Начало Идеи Актуално Непатриотично есе с кон
Актуално

Непатриотично есе с кон

2861

След зачестилите в предизборните ни времена – времена, които поради гражданската ни инфантилност са на път да се превърнат в епоха – на всички правителствени и неправителствени равнища надвиквания, клетви и заклинания в родолюбие, тези дни професионалните ни и самодейни, служебните ни и извънслужебни патриоти изневиделица се сдобиха с още едно основание за празничен тост. При това основание, ако не световно, то поне международно, изпратено ни по дипломатическата поща чак от Латинска Америка. Както оповестиха медиите, в чест на трети март (малката буква не е печатна грешка) величествената статуя на Спасителя край Рио де Жанейро била оцветена, макар и само краткосрочно, в бяло, зелено и червено. Оповести го с нужната тържественост посланикът ни в Бразилия, Н. Пр. Божидара Сърчаджиева. Вероятно милиони български патриоти са се зарадвали на благата вест – след като не могат да видят на живо побългарения Богочовек на хълма Корковадо, нека Го посъзерцават поне на картинка.

След като вестта влезе и в новинарските емисии, значи и обществото ѝ отделя специално внимание. Явно става дума за величина от национален формат. Аз обаче не съм съставна част от пламналата общонародна радост – мен няма да ме зърнете сред ликуващите сънародници. И чрез този си текст искам да разкрия защо.

Първо, защото според мен Руско-турската война, която ние празнуваме като освободителна, не е за празнуване. Тя е всъщност завоевателна, имперска война. Съзнавам, че много руски, украински, финландски и румънски редови бойци са проливали кръвта си със съзнанието, че освобождават братята българи, но едно е личното съзнание, друго е имперската държавна политика. Политика, сурова и безскрупулна, в която неофициалната (и затова действителна) цел на Кремъл е била да сложи ръка върху Проливите, а пътят към тях минава през османска България. Това е обстоятелството, което подпалва войната. Всички останали високопарни приказки за славянско братство и верска солидарност, която да спаси българите от кървавия турски ятаган, са прах в очите, пропагандна канонада, предназначена да завоалира, да оневини и оправдае пред света хищническия кремълски империализъм, да го продаде на световната медийна борса като хуманизъм. Тъкмо затова писах аз преди години в настоящия форум, че трети март е не наш национален празник, а празник на имперска Русия – предлагам да ѝ го харижем и да го заменим с друг, наистина национален и светъл ден – в родната ни история има достатъчно такива. Второ, руснаците не са ни освобождавали – дори само защото е нямало от кого да ни освобождават. Даже руският националист Достоевски се учудва колко заможно живеят българите в китните си къщички, с каква неприязън посрещат те т.нар. освободители и как по превземаните от руснаците селища на една джамия се падат по три православни черкви. Какви са били истинските цели на войната, проличава веднага след края ѝ, когато, след като не успява да се добере до мечтаните проливи, Кремъл заставя младата и бедна българска държава да му изплати всички разходи по войната – до последния патрон. След което де факто окупира държавата ни, присвоява си я, като я русифицира, настанявайки по ключовите постове на държавната администрация руснаци или руски протежета. Благодарение на наши сърцати държавници като Захари Стоянов и Ст. Стамболов на тази окупация е сложен скоропостижно край, но така не се държи един освободител – така се държи само един поробител.

Ето защо чрез показността си третомартенският патриотизъм на нашите държавни люде ми позаприлича на патриотарство, но аз недолюбвам по принципни съображения всеки патриотизъм, колкото и искрен и безкористен да е той. Зачитам правото на всеки да си патриотарства на воля, но за ужас на родолюбците ни аз не считам патриотизма за добродетел. Струва ми се дори, че патриотът е онтологичо противопоставен на човека, че почвеническата привързаност към една държава, към една нация и към една земя противоречи на човешкото, на всечовешкото начало, което в моите очи на православен християнин не е от мира сего. От богатия си биографичен опит на изгнаник зная, че колкото повече се себеизживяваш като национална личност, все едно дали си българин, турчин, германец или руснак, толкова по-малко си всечовекът, когото Първосъздателят е замислил и вложил в теб. Защото за да бъдеш всечовек, трябва да си интернационалист, освободен от догмите на националното в името на общочовешкото. В романа си „Синеокият слепец” писах, че нацията е каторга. Тъкмо затова и на Вечната книга са чужди патриотарският фанатизъм, противопоставянето на националности, на раси и съсловия – Бог е събирач, Той търси единението между хората, канонизира обединяващите рода ни духовни начала. За да може, утвърди ли тези фундаментални ценности, да превърне рода ни във фаворит на мирозданието. Да бъдеш човек в смисъла на Твореца, а друг достоен за следване смисъл аз не зная, значи да превъзмогнеш различията, които те отчуждават и дори противопоставят на останалите човеци, за да издириш и откроиш онези елементи, които те обединяват с тях. А, доколкото водещото начало в библейската етика е съизживяването, казаното ще рече да превърнеш човека в съчовек, а оттам – и в човечество. Защото човечеството се състои не от отделни изолирани, саможиви и капсулирани самозадоволяващи се индивиди, а от съвместими взаимно, от взаимодействащи си, от реципрочно съизживяващи се сапиенси. Неслучайно в най-свирепите затвори най-тежкото наказание е изолаторът, сиреч абсолютното уединение, разрушаването на връзките с общността – състояние, погубващо творческото начало, вложено във всеки от нас, както и състояние, водещо до абсолютизиране на деструктивността, до обезчовечаване. Тъкмо затова всеки затворник предпочита риска да е сред съкилийниците си, колкото и опасно да е това, отколкото в изолатора.

