0
2427

Необходима нестабилност

Миряна Тодорова, фотограф Симеон Донов

Изложбата на Миряна Тодорова „Палати от колиби“ е в галерия „Структура“ от 10 септември до 12 октомври 2019 г. С художничката разговаря Мария Василева. 

В много от твоите работи става дума за строежи, за конструкции, за дом. Дали само защото твоите родители са архитекти, или и защото животът ти е свързан с множество премествания – междуконтинентални и локални? Спечели наградата за млад автор „Руф“ през 2011 г. именно с подобен тип подвижни структури, предназначени като че ли да осигурят заслон там, където такъв е невъзможен.

За мен архитектурата винаги е била много интересна. Докато израствах, баща ми и майка ми се занимаваха с градоустройство и доста си говорехме. Аз им помагах с направата на макетите. Отрано започнах да се интересувам от организацията на пространството и как то определя движението. През 2003 г., завърших английската гимназия в София, заминах за Лондон и започнах да уча и оттам нататък пътувах толкова много и смених толкова много държави, че и самото ми живеене се обуславяше от това реорганизиране на багаж, установяване някъде… Започваш да си строиш някакво малко пространство, в което да се чувстваш добре, да се закачиш към някаква система или култура, което обаче е трудно, защото се чувстваш различен. Архитектурата донякъде ми помагаше. През последните десет години в работите ми навлезе тази идея – как да донесеш архитектурата със себе си и как тя да се „закачи“ към различните пространства, където и да отидеш. И дали това се превръща в паразитна структура? Ти пиеш ли от енергията на мястото, променяш ли го, адаптираш ли се или ставаш притурка? Според мен е трудно човек да отиде и да смени системата директно, трябват му хора, трябват му идеи, организация, но сам може да промени нещо в средата и за мен архитектурата беше добро начало. Тя е като някакви обвивки на тялото, затова и скулптурите ми бяха на подобие на такива наметки, на прегради. Те излизаха от тялото и започваха от идеята как си слагаме яке или носим чадър… и нещо, което се отваря, но то се отваря, започвайки от тялото, и се затваря, когато се почувства неудобно.

Значи в по-голяма степен става дума за обиталища на духа, не толкова на тялото, за символични постройки?

Започнах да чета автори, които се интересуват от идеята да излезеш от пространството и да започнеш нещо, да интервенираш в пространството и да промениш нещата, без обаче да имаш отначало конкретна идея, да дадеш възможност еуфорията на момента да проработи. Скулптурите, които създадох, бяха от плат и от PVC, имаше също сгъваеми структури, имаше тръби, които се сгъват и разгъват, но те бяха основният скелет на пространството, а самият плат е закрепен като някакъв вид кожа, тоест има я и структурата на тялото, и кожата, и тази кожа е флуидна. Тялото винаги се променя и затова исках и архитектурата да се променя. Може би защото, когато растях през 90-те години в България, всичко се променяше и имах това вътрешно усещане, че нищо не е стабилно, че на нищо не може да се разчита. Архитектурата ми изглеждаше прекалено нестабилна, тя се рушеше и материалите бяха доста паянтови, и не издържаха дълго. Отивайки в чужбина, първо в Англия, после в Италия, ми се струваше, че съм като номад, който си носи някакви чанти и вързопи, и те се напасват към нещо друго, но де факто не мога да започна от основите и да построя нещо мое. Когато заминах, бях доста неосъзната какво точно се случва около мен и преживях страшен шок. Архитектурата беше това, което спасяваше ситуацията в апокалиптичното време на всеобща разруха. Затова и създадох скулптура от чадър за повече от един – с утопичната идея от малкото обединение да стане нещо много голямо.

Вече спомена няколко пъти думите кожа и тяло. Много често тези движимости, които правеше, се превръщаха в нещо като костюм, като втора кожа за тялото, което очевидно усещаш като беззащитно и уязвимо, и имаш нужда да го защитиш по някакъв начин. Защо толкова често в днешно време собственото тяло се усеща като чуждо и има нужда от такава защита и подмяна дори?

