Необходимост от поливане

Как художниците, номинирани в конкурса за наградата БАЗА, пренаписват популярната история на изкуството. Изложбата продължи до 6 юли в СГХГ.

„Внимание! Внимание! Необходимост от поливане. Нивото на влага е застрашително ниско!”, повтаря приятен компютърен женски глас – много мелодично и непоносимо натрапчиво. Съобщението е част от произведение в изложбата на номинираните художници за наградата БАЗА*, разположена на втория етаж в Софийската градска художествена галерия. А в тази зала – заради оберлихта – в летните слънчеви дни винаги царят жега и задух. При по-чувствителните натури напевният гласец, повтарящ монотонно и с машинна неуморност горното предупреждение, допълнително нажежава обстановката. Аз обаче съм стоик – по природа и професия, и съм готова да гледам изкуство във всякакви условия. Особено когато става дума за съвременно изкуство от млади художници, номинирани за наградата БАЗА.

Защото жури с международно участие е избрало най-добрите кандидати по представените портфолиа. Защото изискването на конкурса е произведенията да са нови – и когато художниците са номинирани за втори или трети път, това, освен че е високо признание за тях самите, е и възможност за публиката да проследи развитието им. И защото самата награда, включваща шест седмици пребиваване в International Studio and Curatorial Program (Ню Йорк) и самостоятелна изложба в галерия ИСИ-София, стимулира художниците наистина да покажат най-доброто от себе си.

Това с пълна сила важи и за тазгодишния (шести) носител на наградата БАЗА – Зоран Георгиев. Той представя част от произведенията, които показа през май в изложбата си „Носталгично бъдеще”. Сега към серията „Международно съкровище” е добавил – всъщност е заровил на тайно място за идните поколения – още един обект: своя press-карта от NoArt Magazine. Потенциалът на прозаичните предмети да се превърнат в ценности (заради автора, времето или контекста) е една от основните линии в работите на художника. Но тя носи и сериозен риск за неуспех. В изложбата „БАЗА” например „Принц на бял кон” (черно пластмасово конче изскача от бяла открита количка) така си и остана за мен само на нивото на закачката. Но пък „Отличникът”, напротив, изпъква като истински апотеоз на полицейското подкупничество. Представлява предпазна жилетка, сложена в рамка под стъкло: жълтите й сигнални ивици са окичени с рекламни значки на скъпи марки цигари и алкохол, а под тях се редят стикери с едри банкноти в различни валути. Параден мундир, покрит с медали – е мрачната асоциация, породена от забавната визия. Извиква образите на катаджията и митничаря, отдавна превърнали се в нарицателни за дребен редови грабеж и изнудване, които дори не заслужават достолепни определения като „корупция” и „злоупотреба със служебно положение”.

Реалността, в която живеем, припомня и своеобразният триптих „Подмяна” на Албена Баева. В „Подмяна І” (2013) банкова карта служи за миниатюрен екран, върху който се прожектира видеозапис от протестите; „Подмяна ІІ” (2013) са пет банкови карти със снимки от протестите, прилежно рамкирани и окачени на стената подобно на картини или графики; „Подмяна ІІІ” (2014) е солиден механизъм, в който можеш да пуснеш монета и да избереш стикер за банковата си карта. Тук изборът е между снимки от протестите срещу закона за горите през 2012, протеста ДАНСwithme и студентските протести срещу правителството на Орешарски. Впрочем тези произведения сякаш предвидиха банковата криза, разразила се няколко дни след откриването на изложбата „БАЗА”. Албена Баева успешно отразява/внася напрежение и с другото си произведение – „Последният бенджамин” (2014). Самотното растение, изолирано във витрина, „зове” да бъде полято и спасено, включително чрез онзи мелодичен компютърен глас, който се носи из залата. Всеки посетител може да го направи, като се качи на велотренажор и завърти здраво и продължително педалите. „Вашата пот ще полее цветето”, гласи указанието. И наистина, след много усилия върху велотренажора кранче над растението процърцорва няколко капки – недостатъчно, за да го полее, но съвсем достатъчно, за да ми създаде чувство за вина, че не се старая достатъчно. Но поне опитах, както се казва, а при няколкото ми посещения в изложбата не видях друг да върти педалите… Третото произведение на Албена Баева – „Първичен радиант”, предлагащо на зрителя да си нарисува картинка, свързвайки номерирани точки върху бели листа – не ме заинтригува особено. Това детско игрово обучение често се използва от съвременните художници, но трудно надмогва изначалния си смисъл за възрастните посетители в изложбена зала.

