За най-достойните представители на българската интелигенция – есе на Георги Марков, прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.
Може би за цялата западна общественост България беше единственото място в Източна Европа, където СССР нямаше никакви проблеми, където обикновените граждани като че бяха приели покорно съдбата си, където разните партийни изми (сталинизъм, догматизъм, ревизионизъм, титовизъм и пр.) се бяха примирили под егидата на Живковото ръководство, където студенти и учиници вместо да горят в младежки бунтове, тихо се боричкаха за по-голяма стипендия, където интелектуалците живуркаха щастливо в своите домове и клубове и като че никой не се сещаше да предяви каквито и да е претенции за някакви си човешки права. Толкова по-силно ставаше това впечатление върху фона на цяла раздвижена Източна Европа. Когато полските писатели образуваха комитети за защита на работниците, когато източногермански писатели бяха изгонени от страната, загдето бяха изразили несъгласие с официалната линия, когато чешките писатели и интелектуалци развяха знамето на ХАРТА 77, когато мощна група унгарски писатели ги подкрепи и дори румънски интелектуалци влязоха в остър конфликт със своите власти, само българските писатели и интелигенти като че се надпреварваха да се надвикват: „Ах, колко хубаво си живея!“.
И тъкмо когато чуждите кореспонденции бяха забравили къде точно се намира България, а мнозина не можеха и да си спомнят как се отива до София, във Виена експлодира българската бомба. За голям брой политически наблюдатели и коментатори, това беше горе-долу равно на откриване на петрол на небето. Според съобщенията на един австрийски вестник видни софийски интелектуалци бяха чели и разисквали чехословашката ХАРТА 77, което пък ги бе сблъскало с органите на властта, които както се знае не обичат никакви харти. Нещо повече – 40 души са били викани за разговори или разпити в Държавна сигурност, като 14 били задържани за по-дълго време, но в края на краищата никой не бил затворен. Другият заряд на бомбата беше уволнението на група редактори и сътрудници от в. „Народна младеж“ заради интервюто с Радой Ралин и Борис Димовски, отпечатано в броя от 20 януари.
В австрийското съобщение се изброяваха 4 имена на такива непокорни писатели като Христо Ганев, Валери Петров, Гочо Гочев и Камен Калчев. Ден и половина след това дойде категоричното опровержение на БТА, която бе интервюирала писателите. Според нея и Камен Калчев, и Валери Петров, и Гочо Гочев с най-остри думи окачествяват австрийското съобщение като долна лъжа и заявяват колко щастливо си живеят с народната власт. Особено щастлив и елеен изглежда Камен Калчев, но и другите двама не му отстъпват. Познавайки добре и тримата, аз все пак се учудих, че речникът им беше един и същ, като че всичките им изказвания бяха написани от един и същ човек. И, разбира се, веднага ми направи впечатление, че нямаше нито дума от четвъртия и за мен далеч най-важния от всички – Христо Ганев. БТА заяви, че той е бил интервюиран, а пък се оказа, че не е казал нито дума. Вторият пропуск в опровержението беше отсъствието на цялата история около вестник „Народна младеж“. Когато комунистически власти премълчават нещо, това е почти винаги белег, че то съществува по най-неопровержим начин.
Въпреки всички твърдения и опровержения, аз лично не знам колко вярна и колко невярна е цялата тази история. Склонен съм да смятам, че ако има някаква истина в четенето, разискването и съответно разпитването в Държавна сигурност във връзка са ХАРТАТА за човешки права, то тази истина не е толкова драматична, колкото на някои се струва. Не мисля, че при съществуващото положение в България, някой сериозно би арестувал виден български писател, заради изразени от него еретични мисли. Българските комунистически власти имат далеч по-добри, по-съвършени методи, за да накарат някого или да си затвори устата, или пък ако продължава да говори, да няма никакви слушатели. Основната причина поради която властите не бяха се разтревожили сериозно е, че цялата днешна българска интелигенция, включително нейните най-достойни представители, са до голяма степен откъснати от живота на масите, от живота на народа. Онова, което за едно или две кафенета в София може да изглежда като атомна експлозия, не е дори лек ветрец в просторите на страната, не достига до работниците и селяните. Само абсолютно необоснована прибързаност или истерия на някой идеологически шеф може да стопи разстоянието между интелигенция и народна маса и да създаде герои и кумири. А веднъж щом се създадат герои и кумири, тяхното унищожаване е много трудно. И струва ми се, че и съветските, и български власти знаят това съвсем добре.
