През XXI в. започна интензивно развитие на нова научна школа, която счита, че популизмът представлява стратегия за политическа мобилизация. Нейните изследвания са фокусирани върху страните от Латинска Америка, където демокрацията не може да се установи трайно и устойчиво и в повечето случаи функционират полуавторитарни режими. Тази школа не е напълно хомогенна, тъй като съчетава в себе си разнообразни гледни точки. Най-общо нейното разбиране е, че винаги съществува един персоналистичен (в определени случаи харизматичен) партиен лидер, който се възползва от обществените настроения срещу политическото статукво, изгражда пряка и непосредствена връзка (с хоризонтален или с вертикален характер в зависимост от съответната теоретична интерпретация на мобилизационния механизъм) със своите последователи, базирана на личното доверие и на емоциите. В това отношение няма как да се игнорира влиянието на Веберовата теория за харизматичното господство. Беглият поглед върху необозримата по обем литература, посветена на латиноамериканските популистки мобилизации, показва, че независимо от съществените различия в географския, темпоралния, политическия, икономическия и етническия контекст, се забелязват някои съществени прилики между латиноамериканските и българските популистки стратегии, изразяващи се в учудващата степен на съвпадение при употребата на определен набор от дискурсивни и мобилизационни техники. Развитието на актуалната предизборна кампания у нас затвърждава създалото се впечатление. Настоящият анализ ще направи опит за паралел и ще бъде структуриран в две части: първата част ще представи в дескриптивна форма опита на Еквадор от 1944 г. и на Боливия от 2005 г. Ще бъдат използвани единствено текстовете на Карлос де ла Торре и на Робърт Бар. Втората част ще ни върне отново към предстоящия парламентарен вот в България и ще се фокусира върху съпоставката между днешните изявления на партийните лидери, които очевидно не са първооткривателите на топлата вода. Казано в резюме, оттук нататък следва хомогенен разказ за противопоставянето между страдащия народ и корумпираната олигархия (политическата мафия), между добрите и злите сили; разказ за нечестните избори със съпровождащите ги манипулации, за спасителите и за „шарлатаните”.
Популистките мобилизации в Еквадор и Боливия
На 28 и 29 май 1944 г. в Гуиякил и други еквадорски градове избухват въоръжени бунтове срещу режима на либералите и в подкрепа на бившия президент Веласко Ибара, който взема властта за втори мандат. Либералите са обвинени от Веласко, че са спечелили електоралната надпревара през 1940 г. с изборни измами[1]. Той предприема серия от предизборни обиколки из страната и пренася процеса на правене на политика на улицата. Последователите на Веласко го аплодират, освиркват опонентите му, провеждат демонстрации в негова подкрепа, интерпретират изборните фалшификации като акт на политическо изключване и поддържат интегриращата социална политика на своя лидер[2].
Карлос де ла Торре описва подробно дискурсивните техники, чрез които консерваторите обрисуват образа на врага: либералите разрушават моралната тъкан на обществото, подкопават устоите на религиозното образование, фалшифицират изборите, за да задържат властта. Победата на Веласко Ибара се представя като изход от моралната криза. Студентите интерпретират президентските избори като борба между либералното правителство и народа. Разгръща се дуалистично противопоставяне между защитника на демокрацията Веласко Ибара и либералния кандидат Аройо де Рио, в чието лице се привижда отрицанието на демократичния идеал[3]. Де ла Торре прави качествен контент-анализ на предизборни речи на Веласко Ибара, без обаче да е изработил конкретна методология с индикатори. Тук ще се спрем само на няколко отделни фрагмента от този анализ, които биха могли да послужат като отправна точка за съпоставката с българския контекст: в една своя реч В. Ибара твърди, че Де Рио е представител на силите на злото, а той може да разреши проблемите. С други думи: „въплъщава всички ценности, предадени от либералното правителство – честност, откровеност, зачитане на решенията на избирателите, гарантиране на единството на еквадорците …”[4]. В реч, произнесена от него на 4 юни 1944 г. в Гуиякил, се обръща към „героичния народ”, идеализира нравствената му чистота, представя страданията му като част от пътя за постигане на спасение чрез средствата на демокрацията, обещава да служи изцяло на неговите интереси за разлика от Рио. Веласко се самоидентифицира като изразител на качествата и на добродетелите на гражданите на Гуиякил: „За мен политиката е част от морала”. Единствено той познава потребностите на страната в тежкия политически момент[5]. На базата на направения качествен контент-анализ, Карлос де ла Торе извежда два ключови елемента, изграждащи дискурсивната стратегия на Веласко Ибара: първо, манихейско представяне на политическата реалност като борба между народа и олигархията; второ, персонификация на политиката – Веласко предлага спасение, Рио и карабинерите носят страдания, Веласко иска честни избори, либералите извършват електорални измами. Тук е важно да цитираме съвсем точно едно от заключенията на де ла Торе, което би могло да бъде съотнесено към спецификата на актуалната българска политическа криза: „Борбата на народа и на Веласко като негова инкарнация срещу либерално-олигархичния режим е манихейска. Това е битка между доброто и злото, духа и материята, честта и безчестието, искреността и неискреността, морала и аморалността. Така политическата конфронтация става тотална, без възможност за компромис или диалог”[6] (курсивът мой, А. Ж.). В периода на своя мандат от 1944 до 1947 г., когато е свален от власт чрез военен преврат, Веласко успява да отправи политическите си атаки във всички възможни посоки – първоначално те са адресирани към поддръжниците на управлението на либералите, след това към привържениците на левицата, накрая – към привържениците на десницата. Влизайки в ролята си на лидер, който застава изцяло на страната на народа, той поставя себе си „над лошите институции и над корумпираните политици”[7].
