0
4548

Непознатият Пенчо Георгиев

Станислава Николова за изложбата на Пенчо Георгиев „Между театъра и живота“ в СГХГ

Пенчо Георгиев на вернисаж на Обща художествена изложба, 1939 г., ЦДА, ф. 102К

Изложбата, посветена на 120-годишнината от рождението на художника, е подредена до 14 март в Софийската градска художествена галерия. Куратори са Станислава Николова и Любен Домозетски, изложбен дизайн Надежда Олег Ляхова. Предвиден е и каталог на български и английски. 

Пенчо Георгиев за съжаление е слабо познат днес като художник и сценограф. Представяте го с мащабна и интересно решена визуално изложба. Какви цели си поставихте при създаването на изложбата? Откъде започнахте?

Пенчо Георгиев е сред знаковите имена в българското изкуство от периода на 20-те и 30-те години на ХХ век. Сред по-младото поколение, а и не само, той се оказва неизвестен. Свързват го предимно с илюстрацията и евентуално със сценографията. Може би защото преди време Съюзът на българските художници е присъждал награда за сценография, учредена на негово име. Интересът ми към творчеството на Пенчо Георгиев се породи още преди две години, когато с колегата Любен Домозетски подготвяхме изложбата „Между традицията и модернизма. Образи на родното в българското изкуство от 20-те години на ХХ век“, представена в залите на Софийска градска художествена галерия през май 2018 г. Още тогава ни направи силно впечатление. Спомням си графиките, които бяха изключително силни, свързани с тематиката на „родното“ – образи на светци, на смъртта, на майчинството и селския труд. Юбилейната 120-а годишнина от рождението на Пенчо Георгиев, която се навършваше през 2020 г., се оказа добра възможност да организираме голяма ретроспективна изложба на художника. Още повече, че такава не беше правена от 1974 г. Така започна и работата по издирването и проучването на творчеството му, продължила повече от година. А визуалното решение, изложбеният дизайн и представянето на открития архивен материал, е дело на художничката Надежда Олег Ляхова.

Пенчо Георгиев, „Задушница (Кахърни очи)“, 1928 г., СГХГ

Защо толкова дълго време не е правена изложба на Пенчо Георгиев?

Причините за това са различни. Последната голяма изложба е от 1941 г., организирана посмъртно от членовете на Дружеството на новите художници, в което е членувал. От пресата тогава става ясно, че са участвали над 400 работи, подбрани измежду 1200 творби, сред които живопис, графика, сценография и проекти за костюми. Колосално творчество, и то създадено само за 15 години – от 1925 г. , когато завършва Художествената академия, до трагичния инцидент в асансьорната шахта на Народния театър и смъртта му през 1940 г. Изложбата е била организирана под покровителството на министър-председателя и министър на народното просвещение Богдан Филов. През социализма творчеството на Пенчо Георгиев е маргинализирано. С оглед конюнктурата на времето на преден план са изведени онези работи, имащи връзка с толерираните тематики – за трудещия се човек, селянина и скърбящите майки, работниците, стачките, бунтове и т.н. Популярни негови картини по онова време са „Бунтът на жените“ (1932), „Септември 1923“ „Безработни“, „Задушница“ (1928) и др.

Да, наистина в неговото творчество важно място заемат обикновените хора, селяните, трудещи се на полето, майките, оплакващи починалите си деца и близки, безработните и уличните артисти, но всички те са употребени от идеологията и са далеч от истинския контекст, в който са създадени. Пенчо Георгиев е художник на живота в неговата дълбочина и закономерност, с всичките трудности и несгоди, с неизменното присъствие на смъртта. В творбите му това е отразено много истински, с онази житейска мъдрост, с която хората на село приемат живота, смирявайки се пред суровото всекидневие, болката от загубата на близък или тежкия труд в полската работа. Всичко е част от този свят и е толкова естествено. Като цяло това е характерно за голяма част от изкуството, създадено в периода на 20-те години на ХХ век. Подобни теми и сюжети присъстват в творчеството и на други наши художници, както е и при Иван Милев (състудент и близък приятел на Пенчо Георгиев). По-късно, през 30-те години, тази тематика продължава да го вълнува и да присъства в графиката и живописта му, но представена чрез нов образ – на градския човек. Работникът на полето е заменен от докера, работниците по строежите, уличните артисти, скърбящите майки – от безработните жени, от бездомните и скитниците на града.

Пенчо Георгиев, Проект за декор на „Иванко“ (Васил Друмев), реж. Н. О. Масалитинов, 1935 г., гваш, молив, картон, НГ

Част от творчеството на Пенчо Георгиев е изгубено – при какви обстоятелства? Срещнахте ли трудности при издирването на негови работи?

