Публикуваме един от биографичните очерци от последната книга на Цветан Тодоров, излязла приживе във Франция. В превод на български (Нина Венова) я издава „Изток-Запад“.
„От няколко десетилетия въпросът за социалното неподчинение занимава трайно мислителите и политолозите. Цветан Тодоров подхожда към него с осем биографични очерка на Ети Хилезум, Жермен Тийон, Борис Пастернак, Александър Солженицин, Нелсън Мандела, Малкълм Екс, Давид Шулман, Едуард Сноудън. Тези наши предшественици или съвременници живеят и работят в различни страни и на различни поприща. Но всички те отхвърлят от морални съображения определено социално зло, от което страда цяло едно общество. Неподчинението им не е плод на негативизъм, евентуално присъщ на техния характер, а на стремеж да утвърдят положителни общочовешки ценности.
Тодоров полага портретите на своите герои в контекста на тяхната национална и професионална реалност. Така той разкрива пестеливо, но прецизно един многолик свят с показателни различия и прилики между отделните му части и отделните му представители. За неговото единство съдим по общото в моралните добродетели на непокорните личности, чиито действия са имали решаващ политически ефект. Тодоров го осмисля така, че непокорството на тези морални образци звучи актуално и днес.“
Стоян Атанасов
Цветан Тодоров Тодоров (1939–2017) е философ, литературовед, лингвист, семиотик, литературен критик, историк на философската мисъл, културолог от български произход. Прекарва първите 23 години от живота си в България, а след това се установява трайно във Франция. В интервю за български вестник през 2008 г. се самоопределя като българин и французин. Цветан Тодоров е известен на първо място като литературен критик и теоретик, неговите философски рефлексии за самоопределянето са от голямо значение за антропологията и социологията. Въпросът за собствената и чуждата културна идентичност е една от важните теми в дебатите на съвременната антропология. Книгите на Цветан Тодоров, писани на френски, се превеждат в България след 1984 г.
Цветан Тодоров се утвърждава като учен с превода на руските формалисти, който значително допринася за развитието на съвременната поетика. След това публикува „Литература и значение“ (1967). Сред книгите му, издадени и в България, са: „Поетика на прозата“, „Въведение във фантастичната литература“, „Живот с другите“, „Завладяването на Америка. Въпросът за Другия“, „Интимните неприятели на демокрацията“, „Тоталитарният опит. Човешкият отпечатък“, т.1, „Сами заедно. Човешкият отпечатък“, т.2, „Новият световен безпорядък“, „Страхът от варварите“, „Гоя“, „Красотата ще спаси света“, „Недовършената градина“, „Памет за злото, изкушение на доброто“ и др.
Цветан Тодоров, „Непокорни“, ИК „Изток-Запад“, 2017, превод от френски Нина Венова.
Ети Хилезум
Обич към света
Първата личност, чийто път бих искал да очертая, заема екстремна позиция в спектъра на възможните избори пред насилието и агресията. Рамката на нейното действие е Нидерландия по време на Втората световна война, по-специално в момента, когато там започва преследването на евреите. Нейната позиция е пределна, защото тя умишлено се отказва от всякакъв политически отговор, дори от всякакво действие, положено във външния свят, стремейки се единствено към морална реакция чрез вътрешна промяна в себе си или към по-късно проявената индивидуална помощ на преследваните. Тя е изключителна и в друго отношение: въплъщава едновременно както висока духовност, напомняща представите за святост или за мистичен екстаз в досег с божественото, така и едно топло плътско присъствие. Името ѝ е Ети Хилезум. При четенето на нейните дневници и писма, които представляват цялото ѝ творчество, изпитвам – и не съм единственият – толкова силно чувство за присъствие в интимния ѝ свят, че си позволявам по-нататък да я наричам просто Ети – в други случаи подобна фамилиарност ме дразни. Ще проследя последните две години и половина от краткия ѝ живот – 1941–1943, като вземам под внимание както събитията и изпитанията, които тя преживява, така и нейните размишления, утвърждаващи нейния мироглед и осмислящи живота ѝ.