Според мен, защото нашият живот в момента е свързан с технологии и бързо развитие. Като че ли живеем два живота едновременно – един, който е личният ни живот и който смятаме, че разбираме (но той всъщност никога не се разбира, защото е базиран на усещания). Живеем и този, който е нашата мечта за реализация, и ние се стремим към него, т.е. вид кариерно развитие. Как тези животи се свързват с животите на другите хора? Неслучайно част от моите обекти и скулптури се казваха „Разширени обекти за споделен живот“. Интересуват ме пространствата между хората и съотношенията между различните неща. Живеенето днес е доста сложно. Живеем в много различни нива на живот едновременно, оттам и тези обвивки, и тези различни видове тела, които се наслояват. Трябва да си един път такъв, в друга ситуация трябва да се държиш различно. В един момент човек се обърква. Живеейки в САЩ, непрекъснато ми се налага да се представям на различни места и пред различни хора, които трябва да убеждавам в моите качества. В един момент не знам това аз ли съм, или съм се превърнала в огледало на образа, изграден от тези многобройни представяния. Затова ми беше интересно и къде свършва тялото – разбира се, във философския аспект на проблема.

Уличните акции в Ню Йорк са впечатляващи. От една страна, там се случва всичко, от друга – иска се смелост да излезеш открито и да споделиш лични преживявания, неудобства и страхове. Защо реши да напуснеш пространството на галерията?

През 2009–2010 г. беше икономическият крах в САЩ и всеки беше донякъде засегнат – сменяха се апартаменти, офиси, бизнеси се затваряха. Задавахме си въпроса – какво остава? Тогава направих серия картини „Тълпата и индивида“. Ставаше дума за архитектура, която организира тълпата. Помня, че ходих на едни протести за войната в Ирак и си дадох сметка, че всичко е силно организирано и планирано. Като че ли хората отиваха на интервю за работа, а не на протест. Струваше ми се като тотално ограничаване на гласа, който искаш да чуеш. Правих и други серии, инспирирани от подобни ситуации. Реших да изнеса работата си на улицата, където по-ясно да задам въпроса какви сме, какво правим и можем ли да променим нещо.

Може ли да се каже, че нестабилността – твоята лична и на света, в който живеем, е водеща в проектите ти?

Да, определено. Тази дума непрекъснато е с мен. Не тази нестабилност, която ти пречи, а тази, която те води, която е необходима. Имам чувството, че изкуствено я създавам, когато я няма. Дори в моето собствено живеене. Нестабилността е като една червена лампа, че трябва да преосмисляме непрекъснато как живеем, как се отнасяме с другите. Нестабилността е част от процеса на реорганизация. Тази промяна като утопия ми е интересна.

Какво е отношението ти към времето? То присъства в твоите работи, не само в пърфомансите, където очевидно има движение, има развитие и т.н. Интересува ли те тази категория в живописта, която правиш? Как присъства там?

Времето е най-важното като че ли. Времето хем е несменяемо, тъй като вървим напред, годината няма как да я върнем назад, но усещането ни за него е различно. Живописта като че ли много силно внушава тази идея – с един жест и с един цвят изведнъж се връщаш сто години назад като усещане. Може би живописта затова ми е най-интересна, защото може с един жест да унищожиш всичко и с три дни или три години натрупване да постигнеш един и същ ефект, което е абсурдно. В живописта нещата са такива – като че ли времето е спряло, когато си сам и се фокусираш и работиш в студиото и си сам с мислите си, и се отдаваш на процеса, на удоволствието да работиш с цвета, с материята, да я движиш. В същото време ти се вливат някакви моменти на събуждане, когато осъзнаваш, че правиш нещо, и тогава се саморедактираш. Ако можех да променя нещо във времето, то би било не да се върнем назад, ами по някакъв начин времето да не се случва по едно и също време, а да се сдвоява, удвоява, което е и идеята на компютрите. По едно и също време да влизаме в различно време. Определено, когато ти липсват моментите от миналото и те не са установени и не са обсъдени, тогава става сложно. Не знаеш точно къде се намираш във времето. Това ми се случва с изкуството в България – много често липсват някои моменти. Или няма достатъчно информация, или художниците не изразяват достатъчно себе си и като че ли непрекъснато се появява една такава липса на време, липса на време във времето отпреди, липса на време и в моментното ни състояние, защото не знаем точно в кое време живеем. Малко стана сложно, но това много често го чувствам тук най-вече в живописта. Особено за абстрактната живопис е сложно да кажем точно в кой период се намираме. Хора пишат книги, допълват, но няма достатъчен разговор за живописта в България. Бих искала да има повече. За мен е важно не само да се говори за миналото, но и да се създава повече време във времето сега, което да бъде записано, да бъде документирано, така че да има архивиране, което да е малко по-установено.