Част от неговото творчество към момента продължава да е в неизвестност. Въпреки усилията, които положихме, не успяхме да открием няколко важни живописни платна, сценографски проекти и илюстрации. Благодарение на документалния филм от фонда на БНТ – „Пенчо Георгиев“, 1981 (реж. Петко Константинов, сц. Александър Бешков), те присъстват в експозицията и допълват представата за богатото художествено наследство. Най-вероятно тепърва ще се появяват работи на Пенчо Георгиев в частните колекции и у лица, свързани с театралните среди. Предполагам, че едно значително количество от театрални проекти и костюми е безвъзвратно изгубено по една или друга причина. Факт е, че в архива на Русенския театър не са запазени сценографските проекти на художника, работил там близо две години, по покана на Стефан Киров (за театралните сезони 1926/1927; 1927/1928) и създал оформлението и костюмите за над 40 постановки. За щастие успяхме да открием някои от тях в частни колекции и сега могат да бъдат видяни в изложбата.

Когато започнахме работа по проекта, направихме запитване до галериите в страната, за да видим какво притежават музейните институции. Работихме и с Държавна агенция „Архиви“, която съхранява фонд на художника. Оттам дойде голяма част от документалния и снимков материал. Проучихме архивите на Софийската опера, както и на Народния театър. Свързахме се с колеги от Архива в Русе. Издирихме наследници и роднини на художника, които също ни оказаха съдействие, за да съберем отново художественото наследство на Пенчо Георгиев. Благодарна съм на неговата дъщеря Йоти Зицман – Георгиева, която не е в България, но ни съдействаше през цялото време, макар и от разстояние, както и на внука му – Александър Зицман. Той ни помогна да открием сценографските проекти, съхранени във Франкфурт. Яна Пипкова, дъщерята на Любомир Пипков, също ни помогна много и дари няколко графики на Пенчо Георгиев за фонда на галерията.

Успяхме да открием над 200 работи – сценографски проекти, графики, живопис и илюстрации, като в изложбата са включени над 150 творби. Оказа се, че значителна част от творчеството на Пенчо Георгиев се съхранява в Националната галерия и в РИМ – Враца. Те предоставиха от фондовете си голямо количество произведения, много от които се показват за първи път пред публика.

Включени са картини от Музейната сбирка на Национална художествена академия, в чиито фонд се съхранява и дипломната работа на художника. Гостуват творби от ХГ „Димитър Добрович“ – Сливен, Университетска библиотека „Йохан Кристиян Зенкенберг“, Франкфурт, Дарение „Колекция Светлин Русев“ – Плевен, ХГ „Станислав Доспевски“ – Пазарджик, от архивите на Софийската опера и Народния театър „Иван Вазов“, както и от частни колекции.

По време на издирването и събирането имаше трудности от различен характер. Някои от творбите на художника бяха репродуцирани в каталози от 1941, 1975 и 1981 г. и имахме визуална представа за тях, но оставаха с неизвестно местонахождение, сменили няколко собственици през годините, трябваше да открием последното им местообитание. Имаше и работи в изключително тежко състояние, което налагаше спешната им реставрация. Пандемията допълнително затрудни проучвателната работа и изтеглянето на картините за изложбата.

Пенчо Георгиев, Из „Париж“, 1931 г., сух пастел на хартия, СГХГ

Цялата изложба разгръща пред очите на посетителите един непознат живот, завършил трагично в ранна възраст. Какво все още не знаем за Пенчо Георгиев?

Оказва се, че за Пенчо Георгиев се знае малко. А липсата на монография красноречиво говори за това. Сред изследователите на творчеството му са изкуствоведите Димитър Аврамов, Ружа Маринска и Ирина Генова. Името му присъства в изследванията, посветени на българския модернизъм от периода на 20-те години на ХХ век. Сценографията на художника също е била обект на изследване от страна на Диляна Колева, която съвместно с дипломния си ръководител – изкуствоведа театрал Вера Динова-Русева, му посвещава свое проучване. Но все още не е направено достатъчно, за да може този великолепен български художник да получи достойно място и признание в нашето изкуство, а графичните и живописни творби да присъстват по-често в постоянните експозиции на галериите в страната.

Може би не се знае колко истински важна за него е била работата на сценограф. Той отдава живота си изцяло на театъра, и то не за да се препитава. В театъра е виждал възможност да съчетае всички свои интереси и познания, както от областта на живописта, така и от графиката и съвременните технологични достижения, защото в оформлението на сцената е могъл да изяви всичките свои умения и качества. Работата на театрален художник е изключително трудна и неблагодарна. Както казва Н. О. Масалитинов: „Преди всичко художникът трябва да се откаже от своя егоизъм и да подчини творчеството си единствено на замисъла, който се налага от режисьора на пиесата“.

Въпросите зададе Людмила Димова

Целия текст ще прочетете в следващия брой на списание „Култура“.