В центъра на София, на едно от най-оживените търговски места, има един от онези остъклени билбордове, които отскоро се появиха по тротоарите на централните улици, рекламират стоки или събития, на нивото на погледа на минувачите са, за да провокират погледа и да привличат вниманието щеш не щеш. Рекламите или снимките в тях са винаги професионално направени. На този остъклен уличен плакат беше поставена удивителната и добре познатата ни портретна снимка на Райна Кабаиванска, която гледа срещу нас усмихната, красива и очарователна.
Точно до плаката – една клошарка – клекнала до скъпоценния си вързоп, с панталон, с джапанки, на възрастта на прочутата певица е, с бяла коса, привързана отзад на опашка. Усмихната е и усмивката й е също така очарователна, както на оперната дива. Усмивката й излъчваше радост, чистосърдечие, благодарност.
Ако нейната усмивка не беше до усмивката на Кабаиванска едва ли щях да я забележа, едва ли щеше да привлече вниманието ми. Най-често ние минаваме покрай тези хора без да ги забелязваме. Те живеят в друг свят, ние си живеем в нашия. Техният живот е изпълнен с проблемите с какво ще се нахранят днес, къде ще пренощуват довечера. Вързопите им са цялото им имущество. Ние си имаме своите грижи. Те не са за залъка хляб или за покрив над главата ни, но нашите грижи също запълват дните ни и съзнанието ни и ускоряват крачките ни. И така ние се разминаваме с тези хора всеки ден, без да ги забелязваме, а камо ли да им съчувстваме. Вървим по едни и същи тротоари, често се сблъскваме, но не се забелязваме взаимно, защото всеки живее в своя свят, който няма нищо общо със света на другия. Те са изолирани в техния свят, а ние сме заключени в нашия.
Билбордът е поставен така, че да привлече вниманието на всяка цена. Но се случи обратното – вниманието ми беше привлечено от несретната жена с вързопа. Между двете лица имаше полярен контраст, но имаше и толкова общо. Да бъде усмихнато лицето на оперната звезда ни се струва естествено. Тя живее в слава, спечелена с талант и труд, тя е сред духовния елит на този свят. Тя раздава радост и усмивки на милиони хора и е естествено самата тя да е радостна и усмихната. Но усмивката на тази нейна несретна връстничка е толкова трудно обяснима за нас. Трудно обяснима е, защото е от друг свят, който ние не разбираме и към който почти не проявяваме интерес. Ако на лицето й беше изписана някаква налудничава усмивка, нямаше да бъдем изненадани. Ако беше някаква блуждаеща усмивка, щяхме да го възприемем като естествено. Но тази лъчезарна усмивка, излъчваща радост и благодарност? Нима в живота й има нещо, на което да се радва, нещо, за което да е благодарна? Може би само най-големите творци вникват в света на несретата, болката и тъгата и освен тъга и болка, виждат в него и радостта, човещината и озарението.
„ – Хубаво ми е то, мойто палто – продължи той с някаква особена радост в гласа си. – Аз като го позакърпя пак, ще прекарам с него и тая зима. Пък ако ми е писано, с него може да се представя и пред Бога. То там, на онзи свят, туй палто може да ми помогне. Може път там да ми дадат ново палто, златно, тъй да се каже, скъпоценно…
Серафим говореше на Еня, но не го погледна. Той пусна палтото на колената си, позагледа се пред себе си и се усмихна.”
Същата усмивка е видял прозорливият Йовков на лицето на добрия Серафим, дал всичките си изкарани пари на непознатата жена, за да заведе мъжа си на лекар. Това е усмивка, която идва отвътре и се излъчва като светлина. Тя се ражда в чистото сърце и се изписва на лицето. Затова Иисус казва, че чистите по сърце ще видят Бога. И когато Го видят, на лицето им ще се изпише тази усмивка на озарение и радост. Но озарение, което идва отвътре, както е на иконите. Най-съществената разлика между портрета и иконата, това, което я прави икона, е светлината, която идва отвътре.
Но нали всяко лице е икона. Свикнали с тази гръцка дума, ние забравяме, че икона означава образ. А всички човеци сме образ на Твореца, Той ни е сътворил по Свой образ. Затова когато гледах тази жена под билборда усещах, че от лицето й се излъчва светлина, усмивката й излъчваше радост и благодарност.
Забавих крачка, отминавах я бавно, образът й, усмивката й се бяха запечатали в съзнанието ми, размишлявах за нея, за живота й, за съдбата й. Постепенно проумявах какво изписваше радост на лицето й, проумявах за какво е благодарна.
Нямах фотоапарат, а и да имах – нямам рефлекса на фотографа. Ако го имах, щях да се опитам да хвана в кадър тези две усмихнати лица, на Райна и на клошарката, това на плаката и това до плаката, едното на снимка, другото на живо – две лица на една и съща възраст, възрастта на предела, едната на най-високия, другата на най-ниския социален предел, а усмивката им една и съща – с еднаква благодарност и радост от света. Едната усмивка ние разбираме, защото е от нашия свят, а другата не разбираме и не забелязваме, защото е от света, който подминаваме.
Защо Йовков е написал гениалния си разказ „Серафим”? За да ни покаже, че на този свят живеят и ангели. Ние най-често не ги забелязваме, но те са край нас. С кърпени палта или по джапанки, но усмивките им светят. Те никога не бързат, а ние сме все забързани и не ги забелязваме. Те нямат нужда от нас, но ние имаме нужда от тях.
