„Три коня“, Ери де Лука, превод Биляна Фурнаджиева, издателство „Колибри“, 2025 г.
Как изглежда една градина, стопанисвана от влюбен градинар, на когото се изплъзват дори собствените корени? Как изглежда градинарят, който всеки ден обядва с книга в ръка? Как книгата и градината разказват този мъж? „Три коня“ не е роман с отговори. Заглавието е избрано заради вярването, че един човешки живот трае колкото този на три коня и докато четох романа нито веднъж не си представих конете като домашни. Виждах дивото им препускане и всяко тяхно движение като обяснението в любов на писателя Ери де Лука към поезията. Виждах конете едновременно, а не последователно, защото някои човешки животи имат силата на впряг.
Метафизичната подредба в романа събира избягал от Аржентина бунтовник, африкански работник и жрица на любовта. Всеки разговор между тях се превръща в средство за спасение, но и отваря допълнителни глаголни времена към сюжета: какво е било, какво би могло да бъде и какво ще бъде, при това бъдещето се гадае от пепелта на изгорели дафинови листа. Защото Де Лука опоетизира всичко и добавя поетична стойност на думи, чиято употреба е далеч от поезията, или добавя допълнителен поетичен контекст. Не съм убедена, че това интензивно поетизиране е похват на автора. По-скоро е разбирането му за писането като плаващи пясъци: поглъщане с лекота на всичко, което стъпва по несигурната територия на въображението.
В „Три коня“ изреченията са кратки, романът е от 103 страници. Характерната за Ери де Лука архаична формалност, която може да бъде стряскащо нереалистична, тук сякаш е хваната в кавичките на афористичния изказ – на места напомня текстовете на Стария завет. Известно е, че Де Лука сам е научил идиш, за да преведе Библията. Вероятно това обяснява предпочитаните от него образи на тихи мъдреци, които носят тежестта на миналото, понякога буквално. Персонажите в романа са белязани от степен на лудост (от степенувана лудост също) или са жертва на фантазиращата нагласа на писателя. Читателят провижда антинатурализма като фасада, заплашена от нахлуваща реалност, която не може да се побере: емоциите идват винаги вторични, чрез взаимна заблуда или суеверие.
Може би няма друг съвременен италиански писател, за когото нежността, включително нежността в разказването, да е толкова важна. Де Лука неведнъж е споделял, че човек се променя много повече чрез книгите, отколкото с преживяванията си. А да издигнеш четенето до акт, по-силен от преживяването, е равно на това да признаеш участието и съучастието на читателя. Дори повече – да вярваш в изпреварващите стъпки на читателя и да знаеш, че той вече е на страницата, която още не си написал. Мечтателят Ери де Лука избира винаги невъзможното пред лесното.
Предпочитанията му към трудните пътища особено много личат в „Три коня“, където метафоричните коне галопират, но те са и мястото за уседналост на един мъж. Същевременно са и разбирането на Де Лука за романа като номад, за който няма сигурни територии извън тези на читателската обич. Близък до Итало Калвино и Дино Будзати, той отстоява през всичките тези години собствения си почерк, вдъхновен от литературата на ежедневието, от поетичните варианти и версии на очевидното. Без да култивира посаденото. Така, както самотният градинар в романа знае, че не всяко усърдие дава плод, а саморасляците са паметта на природата, Де Лука знае, че в писането ценното идва не в повторенията, а с неукротеното вдъхновение. С трите коня на необузданата поезия.
Ери де Лука (р. 1950 г.) – белетрист, поет, есеист, преводач, изкушен и от киното – е един от най-популярните представители на съвременната италианска литература. През 2009 г. в. „Кориере дела сера“ го провъзгласява за „писател на десетилетието“. Автор на над 90 произведения, преведени на повече от 30 езика, носител на престижни международни отличия, удостоен с Европейската награда за литература (2013). Ярка личност с богата биография, с разностранни изяви, с изразена гражданска позиция, поборник за свобода на словото, природозащитник. „Три коня“ излиза през 1999 г. и получава френската награда Лор Батайон (2002).