Ети е родена през 1914 г. в еврейско семейство, отдавна установено в Холандия по бащина линия. Следва право, но в университета учи също руски език и литература (руският е роден език на майка ѝ). Живее в Амстердам у един счетоводител, Хан, който я поканил да се грижи за домакинството му и става неин любовник (по-възрастен е трийсет и пет години от нея). Издържа се с уроци по руски.
През май 1940 г. германската армия нахлува в Нидерландия: битката трае само десетина дни. По принцип новите господари на страната преценяват холандското население като близко в расово отношение до германците, така че то е относително пощадено. Ала евреите незабавно стават обект на дискриминация и гонения. От юни 1940 г. те са изхвърлени от службите за гражданска защита; през ноември същата година са отстранени от държавна служба – мярката засяга бащата на Ети, учител. През февруари 1941 г. numerus clausus ограничава броя на еврейските студенти в университета.
Точно в този момент една среща променя живота на Ети. Младата жена посещава сеанс ноа Юлиус Шпир, немски евреин, емигрирал в Амстердам, който практикува един вид психоанализа, повече или по-малко вдъхновена от Юнг и наречена „хирология“: започва с разчитане на линиите на ръката и продължава, особено с младите пациентки, с телесни схватки. Ети се влюбва в този мъж (тогава е на двайсет и седем години, а той на петдесет и пет) и това я навежда на мисълта да си води дневник. Главно за да му доверява чувствата си (място, където авторът „да се разкрива до дън душа“, 9.3.41): несъмнено там Шпир е главният герой. Тя продължава да води дневника си в продължение на година и половина (но немалко тетрадки от него са изгубени). Последната година от живота ѝ е отразена само в нейните писма (запазени са около седемдесет).
Освен че е довереник на любовните ѝ чувства, дневникът изпълнява и друга роля: в него тя анализира себе си и разбирането си за света. В същото време дневникът се явява опитно поле за литературното ѝ творчество. Най-често Ети говори за него с ирония, шегува се за стремежите си да стане голяма романистка, за мечтите си да бъде прочута писателка, за душевния си мир, чийто отпечатък ще запази в бъдещите си „шедьоври, които се смятам длъжна да напиша“ (22.10.44). Което не ѝ пречи да се отнася съвсем сериозно към това призвание, да се захваща многократно през деня за своя дневник, да се мисли преди всичко като ръка, която пише, и да твърди уверено: „Един ден ще бъда писател“ (26.5.42). Тя не греши: талантът ѝ е безспорен, някои нейни страници не отстъпват на най-големите литературни шедьоври. Собствената ѝ съдба е материал на онова, което пише, но тя не заслужава упрека в егоцентризъм, който сама си отправя: в нея се отразява околният свят, който тя си е поставила за задача да разбере и изобрази. Все пак на първо време тя не се спира на външния свят, така че през първата година от дневника си рядко споменава за германската окупация и за нейните последици.
Вниманието ѝ е насочено предимно към отношението ѝ с Шпир и представата ѝ за себе си. Тя съчетава известна сексуална свобода (не прекъсва връзката си с Хан) и онова, което нарича безгранична любов към Шпир. Този мъж не само я привлича, а и толкова дълбоко ѝ въздейства, че тя отбелязва в дневника си: „На 3 февруари стана една година“ (20.2.42). Когато слуховете за депортирането се засилват, тя мисли за Шпир и изразява готовност да се омъжи за него, за да може да го последва в лагерите в Полша. А когато той се разболява, тя говори за него като за човека, чиято липса рискува да предизвика собствената ѝ смърт.