Да поговорим за живописта, която представяш тук в галерията. Можем ли да кажем, че има два основни цикъла работи, които представяш сега? Единият е свързан ясно с идеята за чуждото тяло, а другият по-скоро с тези архитектурни конструкции, които те занимават.

Да, определено има два момента при мен. Те може би са повече от два, разбира се, защото всеки един от тях се разделя на поднива и различни видове траектории. Едното ниво е серията от работи „Чуждо тяло“. С тях искам да изразя някакво чувство на наместване; от коя страна на линията се намираш, ако има някакви барикади, спирки, и как точно се борим с тях. Виждаме ли ги, преодоляваме ли ги и как всъщност тялото се движи в такава развиваща се рамка, която понякога е и самият край на картината. Как всъщност вътре тялото като някакво шило не спира да се движи и задвижва. Има го това наслагване на няколко пласта. В единия пласт има много движение и това наместване, преосмисляне или начин на адаптиране на човека в архитектурата, в обществото или в някаква структура. Другото са някакви пространства, които са установени, или пък социални порядки, или пък просто физически плевели, храсти, гори от неща, които ти се изпречват – дървета, бурени, през които минаваш, говоря по-абстрактно, разбира се, но минаваш през тях и те не свършват. От едно отиваш на друго, изпречва ти се нещо трето и всъщност човекът се бори между наместванията на тези пространства. В един момент той се обърква и не може да разбере от коя страна е всъщност. От вярната ли е? От грешната ли е? Другите как го възприемат – като чужд или като собствен? И оттам идеята за това чуждо тяло, което не е точно чуждо. То е твоето, но твоето усещане за него непрекъснато се променя. Ние просто не знаем на какво сме чужди. Принадлежим към една ситуация, но се борим да достигнем до някакво друго пространство. Но изниква нещо трето, което го прави още по-сложно, и ни се изпречват и още, и още неща. И в същото време аз се опитвам да създам в картината този момент, в който ние се изпречваме пред едно препятствие или една структура, която е направена от някакви органични елементи или от трева, от тръни, или от корени, от дървета, или пък е просто постройка, и виждаме нещо, което е интересно от другата страна. То ни привлича и в същото време се страхуваме да отидем от другата страна. Страхуваме се, защото не знаем точно къде отиваме. Това е път на изграждането и моето лично пътуване по всички места, където съм била. Някак търсиш да отидеш на другата страна и всъщност не знаеш дали всъщност се връщаш обратно. Това е едната серия. Серията картини „Чуждо тяло“ е толкова сложна, защото тя донякъде се опитва да изрази точно тези неизразими чувства на момента, в който не можеш да разбереш точно какво се случва и къде отиваш. Ти си на прелома, ти си на мястото, което е точно между две неща, и гледаш две пространства. Ти си в едното, от другата страна е другото, отнякъде ти се показва и трета страна и става още по-сложно. Определено е този момент, в който ние трябва да се замислим участваме ли в някакъв по-голям план и имаме ли някаква личностна идея да се свържем с някой друг. Отиваме ли нанякъде или просто се носим по течението… Една картина от тази серия е доста важна за мен и тя започна с нещо като вариант или версия на „Чаровник на змии“ на Хенри Русо, в която има огромен храст и на преден план стои жена със змия. Тя прилича на Ева. Има го това усещане за райската градина, от която всички сме тръгнали, но тази градина е някак си странна. Струва ти се, че нещо се случва и нещо не е наред. Тоест хем е нещо, което е архаично, има някакъв мит, желание за нещо ново, което се създава, но го има и съмнението дали сме на точното място. Самата фигура в картината е тъмна, затова и в моите картини „Чуждо тяло“ има една тъмна страна и друга, която свети много. Тоест има огромен контраст между едното и другото.