В Боливия изборната победа на Ево Моралес през 2005 г. е резултат от разпада на партийната система, корупционните практики и ескалиращия гняв на избирателите. За нея способства използването на стратегия, която съчетава отправянето на антиелитистки апели с изграждането на връзки с народа. В монографията си Бар защитава тезата, че през 2002 г. Моралес все още не е популист, защото тогава той оглавява коалиция от народни социални движения, която участва по каналния ред в електоралното състезание, но не прилага популистка стратегия. Той се обръща към избирателите си с реторически апели, критикуващи корумпирания елит, обещава да ревизира курса на неолиберални реформи и да прокара конституционни промени, но все още не се е утвърдил като персоналистичен лидер на движение, осъществяващо вертикална политическа мобилизация. Аналогичен е случаят с демонстрациите от началото на века, при които Моралес е само един от подкрепящите ги лидери, но не е бил достатъчно деен участник в тях, за да отправи реално предизвикателство, застрашаващо позициите на статуквото.
През 2005 г. обаче той започва да използва истинска популистка стратегия. Неговото Социалистическо движение (MAS) води началото си от социалните движения, които имат силни позиции в селските райони, но Моралес изгражда нови градски структури, поставя ги под своя личен контрол, обединява съществуващите организации на социалните движения, отменя автономията им и утвърждава вертикалната връзка като механизъм на функциониране на партията. Така членовете на тези движения стават пряко зависими от него. Към тези елементи на стратегията си той добавя и вече споменатите апели срещу статуквото, базирани на манихейския дуализъм, противопоставящ добрия народ на злия и корумпиран елит. Моралес заклеймява неолиберализма като виновник за бедността на боливийците. Разширява електоралната си подкрепа, като адресира предизборните си послания не само до коренното население, но и до представителите на градската средна класа[8]. Елитът е разбиран в политически и в икономически смисъл. За неговото отрицание Моралес използва стандартни популистки дискурсивни категории – „неолиберални партии”, „политическа мафия”, „олигархия”, „безделници”. Изгражда класическото противопоставяне „народ – елит”: „Всички ние знаем, че съществуват две Боливии. Едната е Боливия на шарлатаните[9], които винаги дават обещания и подписват споразумения, които никога не изпълняват; и другата Боливия, която е измамена, подчинена, унизена и експлоатирана”[10]. В духа на това противопоставяне е и твърдението му, че обикновеният народ „е изтощен от корупцията, неолибералния икономически модел и политическата мафия”[11]. Чрез метода на „перманентната провокация” Моралес предизвиква конфликти, базирани върху манихейския дискурс, които прекрачват границите на социоикономическите и на политическите кливиджи. Той вече иска „да погребе неолиберализма” и „да постави края на колониалната държава”[12].