Пак под негово влияние тя решава да посвети времето и усилията си, за да се самоанализира. Вдъхновявайки се от неговото учение, което продължава една модерна индивидуална традиция, въплътена по различен начин от автори като Ибсен, Ницше или Оскар Уайлд, тя решава да се потопи в себе си, да се вслушва в себе си и да се наблюдава внимателно – поне по половин час дневно! Мечтае да обитава свят, който да ѝ принадлежи и чийто център да е тя самата. Отново Шпир я е научил, че винаги трябва да остава вярна на дълбоката си същност. Тя се стреми към самостоятелност, иска да намери в себе си критерии за оценка на своите действия. Вътрешният ѝ мир е по-скъп от всичко друго.
В същото време и все под влияние на Шпир Ети не иска да се ограничи до самоанализа и до любовта само към един мъж. Любовта към отделния човек трябва да се преобрази в онова, което християните наричат „любов към ближния“, тоест към личности, които не познаваме непременно и към които не изпитваме никаква симпатия. И дори, вдъхновявайки се повече от Ницше, отколкото от Христос или от свети Павел, да се преобрази в любов към живота, която се въздига над категорията на човешкото: най-красива е любовта, която обхваща целия свят. Оттук и заключението: „Никога не трябва една личност, колкото и обичана да е тя, да бъде цел на живота. […] Целта, това е самият живот във всичките му форми. Всяко човешко същество е посредник между нас и живота“ (15.6.42).
Ети приема напълно това изискване и за да го приложи, започва работа над себе си, което в известен смисъл влиза в противоречие с предначертанието, понеже тя осъжда съществото, което е, в името на едно същество-каквото-трябва-да-бъде според една по-висша моралност. По-конкретно Ети иска да се отдалечи от онова, което е получила като наследство от положението си на жена, защото жените традиционно са търсили привързаност по-скоро към индивидите – съпрузи, деца или родители, – отколкото към абстракции като Изкуството или Науката, Човечеството или Живота. Ако наистина желаят да се еманципират, да преобразят женските същества, каквито са, в чисто човешки, мисли тя, те трябва да превъзмогнат тази форма на любов. И вместо това да изпитват любов космическа към всичко, сътворено от Бога. Този стремеж понякога я навежда на мисълта, че би трябвало да влезе в манастир. Но тъй като в същото време си остава силно привлечена от съществата и чувствения контакт, тя предпочита да живее „в света и сред хората“ (25.11.41). Макар да вярва в този идеал, тя знае, че далеч не го въплъщава, понеже се е влюбила в един отделен човек – наистина, пропагандиращ идеята за универсалната любов… В своя дневник тя често се упреква, приканва се да направи усилие на волята и да следва по-отблизо предписанията, които е приела.
Така че този идеал ѝ идва отвън, от Шпир; преди да го срещне, виждането ѝ за света е много по-негативно. „Смятам живота за дълго мъчение, а хората за много клети същества“, пише тя и прави изводи за своето поведение: отхвърля мисълта да има деца или да ражда книги. От състоянието на депресия и осъждане на света тя преминава, донякъде както любимия ѝ поет Рилке, към едно екзалтирано виждане на света. Въпреки всичко, което се случва, въпреки всички страдания, които наблюдава около себе си, цялата грубост, която сама понася, тя държи да заяви: животът е хубав, красив и богат на смисъл. Поради самия факт, че нещо съществува, то поражда възхищение и наслаждение. Подобно на Спиноза, Ети би могла да каже: под реалност и съвършенство разбирам едно и също нещо. „Във всеки случай животът е хубав“ (7.8.41).
Любовта, към която Ети се стреми, включва не само хората, но и всичко съществуващо. Прибирайки се една вечер, тя се спира на брега на канал. „Погледът ми се зарея надалеч по водата, разтворих се в пейзажа и вложих цялата си нежност в тази нощ, дадох я на звездното небе, на водата и малкия мост“ (25.4.42). По същия начин тя обича цветята и дърветата. Обществото с неговите норми е изоставено в полза на космическата хармония, което я прави неимоверно богата. Тя си дава следното предписание, все в императивна форма: „Трябва да стана нещо толкова просто и нямо като житото, което расте, или като дъжда, който вали. Трябва да се задоволявам с това – да бъда“ (9.7.42).
