На 1 март се навършват 97 години от рождението на Георги Марков
… Там, где за наслада мами медът на благовонни устни…
Пенчо Славейков
Навред е море от розови градини. На никое друго място под слънцето няма толкова много рози. Чародейна картина, чрез която въображение и действителност се съединяват. Изчезва символичната прелест на едно цвете, умиляващата нежност на докосването и приятната възбуда на аромата, за да останат радостното преклонение и детският захлас пред ухаещата плът на самата природа.
Отрупани от цвят вейки кротко приемат милувката на утринното слънце. Пъпчиците привеждат към земята росните си чела и от тихия повей на вятъра любовно се милват лист с лист.
Отвъд, край резедавите хълмове, между сенчестите бахчи светят със снежна белота селски къщички, забрадени с керемидени кърпи, и от дворовете иде дъх на пролетна земя. Съвсем наблизо, под сянката на тъмнолиста слива ромони бистър извор. И тази музика изпълва с ведрина и сила душата.
Господин Алфонс дьо Ламартин, великият поет, авторът на стихове, които имат своята вечност, лежи върху грубия сламеник на бедната българска къща в село Еникьой. Обезпокоените близки са изпратили бързо да повикат лекари от Пловдив, но поетът единствен знае, че сега медицина не му е необходима.
Нещастната случайност му е предложила познанството с един свят, за който той ще каже в Париж, че би могъл да напише само поема.
А легендата в този край казва, че неочакваното разболяване на поета пътешественик е предизвикано от неговата муза. Защото той е трябвало да се срещне със света на розите. Никой поет не би почувствувал поезията си така истински, както тук, пред най-поетичната плът на природата. Той би лишил своята романтична чувственост от единствено и незабравимо преживяване, би отнел на своето въображение най-богатия от всички пътища, би лишил своите мелодии от най-завладяващия, орфеевския ритъм.
Може би Ламартин би започнал своята поема с това първо утро от последните дни на българската пролет.
Отпадналото тяло се надига. През отворения прозорец невидимо струи вълшебен дъх от аромати и сладостна нега. Рой врабци под стряхата шумно посрещат първите лъчи, някъде отдалеч звънва медената песен на стадата, пред неговите пълни с любопитство и възбуда очи светът на девствената хубост разкрива своето тяло. И може би в този първи миг той си спомня възклицанието на свети Тома Аквински:
„Наричам прекрасно това, което очарова от пръв поглед!“
Лекарите пристигат. Болният Ламартин трябва да се върне в Пловдив. Но за тяхно недоумение поетът отказва да напусне тази къща в Еникьой. Лекарите се суетят, никой от тях не знае, че единственият лек за болния поет е поезията.
Неговата ненаписана поема трябва да продължи.
Зад прозореца минават хора, здрави и чисти селяни с вродена лъчезарност, които почтително поздравяват приятелски усмихнатия чужденец. Те са свързали душите си със земята, истински жреци на великата богиня роза. Ламартин жадува да проникне в тайната на живота им, чист поетически копнеж за търсене на красотата.
Онова, което той не е могъл да види с очите си, се е опитвал да си го представи, защото в неговата ненаписана поема представите на фантазията и представите на живота ще имат еднакво очарование.
Поетът трябва да съжалява. Току-що е отминал празникът на розите, престаро тържество, завещано от древни времена.
До този празник в безкрайните градини не е откъсната нито една роза. Тук традицията е повече от закон.
Още преди изгрев слънце, облечени в своите чудни празнични носии, жените нагазват в росните градини. Пристигнали са берачки, наричани „понлюкчийки“, от далечни краища. Те се нареждат в очакване на първия слънчев лъч и щом затрепти златото на хоризонта всички запяват онази омайна песен, в която звучи древното блаженство на тази земя, и като дивните вакханки те се кланят и благодарят на бога слънце за богатия розов цвят. Те го молят да не ги забравя и му обещават своя труд и своята любов.
После, в лъчезарното сияние на утрото всички – и жени, и мъже, и деца, накичват главите си с розови пъпки, и отдалеч се вижда как в неподвижната розова градина се движи друга, която пее, играе и бере цвят. Но нито една ръка не посяга върху неразцъфтелите пъпки.
Ламартин не е виждал подобно тържество. То носи първичната сила на езически празник и неземния чар на митологична легенда. Поетът си е спомнил, че тук и отсреща по хълмовете на великата Родопа преди много векове е живял най-великият певец на древността Орфей, може би тези песни в розовите градини са родени от сърцето на самия Орфей.
