Въпрос на късмет е при фестивал като Sofia Contemporary (19 април – 12 май 2013 г., куратор Овюл Дурмушоглу) какво и при какви обстоятелства ще успееш да видиш и преживееш. Продължение на бележките на изследователя.
Издирването на произведения в градската среда неизбежно изостря чувствителността към самата нея – оказваш се изследовател на територия, която само ти се е струвала позната. Или пък откриваш връзки, които не си осъзнавал, най-малкото защото не си се замислял дали и доколко са значими.
Така билбордът „Семеен портрет” (2010) на Нилбар Гюреш (Ню Йорк), разположен до кино „Одеон”, стана причина да разгледам околната рекламна агитация – този визуален „шум”, който обикновено игнорирам като нездравословен и изключвам от възприятията си в ежедневието. В случая обаче той беше среда на произведението и трябваше да го разгледам: състоеше се от реклами за два апокалиптични филма по кината и билборд със сменящи се партийни лозунги и номера в изборната листа – като буквален образ на политическата „лотария”. Та ето на този трескав фон „Семеен портрет” стоеше като мълчалив укор, като напомняне за реалните объркани хора, които „голямата игра” пропуска, припознавайки само електорални единици, количества потребители, брой клиенти и т.н. Но в самото изображение укор няма: десетина жени безучастно позират в редица пред изоставена барака – бивша работилница или магазинче, с избелял надпис. При тази гледка първата ви мисъл е „какво не е наред в картинката”, освен че очевидно не рекламира нищо. Вглеждате се и установявате, че ръцете на невидими персонажи налагат върху фигурите различни дрехи: върху възрастна забрадена жена – права черна пола, върху млада и сякаш официално облечена – шарени басмени шалвари, трета е обута в яркоцветни, но различни калцуни в контраст с убитата гама на облеклото й, и т.н. Смесеният „дрескод” говори за сбъркана и объркана идентичност, присъща на мигриращото население в големия град, напомняща магазините за дрехи втора употреба и за Женския пазар (за жалост след месец той ще изчезне…). Давам си сметка обаче, че произведението, макар и в размера на билборд, е с твърде деликатна визия за агресивната среда, в която бе разположено. Дори и аз нямаше да го забележа, ако не знаех, че е там.
Женският пазар – с живата и енергична смес от традиционни и съвременни културни, икономически и социални отношения – бе очаровал и Андреа Филипс (Лондон), съкуратор на програмата „Публична алхимия” в предстоящото тази година 13. Международно Истанбулско биенале. В своята лекция „За публичното” в Дома на културата „Средец” тя разгледа потенциала на общите места и институции като арена за дискусии и намиране на общи решения. Публичното може да бъде мислено като временен и спонтанен механизъм, чрез който хората се събират, за да намерят солидарност помежду си. И постави въпроса как художниците могат да се включат в този процес. Как и доколко ефективна, неефективна и дори вредна може да е тяхната намеса.
Между другото Андреа Филипс спомена и видеото Somsok (2007) на Йоргос Сапунцис (Берлин). Още заглавието – обърнато изписан „Космос” – препраща към личния свят, формиран, но и постоянно отвоюван от публичността. Виждаме как художникът изгражда собствена „сцена” от подръчни материали в открито амфитеатрално пространство. По стъпалата наоколо спят бездомници и всъщност никой не забелязва неговите усилия. В един момент той все пак успява да закрепи вертикално няколко бели платна и да се възправи пред така получения „екран”. В задкулисието обаче се оплита сред многобройните крехки опори и съоръжението рухва. Той остава да лежи безпомощно сред отломките – досущ като бездомниците, които несъзнателно и временно заемат части от публичното пространство с размера на собственото им тяло.