Щом любовта е универсална, не трябва да се прилага изключително към приятните същества и преживявания: трябва да се приемат и дори да се одобряват страданията наред с радостите, смъртта – колкото и животът. Тази любов е съгласие с целостта на съществуването. Тя се оказва подложена на изпитание в особените обстоятелства, които съставляват рамката на живота на Ети – политиката на нацистите спрямо евреите в окупираните от тях страни. Във връзка с това Ети отправя послание, което я отличава от повечето нейни другари по нещастие – но и в това тя остава вярна на учението на Шпир, който, макар и пряко засегнат от новите дискриминационни закони, отказва да вини целия германски народ заради мерките, предприети от неколцина нацисти. Дори пред привикалия го офицер от Гестапо той желае да покаже единствено собствената си добрина. Мисли, че може да бъде политически полезен, ако остане добронамерен дори към тези, които му желаят злото.
Ети възприема напълно тази гледна точка. Вътрешно съсредоточена върху нравственото си развитие, тя отправя своите изисквания първо към себе си. Посред описанието на нейната нова любов изведнъж откриваме две блестящи страници, бичуващи човеконенавистта. Понесените агресии не оправдават враждебността към агресорите. Иска ни се да ги смажем, а в действителност унищожаваме себе си „Дивата омраза, която изпитваме към германците, влива отрова в сърцата ни“ (15.3.41). Човек може да осъжда идеологиите, да се възмущава от един или друг факт, но не бива да се поддава на собствените си разрушителни инстинкти, да мрази индивидите и още повече – народите. „Престъпна е единствено системата, която използва такива типове“ (27.2.42). Тя добавя: „Няма нищо по-лошо от глобалната, недиференцираната ненавист. Това е болест на душата“ (15.3.41). „Нищо“: дори не и гоненията, предизвикали омразата. Подобно степенуване предполага, че нацистите, прилагащи в действие антисемитската политика, не са обладани от всеобемаща омраза към евреите, и същевременно, че в морален план изпитваните чувства, дори останали без последствия, тежат също толкова и дори повече от извършените действия. Присъдата на Ети към германските окупатори не тежи толкова, колкото отправената към сънародниците задето ненавиждат германците. Дори когато противодействието не е по-лошо от действието, човек трябва да се въздържа от него, понеже иначе рискува да заприлича на тези, които осъжда. „Нацисткото варварство буди у нас идентично варварство, което би използвало същите методи, ако имахме власт да правим каквото искаме“ (15.3.41). Злото, което вършим, не може да бъде извинено под предлог, че е отговор на друго зло. И все пак се питаме: двете варварства наистина ли са идентични?
Ети няма да е съгласна с онези, които провъзгласяват, че немците трябва да се избиват до крак или във всички случаи да се води безмилостна битка с тях. Тя поема риска да изглежда като лоша патриотка или като съвсем хладна антифашистка. В разговор с другарите им припомня приликата между двете действия – това, на което си обект, и онова, на което ставаш субект: неприятелят е огледалото, в което се оглеждаш. „Низостта на другите е и у нас. И не виждам, наистина не виждам друг изход, освен да се вгледаме в себе си, в собствения си център и да изкореним от душата си цялата тази мръсотия. Вече не вярвам, че можем да поправим каквото и да било във външния свят, което да не сме поправили първо у себе си“ (19.2.42). Противопоставянето не е между окупаторите и поробеното население, германците и холандците, а между тези, които живеят в омраза, и освободилите се от нея. Ети описва един член от еврейската администрация на лагера: „Той изпитва към нашите мъчители омраза, която, предполагам, е основателна. Но самият той е палач. Би станал образцов комендант на концлагер“ (23.9.42).
