лошото вместо доброто и се беше вманиачил в децата си; непрекъснато се нуждаеше от доказателство на обичта им към него.

Знаеше, че е бил болен, Хедвика наистина не лъжеше. Родил се е с болни стави; като доказателство бяха останали кожените каишки, с които е трябвало да го завържат; криеше ги в чекмеджето. Все пак не приемаше дефекта за толкова сериозен, че майка му да го напусне заради това, ставаше дума за ортопедичен случай, не беше въпрос на живот и смърт.

Искала е да го изостави; това беше единственото заключение, до което стигна. Дори кучката не изоставя малките си; веднъж каза на Хедвика, че майка му трябва да е била по-лоша и от животно.

Тя мълчеше. Това го изпълни със задоволство, страхуваше се, че тя ще защити непознатата жена от Германия.

Скоро си създаде свой собствен речник, с който да я нарича; свиня, кучка, мръсница. На немски звучеше още по-хубаво. Не отваряше дума пред децата, жена му беше против. Само понякога се изпускаше, докато гледаше колета с немските марки и печата от Ланщайн.

„Кучка – казваше той. – Pottsau.“[1]

**

Последният колет пристигна през 1987 г. и тъй като през пролетта на същата година Хедвика Малерова беше починала, пратката донесе съседката госпожа Отрубова. След една година почина Анна, сестрата на Хедвика, и тогава за последен път татко прекрачи прага на къщата на улица „Прумислова“, почука на вратата на госпожа Отрубова, за да разбере дали през последната година не са се насъбрали още писма и колети. Съседката поклати глава и татко си отдъхна; олекна му, като разбра, че заплахата с колетите от Германия вече я няма.

**

Добре си спомням последния колет. Бях на тринайсет и не можех да проумея, че колетът е пристигнал, а баба Малерова вече я няма; винаги свързвах с нея сладките неща, които пристигаха от Германия, само тя бе посредникът между нас и невидимата баба от Ланщайн, общуваше си с нея и ни предаваше съобщенията от нея – цветните коледни пожелания, шоколадовите яйца по Великден и панталонките, върху които бяха извезани немските названия на дните от седмицата.

Никога не ни се е виждало странно, че си имаме три баби – две истински, майката на мама, баба Малерова и една пощенска баба в Германия.

„Ама пощенската баба ти е била истинска баба – каза ми Питър, когато му разказах всичко това. – Ами ако приличаш на нея?“

Не успя да проумее, че никога не съм я виждала. Семейство Нюман знаят родословието си чак до седемнайсети век, генеалогията е хоби на бащата на Питър.

„Не ти ли е идвало на ум да се вдигнеш и да отидеш при нея?“

Поклатих глава.

След революцията през осемдесет и девета година пътят към баба Клара бе по-достъпен, откогато и да било преди това. Татко не ми го каза и аз не се досетих, съучениците ми от гимназията ме интересуваха много повече от превратния исторически момент.

С течение на времето колетите на баба Клара се превърнаха в част от детските истории, а доказателството за тяхното съществуване бяха немските пощенски марки, които братята ми лепяха в албуми.

 

Отпуската

Седем месеца след раждането на Доротка започвам почасова работа; веднъж през обедната почивка отварям в компютъра си един немски телефонен указател.

Ланщайн е в телефонната мрежа на окръг Кобленц и отначало не мога да открия никого с фамилията Рисман. Издирването завършва още преди да е започнало. Ще ми се да затворя списъка и да се наям като нормален човек, с пластмасовата табла на коленете, но забелязвам, че в указателя може да се търси не само по име, а и по адрес. Оставям настрана храната и в празната колонка пиша „Ерцбахщрасе“, името, което преди няколко дни ми издаде Мартин. След няколко секунди митът с немската баба придобива ясни контури; името Гертруд Рисман светва върху монитора на компютъра.

Развълнувана съм, но не много, преписвам телефонния номер и дояждам обяда. После звъня в Ланщайн и в мига, в който някой отсреща вдига слушалката, аз прекъсвам връзката. Устата ми пресъхва и започвам да се потя.

Сигурно Гертруд Рисман трябва да е дъщерята на Клара и кой знае дали тя изобщо е наясно, че в Чехия е имала брат.

Отправям се към кухнята и си приготвям кафе. Изпивам го, подпряна на кухненския плот, и когато на вратата се появява прекият ми началник, моля за седмица отпуск. Разпитва ме защо ми е отпуската и се притеснява дали Доротка не е болна.

Успокоявам го.

„Вече съм по следите на кожените каишки“ – пояснявам аз.

Това обаче не го впечатлява, явно е преживял по-лоши неща.

Възможно е и Гертруде Рисман да се е родила с дефект на ставата, който всички други са избегнали, с изключение на татко и дъщеря ми. Ако не е така, може би щеше да знае от кого сме наследили заболяването.

Когато Мартин ми диктуваше адреса, откъдето преди години пристигаха колетите, ми изглеждаше невероятно, че там живее някой, който помни всичко, някой, който си спомня за пощенската баба.

Но телефонният указател не лъже. Английският може и да лъже, но немският определено не. Той, както и всичко останало, е по немски точен.[2]

 

Сладкишът с праскови

Пътуването към Германия е отвратително.

Карам старото рено, зад мен на детската седалка Доротка ту плаче, ту заспива. Към „Ерцбахщрасе“ не се движим плавно, спираме непрекъснато, на всеки стотина километра сменям пелени или кърмя. Тръгнахме рано сутринта и реших да нощуваме в Льовен; собствениците на семейния пансион в края на града са много приятелски настроени и когато сутринта се успах, ми донесоха закуската в леглото.

 

 

–––

[1] Pottsau (нем.) – ругатня, използва се за назоваване на мръсен, дебел и нечистоплътен човек. – Бел. прев.

[2] Игра на думи, използвана е немската дума pünktlich (точен, коректен) като германизъм, изписан с чешкото му произношение (pinktlich). – Бел. прев.

 

Якуба Каталпа
08.07.2015

Свързани статии