Втората серия носи и името на изложбата – „Палати от колиби“. Идеята е за нещо огромно, като кулата, която цялото племе строи с идеята тя да бъде образа на мястото, на времето на нашето живеене и тя да бъде нашият водител; като котвата, към която ние всички се опитваме да се закачим. А всъщност тя е построена от неща, които се разпадат. Тази серия донякъде е по-политическа, защото задава въпроса – какъв е нашият модел на обединение в момента и какво точно се строи? Общо взето непрекъснато хора от едни континенти влизат в други. Мигранти – не знаем какво да правим с тях, бежанци – отиват, връщат се, живеят по лагери… Няма голям план за тези хора и къде ще живеят. Няма голям план и за нас самите, които отиваме в чужбина, правим някакви неща, връщаме се. Не е установено географски, не е установено и урбанистично как биха се случвали нещата. Ние живеем по различен начин, но архитектурата не е реорганизирана спрямо нашия нов живот. Ние се движим много по-напред от архитектурата. Нашият живот се развива много по-бързо. Оттук-оттам избираме някакви неща, те са подходящи за времето си, но непрекъснато са пред крах, биха се срутили, тъй като няма някаква обща идея за това как се свързваме с другите. Всеки мисли индивидуално, всеки е по-голям егоист в момента и си създава някаква представа – тук ще си сложа колибата, тук ще си построя гаража, временно, няма да ме видят, и т.н. Няма го този момент, в който си казваш – ние не живеем сами в този свят, живеем с много други хора и как се отнасяме с тях, дори към нашите съседи, с които живеем?! Все по малко се познаваме, дори и да живеем в една сграда. Ако нещо се случи на тази сграда, едва тогава се събираме да разговаряме. Разпадането на постройката е моментът, в който ние се сещаме, че нещо трябва да направим, за да се съберем и да обсъдим. Но докато не дойде този крах, общо взето всеки гледа самостоятелно да си действа. Според мен тази серия задава много въпроси за организацията на нашия живот. На какво се опираме всъщност? Моята серия от картини поставя и въпроса за това, че няма как индивидуално да търсим героите, които ще ни спасят, по-скоро ние трябва да намерим други герои като нас. Няма герои или пък „всеки е герой“, както се казва една от картините, което е и моята идея за идеалния живот, в който всеки трябва мисли, че има абсолютната сила. Не един да решава всичко, а другите да чакат. Всеки човек е достатъчно силен, за да определи какво ще се случи.

Спомена думата политика. Смяташ ли, че съвременният художник трябва да се заема с обществени каузи, които са извън неговата работа? Задавам този въпрос, защото непрекъснато чувам от познати извън нашите арт среди обвинения, че ние, интелектуалците, включително художниците не правим нищо, че ние трябва да сме гласът, а не да сме затворени в нашите си професии и професионални интереси. Какво е твоето виждане по въпроса?

Този въпрос за мен беше много важен особено когато правех моите акции по улицата. В няколко ситуации на моите пърформанси се създаде проблем или инцидент с хора, които случайно се включиха, и тогава на преден план излезе въпросът – добре, кой ще поеме вината, ако нещо падне на главата на някого? Моя ли е вината? Или това е отворена ситуация, в която всичко се случва естествено? Започнах да се чувствам етически много странно. Просто защото ми се струваше, че аз управлявам ситуацията на пърформанса за времето, в което сме заедно, и в същото време тя е неуправляема; в един момент нещата излизат извън контрол. Няма как да не излизат извън контрол. Аз го търся, за да може другите да се включват, тоест да не е само мой контролът. Но ако нещо лошо се случи, тогава какво правим? Замислих се колко всъщност художникът и идеята за нашата професия могат да са силни. Не само нещо да предложим и да го покажем. Ние директно можем да влезем в ситуацията и да станем основните герои, основните движещи тела и структури, да направим нещо ужасно или пък да направим нещо страхотно. Това е огромна отговорност.

Винаги ми е било трудно да отделя политиката от изкуството. Аз смятам, че всичко е политическо, дори живописта е политическа. Във времето, в което живеем, е възможно от нищо да стане огромна лъжа или огромна драма, която да създаде смут, да промени хората, да ги накара да мислят различно, да правят други работи. Проблемът е, когато ние се делим от политиката. Проблемът не е, когато ние я завземаме и поемаме нещата в свои ръце, дори и да направим грешки. Проблемът е, когато ние се дърпаме от политиката и казваме: „Нещата се случват, политика е там, а художниците сме тук, ние просто си рисуваме, правим си нашите неща, а политиката който иска да я управлява“. Това според мен е най-лошият вариант, който се случва, или най-пагубен за обществото ни. Когато хората просто не поемат отговорност. Отишъл си на една изложба и ти си там, в тази изложба, на откриването – част си от процеса. Няма как, той е политически. Абстракцията също е политическа, поне при мен. Абстрактното е жест, но то е точно жестът между действието и случката, това е жестът, който ти правиш, и то в пространството. Той чака да бъде видян или да не бъде видян, той няма образ, но може да му се добави образ и може да участва в ситуация, в която да стане още по-силен. А не всеки да се спасява по отделно.