Моралната работа над себе си трябва да предшества и да насочва политическото действие, насочено към другите, иначе рискуваме да заздравим злото, срещу което се борим, вместо да го разрушим. „Толкова неща имаме да променим у себе си, че дори не би трябвало да се занимаваме да мразим тези, които наричаме наши неприятели“ (23.9.42). Отмъщението не премахва злото, то го възпроизвежда, увековечава. Не бива да подражаваме на злото, на което сме били подложени, още по-добре ще е да го преобразим в любов, каквато Ети има в неизчерпаеми количества. Бъдещата ѝ дейност в света се подготвя у нея чрез вътрешно пречистване.
Ако ли пък любовта е невъзможна, може да бъде заменена със състрадание: тези две чувства тя усеща да се надигат у нея в превратните моменти. Ети си представя въображаема сцена, в която разярен есесовец я обсипва с ритници. Тогава тя само би го попитала какво в личния му живот го е озлобило толкова срещу човечеството. Когато по-късно тя се озовава пред служител на Гестапо, той не я удря, но я нагрубява непрекъснато. В отговор ѝ се иска да му зададе друг въпрос: „Да не би да си имал толкова нещастно детство или пък годеницата ти е тръгнала с друг?“ (27.2.42). Вместо да повтаря неговото поведение, тя се опитва да го разбере.
В някои отношения позициите на Ети може да бъдат сравнени с онези, които Ганди защитава – от десетилетия – в Индия (тя не се позовава на тях, но се прекланя пред Толстой, извор на вдъхновение за индийския борец). Ганди отказва да подклажда омраза към английския народ, сочен обаче като отговорен за плачевното положение на индийците: „Никога не бих се съгласил с твърдението, че всички англичани са лоши.“ Оттук Ганди извежда нов тип съпротива, пасивна или мирна, противопоставена на въоръжената борба: „Който не таи омраза в сърцето, няма меч в ръката.“ Ненасилственият индивид отказва да налага зло, за да получава добро, „не трябва, за да спаси един, да извършва насилие над друг“. Това не означава, че човек трябва да приема репресията, на която е подложен: непокорният протестира, но приема наказанието, предвидено от закона. Душевната му сила може да въздейства като магнит или по пътя на подражанието да накара противника да си промени поведението.
Между тези двама радетели на ненасилието обаче има много повече разлики, отколкото прилики. Те не преследват една и съща цел: Ганди се ръководи от стратегия за сваляне на колониалното господство, Ети се придържа до чисто индивидуален проект. Тя изобщо не споделя отхвърлянето от Ганди на всички плодове на западната цивилизация, на всички машини (включително влаковете и трамваите), на медицината, както и на образованието. И съответно у Ганди не откриваме онази любов към света, която е отправната точка при Ети: той говори по-скоро езика на дълга. Тя приема, той изключва. Ети е чувствена натура. Според Ганди добрият боец на съпротивата трябва да остане целомъдрен и беден, телесното трябва да бъде потискано. Ганди налага своите морални принципи на другите, Ети се задоволява да усъвършенства себе си.
Отхвърляне на политическото
Политическата ситуация на евреите в Амстердам не е описана последователно в дневника на Ети, но в него откриваме красноречиви отзвуци. През юни 1941 г. в града се провежда първата голяма хайка срещу евреите: „арести, терор, концлагери“ (14.6.41). През есента на 1941 г. на евреите вече не е позволено да се записват в университета, да практикуват някои професии извън търговските или да наемат на работа хора, които не са евреи: тя отбелязва нарастването на депресиите и страховете. Ети съобщава също за умрелите в откритите в страната лагери, за страданията, на които са подложени задържаните, за увеличаващите се забрани: на евреите вече не е позволено да влизат в магазините, да ползват обществения транспорт, да сядат в кафенетата на открито. Перспективите са мрачни: онова, което очаква евреите, е „глад, унищожение или заточение“ (23.5.42). Ала цялата тази жестокост не предизвиква възмущението на Ети и става повод само за кратки бележки в нейния дневник: цялостното ѝ поведение продължава да изразява странно приемане на хода на нещата. Тя сама съзнава колко особена е тази реакция и се опитва да ѝ намери обяснение, да я подкрепи с разумни доводи.