Видеото Somsok бе разположено във витрината на магазин за дрехи на ул. „Шишман” близо до ъгъла с бул. „Гурко”. Съвсем подходящо място на пръв поглед, но доколко бе видимо и за кого, е спорен въпрос. Когато отидох да го гледам, точно пред него стояха трима младежи с бири в ръцете – но изобщо не го забелязваха, просто случайно бяха там и си говореха. Застанах до тях – нямаше как – в редицата на противопаркинговите елементи, между тесния тротоар и паркиралите коли, в неудобна странична позиция спрямо видеото. Младежите не се смутиха, дори не полюбопитстваха какво гледам и продължиха да си говорят. До момента, в който три момичета с вестници на SofiaContemporary в ръце не застанаха от другата им страна. Настъпи негласна борба за надмощие в това тясно публично пространство. И ние победихме! Младежите неохотно и уж разсеяно (за да запазят достойнството си) се оттеглиха…
Като своеобразен контрапункт на тази ситуация за мен се яви един неволно подслушан разговор. Беше топла вечер, между Кристал и Градската градина, когато вървях близо до младеж и девойка и чух: „Така трябва да се представя изкуството! А то нашите художници и изкуствоведи (! – удивителната моя, б.а.) са се затворили в себе си…” Спрях се за нещо, а когато пак ги настигнах, бяха на етапа: „Хората у нас не са свикнали на такива фестивали. А аз съм виждала…” – примерът, мисля, беше от Румъния, но тук пътищата ни се разделиха.
Впрочем три от събитията в SofiaContemporary включваха в себе си думата „космос”: освен Somsokна Йоргос Сапунцис, това бяха изложбата „Космополис” на Красимир Терзиев в галерия ИСИ-София (като част от съпътстващата програма) и лекцията-пърформанс „Космическата енергия е неразрушима!” на Антон Видокле (Ню Йорк, Берлин) и Лиза Бабенко (Киев) в Дома на културата „Средец”. И докато изложбата на Красимир Терзиев бе откровено антиутопична, то лекцията-пърформанс бе посветена на една възраждаща се утопия – космизма. В продължение на около час като зрители зад екрана гледахме прожекция на електрически далекопроводи над гориста местност; слушахме поетично-философски текстове за единството на микро- и макрокосмоса, за възкресяването на предците, за (идеално) подредено общество, за ролята на науката в него, за любовта и отказа от секс и т.н., които двамата автори четяха, докато единият лежеше на болнично легло, а другата седеше на стол – поне в началото. После бавните им движения и премествания сякаш нямаха голямо значение за това, което слушахме и гледахме. Накрая се прехвърлихме в залата и започна разговор за тази метафизична философия на XIX век, изключително влиятелна и сред съветския авангард от началото на XX век. Антон Видокле спомена, че космизмът е своеобразен предходник на комунистическите идеи. (И още веднъж се зарекох да потърся повече информация по въпроса.)
Видяното и чутото свързах с читалнята-лаборатория в The Fridge & Хаспел, с търсенето на общото, на обединяващи концепции и стратегии на фона на глобалната криза, на оглеждането за алтернативи на неолиберализма, все повече привиждан като големия враг или поне виновник за ситуацията в света в момента. Своеобразно продължение на темата за мен бе лекцията „Модернизъм и съвременизъм” на Чарлс Еше (Айндхофен, Холандия). Той отбеляза липсата на общ хоризонт и перспектива и определи социалните нагласи днес като отстъпление от модернизма и от идеята за прогрес, свързана с него. Във втората част на изложението си представи няколко изложбени програми на Музея „Ван Аббе”, чийто директор е от 2004 г., които имат за цел не просто да привлекат публика, но да я превърнат в съучастник и дори в създател на събитията. (Впрочем Чарлс Еше е избран за куратор на Биеналето в Сао Пауло през 2014 г.)
Междувременно SofiaContemporary вървеше в същата посока с няколко прояви, смесващи форми и жанрове, рискувайки качеството за сметка на преживяването. Като започнем от споменатата вече лекция-пърформанс за космизма, която всъщност се оказа проект за филм – останах с впечатлението, че проучванията на Антон Видокле все още търсят артистична форма за достъп до различна публика.