Популистките мобилизации в България
Манихейският дискурс се налага като един от основните инструменти за постигане на популистка мобилизация в българските електорални кампании през 2022 г. и особено през 2023 г. Преди да преминем към конкретната съпоставка с латиноамериканския контекст, е необходимо да обърнем внимание на основополагащото различие между дискурсивните стратегии на Бойко Борисов и на Кирил Петков, което става все по-видимо в резултат на количествените натрупвания на медийните им изяви. Борисов от години търси образа на врага, конституира и преекспонира апокалиптичната картина на кризата, предизвикана от политическите му опоненти, и влиза в ролята на спасител на народа, използвайки опростени послания, които не съставляват перманентни дефинитивни клишета, а варират и казват едно и също нещо с различни думи. Фразеологията на Петков е еднотипна и стандартизирана, тя създава условия да бъде подложена на онзи тип контент-анализ, при който дискурсивната категория се извежда пряко от текста. В този смисъл паралелите при Петков са по-преки и по-лесно откриваеми, но това обстоятелство не бива да ни подвежда и не бива да ни кара да подценяваме Борисовия популизъм с неговата адаптивност към матрицата на аналогиите.
Нека да проследим как се развива манихейското противопоставяне между силите на доброто и силите на злото в пропагандните техники, използвани от Кирил Петков и от Бойко Борисов. Битката на Веласко, така както е описана в горепосочения цитат от книгата на Карлос де ла Торре, изглежда напълно идентична с битката на Петков: „В последните три месеца бяхме вкарани в кални битки. Мисията ни оттук нататък е да обединим всички добри сили в България, които са фрагментирани, и да продължим борбата”[13]. На второ място, докато латиноамерканските популизми виждат злото в лицето на корумпираната олигархия, еквивалентната дискурсивна категория в политическия език на ПП е „мафията”[14]. И на трето място, но не и по важност, в центъра на политическите конфликти в Еквадор през 1944 г. и у нас сега стоят изборните машинации, но в първия случай парламентарният вот е отминал, а във втория – предстои. За Кирил Петков са очевидни намеренията на тематичното парламентарно мнозинство, сформирано от ГЕРБ, ДПС и БСП при приемането на промените в Изборния кодекс: „… да вкарат хартиената бюлетина в този момент като единствен начин за гласуване на местните избори. Знаем, по време на местните избори се крадат най-много гласове през невалидни бюлетини и вкарват изненадващо във второ четене някакви броячки, които ДПС изненадващо вкарва, без даже да се каже какви са тези броячки, как ще се попълват тези бюлетини”[15].
В посланията на Борисов се наблюдава огледално проектиране на трите очертани дискурсивни оси. Погледът към оценките на Моралес за неговите политически опоненти няма как да не ни напомни за едно изказване на лидера на ГЕРБ от 2010 г., в което той нарече народните представители „безделници”[16]. Реторическото противоборство със силите на злото се превърна в ключов акцент по време на предизборната му проява в Ихтиман. Борбата с бедността и противопоставянето на управляващия елит като виновник за народните страдания е ключова характеристика на латиноамериканските популистки мобилизации. В региона се провеждат конкретни социални политики, които дават резултат, но същевременно темата присъства и като мобилизационна техника. Както видяхме от случая в Боливия, конфликтните линии, които популистите прокарват, са ситуирани между бедния народ и измамния, продажен и корумпиран елит. От тази гледна точка стават ясно забележими конфигурациите на добрите и на злите сили. Тезите, които бяха формулирани от Борисов на посочената среща с ихтиманските симпатизанти, се вместват съвсем точно в калъпа на така очертаната схема. Той се възмущава, че активисти на ПП и ДБ са извадили негов паметник и са „стреляли” по него. Оттук започва радикална генерализация, която подменя значенията на символите и им придава стойността на автентична реалност: „Никога няма да им дам бял ден! Никога с тези, които стрелят по хората!”[17]. Една единична гражданска проява, която има безспорно осъдителен характер, се преекспонира и се екстраполира като поведенчески модел на цялата политическа общност, съставляваща и подкрепяща противниковата коалиция. Тази техника е само част от използвания инструментариум за дискредитиране и очерняне на врага. Не по-малко съществена роля играе и представянето на страшното положение, породено от инфлацията, финансовата криза и външните заеми. Апокалипсисът е толкова голям, че „този, който направи правителство, ще иска да се хвърли от моста на Ихтиман”[18]. Появява се обобщената реторическа фигура на безадресното „те”, идентифициращо всички онези, които са различни от него и са предизвикали тежката ситуация: „Две години бяхме пресирани, но робски мълчахме, защото те дойдоха, подкрепяни с огромна медийна подкрепа. А беден и гладен народ става опасен народ, той няма къде да отиде”[19]. Точно тук Борисов развива типичен популизъм от латиноамерикански тип, при който персоналистичният популистки лидер радикализира социалното недоволство, трансформира го в политическо, насочвайки го към елита и към статуквото, и започва да го експлоатира като мобилизационен инструмент, работещ в негова собствена полза. Нещо повече, той отправя предизвикателство към политическата система на демокрацията, отрича легитимността на нейните механизми и по този начин подклажда евентуални народни бунтове.