Светозара Александрова представя няколко иронични и „знакови” творби.  Инсталацията „Със самочувствие” (2014) е редица от четири бели стола, вторият от които леко стърчи, повдигнат на тънки бели токчета от дамски обувки. Първата ми мисъл бе дали ще ме издържи, ако седна. Реших да не рискувам и да не подлагам на изпитание това крехко самочувствие. Пък може и да падна, нали?… „С любов към домакинята” (2014) е ютия, покрита с червени пайети и орнаменти от мъниста и камъчета. Красиво и безполезно (т.е. кичозно) изделие, възпяващо женската орис и труд – съзирам тук потенциал да се превърне в брандиран сувенир за 8 март. „СПАМ” (2014) превежда в традиционна форма съвременното изнудване и измами в интернет. Върху големи пана с изрязани от вестници букви са изписани: зов за помощ (приятел закъсал в чужбина, нуждае се от пари), съобщение за внезапно получено наследство от 8,5 млн. долара (свържете се с нас за уреждането му), налага се актуализация на влога ви (дайте банковата си сметка) и др. Да, напредъкът в технологиите е напредък и в тази област – спестява време и ръчен труд…

Живописта на Любен Петров – експресивна, пастьозна, на места излизаща почти в релеф, представя „Кукери в Сан Франциско” (2012). Първоначално просто изглежда странно да видиш моторна лодка, накачулена с фигури в кукерски костюми, с маски и хлопатари, да минава под силуета на моста „Голдън Гейт”. Темата продължава в „Семейство кукери” (2013) и „Кукер” (2013), и цялата серия излъчва вече не причудливост, а тъга, носталгия и особена, сплотена самота. В една от картините страховитото кукерско снаряжение на фигурата е само от кръста нагоре, надолу вятър развява къса пола, а босите крака са обути в маратонки. Комично е донякъде, но и трогателно: на другия край на света няколко българи се опитват да продължат родните си традиции в съвсем различен контекст, че и климат – в среда, която добронамерено приема всичко и е толерантна към традициите, колкото и екзотични да са те. Но по-важната за мен в случая е потребността на тези българи по американски празнично и позитивно да заявят своя патриотизъм – същия, който толкова болезнено се изстрадва вътре в самата България.

Лично изстрадваният или поне преживяван външен свят – като низ от случайни и фрагментарни събития, отличава произведенията на трима от номинираните художници. Нестор Ковачев представя серия двойки фотографии с общото название „Миграция на изображението”, създадени между 2007 и 2013 г. в Барселона, Залцбург, Москва, Виена, Гранада и Лондон. Всяка двойка снимки показва един и същ уличен ъгъл, кът в парка, ограда с портал – въобще публично място, в което в периода между двете заснемания естествено са настъпили някакви изменения. На пръв поглед сякаш всичко в изображението „мигрира”. И постоянно си с усещането, че пропускаш именно „важната” промяна, а и със съмнението дали въобще има такава. Оказва се, че все пак има, но е спорно доколко е значима и за кого: малка рисунка дискретно присъства сред другите обекти във всяка първа снимка, а във втората изчезва. Само в Лондон виждаме двойка, която минава край тъмен вход на сграда; момичето се вглежда, връща се и взема рисунката със себе си. В изложбата „БАЗА” присъства една такава „безпризорна” рисунка – с надпис If you want me, you can take me!… Случайност и съдбовност, значимост и незначителност, как ги отличавам, как ги разбирам, как избирам – ето към такова вътрешно съзерцание, което не може да се нарече точно размисъл, ме подтикнаха и другите две безименни произведения на Нестор Ковачев: черен пъзел на стената с един цветен елемент – усмивката на Мона Лиза (2011), и мъж, който скача в празен басейн (2014).

