„Омразната осморка“ на Куентин Тарантино не достига брилянтната изобретателност на „Джанго без окови“, но все пак е чудесно попълнение в сферата на неоуестърна.
Благодарение на унгарския режисьор Миклош Янчо и на френската (независима) драма киното (поне европейското) се раздели със свяна си от голотата още в края на 60-те години. Така че, ако някой приписва заслугите на Ларс фон Трир, ще трябва да преразгледа познанията си по киноистория. Куентин Тарантино направи сходна услуга на филмовото преживяване, що се отнася до насилието и „кръворазливането“. Защото от „Убий Бил“ насам едва ли някой приема насериозно намушканите тела и отрязаните глави а ла Тарантино. Подобно „разкрепостяване“ може да се възприеме от две гледни точки (най-малко). От една страна, омаловажаването на кръвопролитията рискува да повлече след себе си безнаказаност и незаинтересованост към физическото насилие (подобни на тези в анимационното кино). От друга страна, ако зрителите свикнат и се преситят от смъртоносните „силни усещания“, разказвачите ще спрат да ни ги навират в лицето и ще се захванат с по-интересни теми. И в двата случая Тарантино е „отговорен“ за нова категоризация във филмовия бранш. След философстването, преувеличената жестокост се превърна в новата му запазена марка. И въпреки че „Омразната осморка“ не достига брилянтната изобретателност на „Джанго без окови“, все пак си остава чудесно попълнение в сферата на неоуестърна.
Последните две заглавия на американския „шегаджия” правят за уестърна онова, което братя Коен направиха за много от киножанровете – непочтително освежаване. А при Куентин Тарантино няма нищо случайно: от факта, че осмият му пълнометражен филм се нарича „Омразната осморка“, до идеята да се захване с пародия на спагети-уестърна, който сам по себе си е замислен като пародия на класически жанр в американското кино. И явно борбата за възтържествуване на справедливостта толкова му е допаднала, че за втори път се връща в прерията.
По пътя, насред снежните преспи на зимен Уайоминг, се срещат двама ловци на глави и тяхната (жива или мъртва) плячка. После прибират един потенциален шериф и намират убежище от настъпващата вихрушка в страноприемница сред нищото, където вече са се приютили четирима (подозрителни) мъже. В отсъствието на домакините, гостите не се харесват много и постепенно започват да се отстрелват, най-вече заради една жена, но и по други, по-прозаични причини, точно като в история на Тарантино. Забавно е как в един мръсен уестърн режисьорът успява да замеси характерния за film noir елемент „шерше ла фам”. И то каква жена!…
„Омразната осморка” може да бъде изпитание за по-чувствителните натури, но ако сте „тренирани” или успеете да проникнете отвъд конкретната шокираща визия, ви очаква грижливо изплетен психологически трилър с достатъчно елементи на драма и мистерия. Като опитен криминолог режисьорът ни повежда по стъпките на едно предизвестено престъпление и след това ни връща назад, за да проследим заложените капани и да открием какво се крие зад алибито на част от действащите лица. Замесвайки една трета уестърн с две трети трилър, Тарантино получава нещо като „прерийна кримка по време на буря”. Ще забележите (не за първи път), че като истински постмодерни персонажи героите му остават извън критериите „морално” и „неморално”, сякаш се движат в светлосенките на общоприетите ценности и се придържат само към своите собствени. Още по-любопитно е как филмът прилага един характерен по-скоро за азиатското светоусещане принцип на сурова справедливост, в който всеки получава наказание според греховете си, а максимата „добрият край оправя всичко” се сдобива с неочаквана (хем цинична, хем пречистваща) интерпретация.
Независимо от ескалиращата жестокост „Омразната осморка” не натоварва и не зарежда зрителите с отрицателна енергия и следователно нямате нужда от „пречистване” на финала. Парадоксално е как, въпреки желязната фабула, последователността от действия на екрана не изглежда предопределена драматургично, а предоставена на избора на персонажите – най-важния елемент във филма. Тяхната биография мотивира всяка от постъпките им, сякаш като знаем „кои са”, обяснението „какво правят” се материализира от само себе си. Оттам и важността на дребни им ритуали като склонността на ловеца на глави Джон Рут да предава „плячката” си винаги жива, за да бъде изпълнено правосъдието на обесването. Или прочувственото писмо от Линкълн, което майор Маркиз Уорън носи навсякъде със себе си…
Разнообразието от типажи е гаранция за неповторимост на реакциите. На едно място са събрани мексиканец и чернокож, южняшки офицер и дезертьор, гангстер и ловец на глави. И една жена, в чието поведение няма нищо женско – любопитно е, че Дейзи Домъргю нито за миг не се опитва да получи предимство (или снизхождение) с оръжията на своя пол.
В пъстрата актьорска компания откриваме стари дружки на Тарантино като Самюъл Джаксън, Тим Рот и Майкъл Медсън и по-нови като Кърт Ръсел и Брус Дърн. И ако блестящото представяне на „дебютантката” Дженифър Джейсън Лий не е изненада, предвид опита й с филмови откачалки, то екранното присъствие на Уолтън Годжинс (вече „тестван” с малка роля в „Джанго”) е сериозна заявка с кръстоската между коварно първеню и почтен мухльо като Крис Маникс от „Омразната осморка”.
Независимо дали ще ви прехласне или отврати, новият филм на Куентин Тарантино си струва всеки изстрелян куршум по мишената на киното.