Точно това исках да те питам. Как този художествен политически глас да стане по-чуваем?

Той толкова липсва, че няма накъде. Аз не виня никой друг освен художниците. Те трябва да тропнат с крак, да кажат нещо, което искат наистина да кажат. Трябва да си директен и наистина да говориш това, което мислиш. Всеки се скатава, чуди се какво да каже. Всичко е … всичко става една смес, говорилня, която в крайна сметка няма никакъв смисъл. Художникът трябва да е със самочувствие. Това винаги е липсвало на българската сцена. Художниците трябва да са с много голямо самочувствие независимо дали правят грешки. И второто нещо е наистина да искат да кажат нещо и ако нямат нещо да кажат, просто нещо друго да правят. Ако не искат да участват, да не се оплакват, че не искат да участват. Да участваш в какво? Трябва да се създават ситуациите, в които ние да участваме, а не да ги чакаме да дойдат. Развитието на нашата сцена не зависи от никой друг освен от художниците. Художниците трябва да търсят проектите и да ги правят, без да чакат някой да ги направи за тях, за да могат те да се прикачат или да бъдат поканени. Тази идея за поканата, че някой трябва да те удостои с честта и да каже колко си велик, и да те покани, според мен е просто отживелица. Няма по-важни и по-малко важни хора. Всеки може да направи нещо и то да е достатъчно силно. Просто трябва да намери израза, който му се струва истински. Но той трябва да вярва в нещо, за да започне отнякъде. Ако в нищо не вярва, просто цикли на едно място и очаква хората да го канят. Това е абсолютно безсмислено.

В България често ми липсват художниците, които да творят с кеф и желание. Те наистина да го искат, независимо дали изглежда добре, или не. Просто да създават творби заради удоволствието, а не с очакването да бъдат оценени. Трябва да бъде по-просто, не може да бъде толкова сложно. Нашата сцена и изкуството в България винаги са ми изглеждали много сложни. Хем сме 30 души, които всички се познаваме, хем е супер сложно. Абсурдно е! Според мен е така, защото повечето хора не желаят ясно да кажат кажат какво искат. Навсякъде, където кандидатствам, винаги ме питат: „Какво искате да направите? И защо смятате, че правейки това, нещо ще се промени? Вие какво очаквате от това, което искате да направите?“. Това е базисен въпрос – какво ние искаме да направим?

Понеже разговорът тръгна в тази посока, какво искаш да кажеш с тази изложба?

Искам да кажа първо, че съм художник, който се занимава с живопис, и че всичките ми идеи тръгват от живописта. Живописта може да изглежда по-опростена понякога, но е много по-сложна и за мен тя е като писането на идеи върху лист хартия. Тя е да дадеш образ на нещо, което да е началото на нещо друго. Моята серия от акции на улицата започна с живопис, с рисунки, които след това станаха структури, обекти, продуктов дизайн. Хората ги пробваха и после я имаше и ситуацията, в която те се случваха.

За мен много от идеите, които генерирам, започват от рисунката, от живописта. С тази изложба искам да сложа един маркер като начало на нова линия за познанието на моята работа. Изложбата е израз и на желанието ми за ново начало в преосмислянето на живописта в България като цяло. Това как абстрактният експресионизъм се среща с конструктивизма, с идеите за архитектурата, с жеста, с рисунката, която е много лична и донякъде е утопична или пък алегорична. Последните серии от работите ми са като някакъв процес или сила, която се развива точно между жеста и действието, това прегрупиране на пространството, това преосмисляне къде се намираш спрямо структури или спрямо собствените си тяло и кожа. Израз на нещо, което наистина искаш да бъде видяно.

В контекста на разговора за политическото изложбата е донякъде позитивна. Тя е израз на едно силно желание да се прави живопис. Работя със страшно ярки цветове, които светят и направо те заслепяват. Иска ми се самата изложба да бъде като нова светлина, която влиза в стаята, огрява и отминава. Тя може да е нестабилна, но за един момент създава огромен заряд. Според мен това е новата живопис, която трябва да създаваме. Тя е такава, каквато иска да бъде, и ние трябва да ѝ дадем обема, който тя желае, а не да я поучаваме, ограничаваме и спираме. Това е израз и ние трябва да му дадем глас.