Подобен опит бе „Момчетата от Чикаго: докато ние пеехме, те мечтаеха…” (2010-) на Хива К. (Берлин) – отворени репетиции в The Fridge & Хаспел и финален концерт в Дома на културата „Средец”. Става дума за музикална банда, изпълняваща афганистанска, иранска, иракска и ливанска музика от 70-те години, и едновременно с това – група за изследване на неолиберализма. В София оркестърът бе формиран с отворена покана и включилите се изпълнители са участвали в съставянето на репертоара. А на концерта, докато припявах наред с другите „Бяла тишина” на Георги Минчев и „Шушу-мушу” на Леа Иванова, си мислех как тези песни от времето на „застоя” на социализма у нас се вписват в изследването на неолиберализма. И колко ли хора от публиката са прочели в анотацията, че „Момчетата от Чикаго” са всъщност група чилийски икономисти, учили в Чикагския университет с Милтън Фридман, които през 70-те години на ХХ в. прилагат икономическите теории на своя преподавател в родината си... Общото носталгично настроение на концерта, включващ според заявката „песни за мечтите, провалените утопии и свободата”, придоби остро актуално звучене, когато един от изпълнителите посвети „Бяла тишина” на Пламен Горанов и на затишието във Варна след неговото самозапалване. В крайна сметка въпреки странната смес от идеи и форми, бих казала, че концертът наистина постигна преживяването на близост и заедност.
Същото се отнася и за кабаретната вечер по предложение на Десислава Димова в Swingin’ Hall. Тя се проведе под мотото (и предложение за довършване на виц) „Ханс Улрих Обрист, Томи Хилфигър и Ед Макферсън летят със самолет…” – с идеята да пресъздаде духа на цюрихското „Кабаре Волтер” (1916) и санктпетербургското „Бродячая Сабака” (1911). Имаше четения, въображаемо рисуване, конкурс, кураторски кан-кан (далечно напомнящ право хоро), игри за публиката и комици, които да я забавляват. Експериментираме без страх от подигравки. Художникът като аматьор. Изкуството извън зоната на комфорт – бе заявката във вестника на фестивала. Допълнена на място от: „Не се притесняваме да се изложим”. И наистина го направиха – в една или друга степен. Показвайки, че не е толкова страшно. Че може би опасенията ни най-често са това, което препятства общуването и разбирателството.
Което ми напомни думите на Овюл Дурмушоглу (куратор на SofiaContemporary), казани в предаването „Музей в ефира” (програма Христо Ботев на БНР): Хората тук са някак срамежливи, затворени в себе си, мислят, че не са свързани с останалия свят. Но всъщност това, което изпитват и преживяват, повечето проблеми и теми, които ги занимават, са проблеми и теми на света като цяло…
Аз лично се изложих с „Яздене на бик” сутринта на 1 май. Увеселителното съоръжение бе произведение на Самуил Стоянов (Добрич) в рамките на фестивала. То препраща към прочутата скулптура на атакуващ бик – „символ на свободния дух на пазарния капитализъм”– създадена от Артуро ди Модика през 1989 г. и разположена във финансовия район на Манхатън (Ню Йорк). За Самуил Стоянов язденето на бика е метафора за усилията на хората да оцелеят в условията на продължаваща икономическа криза. А разположението на работата в София – на мястото на някогашния мавзолей на Георги Димитров – изтъкваше допълнително усложнената ни задача: как да се справим с глобалната криза в местни условия, предвид собственото ни историческо, идеологическо и икономическо наследство и опит?… При всеки случай „Язденето на бик” бе вълнуващо преживяване и за деца, и за възрастни. Някои от последните, прочели табелата с анотацията, питаха за програмата на фестивала. (На този етап вестниците бяха свършили и ги насочвахме към сайта на „Едно”.)
След моето нескопосано „Яздене на бик” се отправихме с колеги към другото произведение на Самуил Стоянов – видеото „10 мин. Национален природонаучен музей”. В него художникът осветява тъмните зали на музея, като върти над главата си дълъг кабел с електрическа крушка в края. И пред нас се открива съвсем нов свят: препарираните животни за миг оживяват, пробягват сенки, открояват се странни обекти… Някои от залите приличат на гробници със саркофази, други напомнят джунгла с безброй дебнещи опасности, в трети ясно изпъкват чуждите на средата обекти – бюро, столове, увиснал плакат на вратата и т.н., които при обичайно осветление не се забелязват. Спонтанно си помислих, че в тези минути художникът е в ролята на Бог, който създава света, осветявайки го… докато крушката в един момент се удря в нещо и съвсем прозаично се чупи, което слага край на видеото. Но вече бях сигурна: светът определено зависи от гледната ми/ни точка към него.