Но вярна или невярна австрийската история за сблъскване на български интелектуалци с режима заради ХАРТА 77 и целия въпрос за правата на човека в България, тя не изменя с нищо две съществуващи страни на българската действителност. Първата от тях не е отричана от никого, дори от най-слепите представители на режима. И тя е истината за несъществуващите човешки и граждански свободи в България. Няма никакъв смисъл да изброявам очевидни факти като липса на свобода на словото, липса на свобода на организирането, липса на свобода на публикуването, липса на свобода на информация и може би най-болезненото отсъствие на свобода – тази на пътуване зад граница. Почти всички плодове поставени в третата „кошница“ на споразумението в Хелзинки си остават само в мечтите на българските граждани. Дори яростните обвинения на комунистическата пропаганда срещу Запада, че се бил бъркал в техните „вътрешни работи“ само утвърждават впечатлението за пълното отсъствие на тези свободи.
Другата страна на българската действителност през последните 30 години е отношението на някои представители на българската интелигенция към отсъствието на тези свободи. И тук вече аз навлизам в област, където човек открива неосведомеността на чуждите журналисти и всички основания на българските борци за човешки и граждански свободи да се гордеят. Ако все пак в София наистина се е породило движение в подкрепа на чехословашката ХАРТА 77, то за мен не е нито изненадващо, нито случайно явление, а нормален израз на дългогодишна постоянна мъчителна борба. Когато погледна назад, аз виждам много чудесни образи, обединени от една голяма и властна идея – да бъдат верни на себе си и на истините, които са припознали, да бъдат честни спрямо обществото, спрямо изкуството си, спрямо идеалите си. Толкова по-силни изглеждат тези образи върху фона на корумпираното партийно изкуство и култура, върху фона на богатите примамки и съблазни, с които режимът заобикаля интелигенцията. И затова, когато русите, поляците или чехите гордо говорят за стоицизма на един или друг герой-интелектуалец, който отстоява идеалите си срещу всякакъв конформизъм, аз си мисля с възхищение за стоицизма на Христо Гинев, легендарният български партизанин, високо талантлив сценарист и режисьор, смел и непоколебим гражданин, който постепенно зае така вакантното място на главен представител на интелектуалната съвест в България.
„Не мога да понасям Христо Ганев“, бе извикал един мой познат. „Защото всеки път, когато го срещна, чувствам какво нищожество съм аз самият!“
Много малко интелектуалци в цяла Източна Европа могат да се похвалят с неподкупността на Христо Ганев, с неговата активна бдителност за отстояване на собственото достойнство, за висока нравственост и принципност. Никога няма да забравя онези събрания в Съюза на писателите, когато той категорично и бойко се опълчи срещу долните игри на партията. Каква горда независимост имаше в него, когато се срещаше с разни партийни ръководители и им даваше да разберат, че той не е този, който ще превие глава и ще се преклони пред мимолетната им власт. С годините Христо Ганев стана онзи център, към който инстинктивно и хаотично се приближиха мнозина писатели, кинодейци, художници, граждани. Той стана еталон за гражданска честност, който мнозина волю-неволю прилагаха към себе си. Огромно бе влиянието на Христо върху Валери Петров, Стефан Цанев, Неделчо Драганов, Борислав Шаралиев, върху голям сектор от киното. Огромно бе неговото влияние и върху ония, които бяха от другата страна на оградата, защото те трябваше да се съобразяват с него. Неговата максима: „Прави позицията си пределно ясна“, беше в драматично противоречие срещу размазваческата същност на нашия живот. Христо беше комунист, но искаше онзи комунизъм, заради който той и неговите другари наистина се бяха борили. Никога няма да забравя злъчността му спрямо парвенютата на деня, спрямо онези наши колеги, на които билетчето печелеше и от двете страни, спрямо всички ония, които бяха съчетали държавните интереси със собствения си егоизъм и печалбарство. Цялото поведение на Христо Ганев е силна глава от ненаписаната българска харта за човешките права.