Още преди векове един велик френски философ заяви, че ако бъде заставен да избира, ще избере човечеството пред отечеството. Моят любим и нелюбим ведно Бърнард Шоу отива още по-далеч, окачествявайки патриотизма като „злокачествена, психопатична форма на идиотизъм”, Шопенхауер пък стигна до извода, че „националната гордост е най-долнопробният вид гордост”, Иван Динков увери, че щеше да обича отечеството си, ако нямаше съотечественици, а в едно от блестящите си есета Георги Марков добави: „Там, където има силен разум, няма патриотизъм. Там, където разумът отсъства – патриотизъм колкото щеш!”

Аз не възнамерявам да се крия зад тези велики имена, до които перото ми никога няма да дорасне – просто споделям техните резерви към патриотизма и като свои собствени. Онова, което не споделям, е не само патриотизма на Н. Пр. посланика ни. За мен са непонятни и странни и мотивите, на които дипломатическият ѝ патриотизмът се крепи. Ако съдя по даденото от Н. Пр. на малкия екран интервю, тези мотиви се изчерпват с футбола. Бразилия е футболна нация, футболна нация сме и ние – отчита Н. Пр. – и така, както се пееше в един монархически химн преди стотина години, делото преуспява. Според Н. Пр. „ние можем, знаем как се играе футбол”, а бразилците са оценили подобаващо това ни можене и знаене, благодарение на което са разрешили боядисването на величествената статуя в цветовете на националния ни трибагреник. Чужди, неведоми и природно чужди са ми подобни аргументи. Да побългариш, да национализираш Христос, значи да го обезцениш, да стесниш мащабите на общочовешката му кауза, а да ме обединява с други народи една топка сгъстен въздух е, меко казано, обидно за самочувствието ми и на българин, и на сапиенс – направо нищожно и жалко е. Колко е нищожно и жалко, проличава от строфите на предсмъртната поема на Пеньо Пенев:

… да тръпнеш цял, че можел някой си играч
и с десния, и с левия си крак да ритне топката така и еди-как
– в това ли са високите стремежи, идеалите?
Това ли е на времето голямото вълнение?

Изглежда е това – и то като че ли не само на родна земя. Някога, години преди да стане държавник, най-примитивният ни шоумен, чиито ежедневни предавания се превърнаха в дългогодишно убежище на пошлостта и вулгаризма, на чалгата и кича, измери пред очите на цяла България висотата на националния ни дух в сантиметри. И установи, че националният ни дух е висок точно 209 см – толкова, колкото е скочила на някакъв световен шампионат някаква наша скачачка. Не, не се шегувам – водещият взе рулетка и измери на стената сантиметър по сантиметър ръста на националния ни, а значи и на моя собствен, дух: точно 209 см. Отбеляза човекът с нишан 209-ия сантиметър, закова там и гордо издекламира: „Ето, това е височината на българския дух!” Да изчисляваш една национална духовност във физически мерни единици е, отново меко казано, нелогично. И отново е нищожно, жалко и неподобаващо. А доколкото едва ли един истински европеец би го сторил, и противоевропейско, и комплексарско е. Аз бих предпочел да измерваме този ни наистина необятен национален дух със строфите на Ботев и със сюжетите на Вазов и на Георги Марков, с фолклорното ни богатство, с творбите на Николай Кънчев, на Далчев и Константин Павлов, на Майстора и на Рангел Вълчанов, на Тончо Жечев, на Стефан Цанев, на Недялко Йорданов, на Борис Христов, на Иван Цанев, на Христо Фотев, на Георги Мишев, на Марко Ганчев, на Калин Донков. Както виждате, има, имаме достатъчно достойни мерни еталони, достатъчно върхове, с които да се съизмерваме по света и у нас. Тези ни еталони са литнали по-високо от ритнатата с десния и с левия крак така и еди-как футболна топка, надскочили са многократно заветните 209 см, от които нашият шоумен така и не помръдна и до днес. Но нацията ни не забелязва тези постижения – не ги забелязват и нейните представители зад граница. Една нация, която има таланта и да създава, и да похищава шедьоврите си, нация, която предпочита да се съизмерва с топката и летвата.

Както споменах, това деструктивно отношение, този обрат от духовността към бездуховността не е само роден, той стартира с нашествието на консумативната стихия, заляла цялата ни технократична цивилизация. Спомняте ли си кога и как Човекът без качества на Музил, Улрих, сдаде багажа, загуби всяка надежда и за себе си, и за човечеството и изпадна в униние? Като прочете преди стотина години в спортната рубрика на някакъв вестник, че един състезателен кон бил гениален. Че след като конят е гениален, аз, човекът, закъде съм? – запита обезсърчен блестящият интелектуалец Улрих и се превърна в човек без качества. Наистина закъде е тогава Негово Величество Човекът, любимото чедо Божие, Върхът и Короната на Божието Творение, образът и подобието Божие, след като един нищо и никакъв галопиращ кон го бие по стойност? Заникъде, заникъде не е: 209 см на височина и една топка сгъстен въздух по обем. Това, само това са лимитите, които и нашата оглупяла от патриотарство нация, и прагматичната ни цивилизация великодушно му отпуснаха…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи”, „Белият слон” и др.

Свързани статии

Още от автора