Неочаквано видеото предизвика в Природонаучния музей сблъсък на публики с участието на персонала. На два пъти тъмната зала, в която то се прожектираше на стената, беше осветявана заради посетители, дошли да видят препарираните животни. Платили си били билета – обясняваше пазачът. Но ние също, при това само за да видим видеото на Самуил Стоянов. В крайна сметка изнервената обстановка попречи на всички да изгледат на спокойствие това, за което бяха дошли. (Отделен е въпросът, че в Националния природонаучен музей не признават журналистическите карти. Моята се е зачитала с уважение навсякъде по света, където съм била. Не и в родината обаче – тук постоянно се боря през последните 20 години ту с един, ту с друг музей. Ех, българщина!…)
Може би най-очакваното събитие на фестивала – лекцията „dOCUMENTA (13) и съвременното изкуство днес” на Каролин Христов-Бакърджиев – беше провал. Заради лошото озвучаване и акустиката в централната аула на Софийския университет. И жалко, защото тя говореше смислени и важни неща за различните форми на свидетелство (witness) и заедност (withness) на художници и публика в съвременното изкуство чрез примери от курираната от нея изложба миналата година. Долавях само общите положения в лекцията и се надявах, че по-късно ще я чуя на запис. Но разбрах, че такъв не е направен, което всъщност удвои провала.
„Любителството” в съвременното изкуство разгледа в лекцията си Катрин Ромберг (Берлин, Виена), спирайки се почти само на творчеството на Кристоф Шлингензиф. И по-специално на публичната му акция „Моля, обичайте Австрия!” от 2000 г., комбинирана с телевизионно шоу тип BigBrother: в продължение на една седмица 12 участници, представени като бежанци, живеят в транспортен контейнер, разположен близо до операта във Виена. Населението е призовано да гласува по телефона и интернет, в резултат на което всеки ден двама от участниците биват извеждани с идеята, че ще бъдат депортирани в родните им страни. Акцията има огромен публичен отзвук, още повече че покрай Йорг Хайдер и неговата партия ксенофобските настроения и дебати са силно изострени в страната. Гласуващите и дискутиращите пред контейнера на площада не подозират, че това е инсценировка, а и самият автор не я обявява като артистична акция… за да не омаловажи нейния ефект. В разговора след лекцията въпросът за артистичния и политическия активизъм през примерите и на групите „Война” и „Пуси Райът” изглеждаше така: ако проявата се обяви за изкуство, художниците се спасяват, а ако не бъде обявена за изкуство – отиват в затвора, но пък общественият отзвук от нея е значително по-голям… Едва ли има еднозначно решение на така поставената дилема. При всеки случай тази интерпретация на аматьорството ми припомни кабарето, от една страна, а от друга – ретроспективно – ме накара да погледна по нов начин на театралните елементи в масовите протести през зимата на 1996/1997.
Пропускам много събития от фестивала – дори от тези, които успях да видя – но иначе този текст ще стане безкраен. Може би важното е, че SofiaContemporaryме убеди в необходимостта от заедност. И то заедност реална, физическа, телесна, така да се каже. Като жива и динамична среда за споделяне, за търсене на пътища и решения, за действително създаване на общност(и) – понякога във, чрез, по повод или покрай изкуството. Вярно е, че тя изисква усилия и отнема време, които обикновено спестяваме във виртуалните мрежи. На практика обаче те изчерпват социалната ни енергия, потапяйки ни в бърза, изкусително всеобхватна, но всъщност илюзорна заедност. Защото там в крайна сметка сме сами, нали – всеки пред компютъра си…
P.S. Не знам как е завършил Sofia Contemporary. Последният му ден съвпадна с изборите, а аз бях пряко ангажирана в тях като секретар на секционна комисия. По програма е имало Следизборно парти. И то вероятно е било в разгара си, когато аз съм дремела на неудобна седалка в зала „Универсиада” с торба бюлетини в краката. Проспала съм, значи, две много различни реалности.