Втората огледална дискурсивна ос, касаеща заклеймяването на корупционните практики на опонента, също присъства в кампанията на Бойко Борисов и се свързва по интересен начин с първата. Показателна е трактовката на случая Nexo: „Вижте едно Nexo – нашите конкуренти от ДБ са се финансирали по тъмен начин от една компания и са лъгали”[20]. Посланието съдържа два важни аспекта: от една страна, когато обвиняваш някого, че действа на тъмно, това означава да твърдиш, че ти самият си на светло. От друга страна, общоприетите представи асоциират тъмнината и светлината респективно със злото и с доброто. Т.е. става дума за специфичен случай, целящ да постигне двоен пропаганден ефект чрез съчетание между манихейски дуализъм и отрицание на корумпирания елит.
Най-слабо е застъпена третата тема – за измененията в изборните правила: „Ние победихме за пореден път с техния Изборен кодекс, техните машини за гласуване и техния вътрешен министър. Пороците на машините, съмненията в тях от страна на всички партии, са ясни. Ние зор за хартиена бюлетина нямаме. Ние искаме справедливост и честност”[21]. Докато ПП обвинява ГЕРБ в намерения да се фалшифицират изборите чрез връщането на хартиената бюлетина, за Борисов именно машините са инструментът за извършване на манипулациите. Апелите за справедливост и честност предпоставят наличието на съмнения за измами и нарушения. В конструкцията на Бойко Борисов образът на врага е припознат в лицето на вътрешния министър – прави впечатление семантичната оценка, че той е техен, т.е. той не е от нашите, застрашава ни, той е някой друг, противоположност, отрицание на това, което ние сме, на това, което „ние искаме”.
Виждаме как политическите атаки между двете основни антагонистични сили се развиват на напълно реципрочна основа и покриват всички възможни конфликтни полета. Парадоксалното в нашия паралел с латиноамериканския популизъм е, че независимо от контекста мобилизационните механизми са идентични. Следователно, ако се абстрахираме от обстоятелствата, фактите и предизвикателствата на средата, през които ни превежда колелото на историята, задвижено от всевластната Фортуна, и се съсредоточим единствено върху популистките стратегии, едва ли ще открием фундаментални различия в начина, по който те се осъществяват в страните от Латинска Америка и в България.
–––––––––––––––––––––––
[1] Torre, C., Populist Seduction in Latin America, Center for International Studies, Ohio University, Ohio, 2000, pp. 28–30.
[2] Ibid, pp. 35–36.
[3] Ibid, pp. 49–54.
[4] Ibid, p. 55.
[5] Ibid, pp. pp. 59–63.
[6] Ibid, pp. 65–66; 67.
[7] Ibid, p. 67.
[8] Barr, R., The Resurgence of Populism in Latin America, Lynne Rienner Publishers, Boulder, London, 2017, pp. 99–104.
[9] Присъствието на категорията „шарлатани” поражда асоциации с начина, по който българският президент Румен Радев конструира образа на врага в лицето на „Продължаваме промяната”: Радев за ПП: Ще надживеем тази шарлатания. ПП: Радев върна мутрите (Видео), Медиапул, 05.12.2022.
[10] Barr, R., op. cit., p. 105.
[11] Ibid, p. 107.
[12] Ibid, p. 106.
[13] Кирил Петков: Ще обединим добрите сили в общ фронт срещу задкулисието и корупцията, Евроком.
[14] Достатъчно е да цитираме само едно от многобройните медийни заглавия по темата, без да се впускаме в допълнителен коментар: Кирил Петков: Мафията загуби коалиционния си партньор (видео), Медиапул, 13.06.2022.
[15] Кирил Петков: Хартиената коалиция обезумя, не можем да сме част от това престъпление, 24 часа, 01.12.2022.
[16] Левицата поиска парламентът да порицае Бойко Борисов, Медиапул, 07.10.2010.
[17] Шумов, М., Бойко Борисов: Пак ще ги бием!, Fakti.bg, 11.03.2023.
[18] Пак там.
[19] Пак там.
[20] Бойко Борисов: Не може в центъра на София да ни стои шмайзер (ВИДЕО), Зона Нюз, 09.03.2023.
[21] Бойко Борисов: ГЕРБ не е част от „хартиената коалиция”, Банкер, 17.11.2022.