До Христо се нарежда друг уникален образ на българската действителност – Радой Ралин, най-популярният български писател, когото също не можаха нито да подкупят, нито да сплашат. Някой в София ми бе казал: „Знаеш ли, че той е единствения човек у нас, когото цял народ разбира“.
Виждам Радой с неговия вечен шал около врата, с брадата му на сатир, със странните източни очи, в които винаги има някакъв детски пламък и чувам провлачения му приятен глас. Радой, който направи от българската епиграма голямо изкуство, а от себе си най-чувствителната антена на най-будно обществено съзнание. Нито Съветският съюз, нито Полша, нито Унгария, нито Румъния имат свой Радой. Никой никога там не е отивал така дръзко, така далеко и така сполучливо в осмиването на една трагикомична действителност. „Недупкоспособни думи“ отпечатани миналата година са израз на най-остра сатира, която ни показва, че въпреки всички превратности на българската съдба Радой си е Радой. Спомням си, когато го викаха на разни високи и ниски места, когато го придумваха, когато го заплашваха, когато го притискаха. Радой устоя на всичко. Фактически през цялото време Радой Ралин проповядваше и настояваше за българската харта. За него тя не беше формален документ за чужди кореспонденти, а платформа на сърцето и душата, лична вътрешна платформа за действие. Не зная дали някога ще цъфне налъмът, който той бе поставил у дома си във вода, но съм сигурен, че много поколения ще мислят за него като за свети Радой.
И пак в тази редица на непримиримост, честност, гражданско съзнание и постоянна борба за погазените права аз виждам цяла група великолепни поети. Между тях – най-талантливият и най-непримиримият – Константин Павлов. Всеки стих на Константин Павлов е глава от българската харта. Всеки препинателен знак е израз на бунт и протест в името на правдата и свободата. Дали Константин Павлов е подписал някакъв обществен документ или не, не е толкова съществено. Важното и знаменателното е неговото собствено съществуване, което е критерий за достойнството на истинския талант. Едва ли някой утре ще си спомни за всички тия партийни Голо-Босевци, но Константин Павлов, както Христо и Радой, ще бъдат светлите страници в учебниците на поколенията.
И по-нататък, когато се взирам в тия, които вече са се подписали под ненаписаната българска харта, виждам разстроената от противоречия физиономия на Стефан Цанев, виждам пренебрегнатия Николай Кънчев, виждам твърдото и открито лице на Добри Жотев, виждам чувствителността на Блага Димитрова, на цяла дузина млади и нови имена, идващи напред в името на същите, вечните стари идеали. Виждам могъщата група на българското кино с най-силните представители – Бинка Желязкова, Христо Писков, Борислав Шаралиев, виждам най-добрите български театрални режисьори начело с Вили, Леон и Асен, Гочо Гочев и Мандаджиев… и много други.
Ето защо аз мисля, че хартата е вътре в тях, в чудесната донкихотовска самоотверженост на толкова много хора и в красотата на толкова много постъпки. Кога Съюзът на съветските писатели може да се похвали с драматичната сила на българското писателско събрание на 12 април 1968 година, когато 12 ръце се вдигнаха срещу 252? Кога тачени и облагодетелствани членове на друг съюз в Румъния или Русия дръзнаха да кажат „НЕ“ на изгонването на Солженицин като въпрос на принцип? Това бяха само две от датите в развитието на ненаписаната българска харта за човешките права. Или да вземем другото явление, с което свободомислещите в Русия толкова се гордеят. Самиздат. Колко време преди това ние преписвахме забранените стихове на Константин Павлов, поемата за Съветския съюз и македонската поема на Стефан Цанев, запомняхме и рецитирахме стиховете и епиграмите на Радой, разменяхме си маса машинописни преводи на забранени чужди творби като се започне с Кьостлер и се свърши с Йонеско и Бекет, разменяхме си забранения Солженицин… И това бяха глави от ненаписаната българска харта.
Така че дали сензационните вестникарски съобщения са верни или неверни, дали българските интелектуалци са се обявили за чехословашката ХАРТА 77 не е толкова важно. Важното е съществуването на ненаписаната българска харта, която вече от години се следва с ум и сърце от най-достойни представители на днешната българска интелигенция и която цели извоюването на всички така скъпи на българина човешки съдби.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