Към такъв тип преживявания сякаш трябваше да ме подтикне и инсталацията „За красотата на Земята” (2014) на Калина Терзиева: разположени по пода рисунки с молив и туш, сред тях на места малки играчки, на отсрещната стена е концепцията, а под нея – чифт островърхи черни дамски обувки. Някои от рисунките харесах много: и от тези, започнати сякаш като автоматичен жест на ръката и придобили впоследствие разпознаваем образ; и от другите, вгледани изследователски в собствени състояния и части от тялото на художничката. Не успях да ги „сглобя” в едно цяло обаче – може би защото концепцията ме подведе. Тя доста обширно, но смътно говори за изкуствения свят на човека и връщането му към естественото (доколкото разбрах). В крайна сметка се получи така, че вместо концепцията да ми поясни произведението, по-скоро рисунките ми изясняваха концепцията – поне донякъде.**

Леда Ванева – дебютант в конкурса и най-млада сред номинираните художници – представя няколко произведения, от които откроих за себе си две. „Изкуствен спътник” е видео/анимация: на малък екран отляво се появява миниатюрно усмихнато лице, което се приближава, нараствайки, към центъра, докато сменя ляв и десен профил (подобно фазите на Луната), а после се отдалечава, смалява се и изчезва по своята си орбита. И така отново, и отново – в равномерно повторение. Напомни ми някак естествено за хората, с които животът ме е сближавал и отдалечавал, чиито дири съм загубила във времето, но много се надявам да се чувстват добре… в своята си орбита. „Докъдето стига погледът” (2014) е серия малки изображения на ъгли и тавани на стаи. Всяко стои като прецизно структурирана абстрактно-декоративна композиция, а същевременно носи индивидуални черти в резултат на някаква човешка намеса, усилие и живот: петно, провиснал кабел, отлепил се тапет… В тези работи сякаш си дават среща стремежът към съвършенство, което осмисля съществуването ни, и несъвършенството, което му дава стимул и в крайна сметка красота. Харесвам и другите произведения на Леда Ванева в изложбата: „Влез във форма” (фотоси на различни стълбища, изолирани от архитектурния контекст и представени на бял фон), „Храна за рибки” (три аквариума, пълни догоре с бели зрънца, преливащи и по пода) и „Как да станеш диамант” (редица от 24 кутийки за пръстени, с обикновени и полускъпоценни камъчета в тях). Но откроих първите две заради деликатната и много прецизна недоизказаност, която ми отваря поле за общуване отвъд всяко „казване”.

И накрая – Димитър Солаков, синът на „големия разказвач на истории” Недко Солаков, в изложбата също разказва. Всъщност дава свой забавен прочит на историята на изкуството – с видеа, обекти, текстове, живопис и звук. Започва, разбира се, от праисторията. Видео го показва как влиза в пещера, изважда таблет, намира в интернет изображение на бизон от Алтамира и го използва като модел за своята рисунка в пещерата. После историята продължава с Античността – и между другото с гипсова отливка на Венера Милоска, закупена от Женския пазар и оцветена (дали случайно?) в цветовете на украинското знаме. По някое време се стига и до дървена папка (щендер) на пода, в която десет фотоса показват автора със златен нимб и бели крилца в странни пози и изразителни мимики. Оказва се, че той копира дословно ангелчетата от фреската на Джото „Оплакване на Христос” (1305). И т.н., и т.н. остроумни, очаквани и неочаквани интерпретации на популярната история на изкуството – почти до наши дни.

Когато вече я пишат и пренаписват съвременните художници, а в частност и номинираните в конкурса за наградата БАЗА…

––––

* Ежегодната награда за млад художник е основана през 1990 г. в Чехия от създателя и директора на Фондацията за гражданско общество (САЩ) Уенди Люерс. Сред държавите, присъединили се към наградата, са: Чехия, Словакия, Хърватска, Косово, Сърбия, Македония, Босна и Херцеговина, Словения, Албания. България се включва през 2008 г. Инициативата е на Института за съвременно изкуство – София, който впоследствие е избран да организира провеждането на конкурса.
Наградата е стипендия и шестседмичен престой в International Studio and Curatorial Program (ISCP), Ню Йорк и самостоятелна изложба в галерията на ИСИ-София. Партньор на проекта е Софийска градска художествена галерия. Носители на наградата БАЗА досега са: Рада Букова, Самуил Стоянов, Антон Терзиев, Викенти Комитски, Леда Екимова, Кирил Кузманов, Зоран Георгиев

** В концепцията имаше правописни грешки, което допълнително ме „препъваше” в четенето. Не че се вманиачавам на тази тема, но наистина се ядосвам, когато художниците пренебрегват текста. Защото това косвено „удря” върху работата им: дори когато е много качествена, правописните грешки в концепцията издават немарливост. А е толкова лесно поне те да се поправят…