Белите забрадки танцуват между червените гирлянди на розите. Жените берат с две ръце, като късат розичките заедно с чашките. После цветът се изсипва в кошници, които мъжете отнасят към аламбиците. Това са големи медни казани, скрити зад живописни навеси или под разкошните корони на ореховите дървета, съвсем близо до реката. В този чуден край вода шурти навсякъде, бистра, бързотечаща средногорска вода, която трябва да отнеме розовото масло от цветовете. Около три хиляди розоварни с над петнадесет хиляди казани поемат богатството на нежните цветове.
Поетът би потръпнал. А красотата? Не е ли това посегателство, дръзко и хищно, към ефирната плът на цветовете, която трябва да умре, но да остави своята скъпоценност – бялото злато.
Не, би казал поетът. Красотата не е умъртвена. Тя е само събрана, за да дари с благоуханието всички краища на света. Красотата е жива.
Хората продължават да изсипват цветовете в казаните, после се спуща капакът, върху който има дълга лула. Започва изваряването. Розовото масло се изпарява и заедно с водната пара през лулата се събира във флорентинските съдове, наричани ибрици. Маслото остава отгоре върху водата и внимателно се налива в малки петдрамови шишета – мускали, а водата се изпуска в реката. Настъпва нещо чудно. Розовата вода разнася на десетки километри надолу, по течението на реката, дивния аромат на розите.
Над осемдесет хиляди декара градини, това е розовият рай. Мирисът на розите ще остане във въздуха дълго след като е обрана и последната роза, след като е угаснало и последното огнище на казаните. Той ще стои в дрехите на розоберачките, в телата им, в домовете им, той ще се разнася от всяка ракла, на дъното на която са скрити малките мускали розово масло, жива скъпоценност.
Ламартин чува глъчта в съседните дворове. Този ден в Еникьой става нещо необичайно. В сянката на престар орех са се струпали околовръст множество хора. Местните селяни са дошли в празнични дрехи, а облеклото на мнозина подсказва, че идат отдалече. Тук-там звучи чужда реч.
Дошло е време за последната част от поемата. Продажбата на розовото масло. Някои български производители на коне са потеглили вече за панаирите в далечните страни. Те ще пристигнат в Лайпциг тъкмо навреме, други ще отидат по-далече, така както старите олимпийци са пренасяли своя огън, символа на боговете, така жреците на розата пренасят аромата на своята земя, символа на красотата. И може би в онази най-първа кьолнска вода, чието ухание е поставило началото на „одеколона“, се е съдържало донесено от България масло.
Ала голяма част от търговците пристигат в самото село. Точно под прозореца на Ламартин.
Започва наддаването. Ориенталската екзотика е сътворила жив ритуал, чиято хармоничност, изпълнена със символи, очарова поета.
Блясъкът на чистото злато трябва да отстъпи пред зашеметяващия, упойващ дъх на бялото злато.
Високото качество на розовото масло се определя от високия градус на неговото замръзване, наричан тук „дередже“.
Купувачите-кюлджии, облечени най-пищно, пият розова ракия и не бързат. Цената на производителите тази година е много висока. Пазарлъкът тече бавно като съзерцание. На няколко пъти дланите се протягат, за да се ударят в знак на съгласие, но пак се отдръпват. Обичаят не разрешава да се постигне споразумение преди пладне. Има нещо много земно и човечно в замислените погледи, в спокойните отмерени движения, в определеното съдържание на всяка дума, като че не става търговия, а свещенодействие. Купувачите знаят, че цената ще бъде същата, миналогодишната. И продавачите знаят.
Защото един грам розово масло струва три грама злато.
Едва когато сянката на ореха премине от другата страна, наддаването трябва да приключи. Ръцете се вдигат, кънтят плясъците на сключените сделки и се броят парите.
Плаща се само в златни монети. Онези стари, огромни златни монети, които розоберачките ще окичат на гърдите си, които ще бъдат накитът и гордостта на всяка къща. Вместо тях мускалите напускат дъната на раклите и тръгват по света. Две съкровища разменят своите места.
И в тихата прохлада на вечерта започват веселбите. Поетът се ослушва. Там някъде отвъд, на селския мегдан, писва гайдата, за да се присъедини към неповторимостта на картината и аромата и неповторимостта на музиката.
Лекарите на господин Алфонс дьо Ламартин са удивени. За двадесетина дни, прекарани в Еникьой, поетът напълно оздравява и напуска тази приказна страна очарован, възхитен и тъжен. Един малък мускал с розово масло ще остане да му напомня винаги за нея, за ненаписаната поема.
Текстът се публикува с любезното съдействие на © Любен Марков