Първата линия на нейната логика е да противопоставя ясно вътрешния и външния живот, като вътрешният има предимство, а външният бива пренебрегван. Тя е решила, че занапред трябва „да следва не въздействащото отвън, а най-наложителните си вътрешни подбуди“ (31.12.41). Целият ѝ живот ще се ръководи от този вътрешен център, в който се вслушва от сутрин до вечер. Дисбалансът между двата възможни източника на действие или на преценка е толкова явен, че за голямо учудване, тя пише следното: „Когато имаш вътрешен живот, няма значение от коя страна на лагерните стени се намираш“ (12.3.42). По това време, когато милиони съветски хора са подложени на своеобразно робство в гулазите на тяхната страна, а други милиони от всички европейски националности населяват германските лагери, можем да се обзаложим, че не са много онези, на които наистина е безразлично дали се намират отвътре или отвън пространството, оградено с бодлива тел. Научавайки за все по-строгите мерки, ограничаващи живота на евреите, Ети отбелязва какъв малък ефект оказват те върху нея. Личните ѝ убеждения издигат нещо като стена или броня, които отблъскват агресиите от заобикалящия я свят. „Имам вътрешна сила и това е достатъчно, останалото е без значение“ (4.7.42). Вътрешното непрекъснато надделява над външното.
Ети дотам дава предимство на вътрешния живот пред онзи, който протича в света, че не прави разлика между действията, предизвикани от човека, и онези, които се дължат на космическите елементи: според нея всички те са от едно и също естество – и събитията, изграждащи човешката история, и протичащите по природните закони. А и всички форми на човешко действие са поставени на една плоскост, защото е важна единствено вътрешната реакция, която пораждат: „И като се замислиш, толкова ли е важно дали в една епоха Инквизицията, а в друга войни и погроми причиняват страдания на хората? […] Важното е как понасяш страданието“ (2.7.42). Би могло да се възрази, че да се прави разлика между различните извори на нещастие е от значение, доколкото на всеки от тях може да се противодейства по съответен начин. Неразграничаването, възприето от Ети, се задълбочава още повече, когато към поредицата зловредни сили тя прибавя природните катастрофи, зад които не се открива никакво човешко намерение. „Веднъж е Хитлер, друг път Иван Грозни например, през едно столетие е Инквизицията, през друго войните, чумата, земетресенията, гладът. В крайна сметка решаващо е как се справяш, как приемаш и понасяш страданието, това е най-важно в този живот“ (10.7.42). Страданията може би са сходни, но нима е възможно в идването на Хитлер на власт да се види перипетия извън обсега на човешко действие, подобно на чумните епидемии или земетресенията? Сигурно няма да е възможно да се премахнат всички болести по земята, но това не ни пречи да се борим ефикасно срещу една или друга зараза. Животът и смъртта, радостите и страданията са присъщи на всяко човешко същество, но може ли да се включат в този списък расовата омраза или плановете за масово унищожение? Преобладаващото място, което заема вътрешният живот при Ети, свежда до незначителни различията между природа и история, социални договорености и лични позиции.
Слабият ѝ интерес към „външния живот“ има и друго обяснение: тя не вярва, че е възможно да се промени развоят на събитията. Индивидите са сведени до чисто пасивна роля. „Ние сме просто празни съдове, в които се изливат вълните на световната история“ (15.6.41). Дори и да не сме, би трябвало да се стремим да станем такива. Защото индивидуалната воля е жалка в сравнение със силата на случващото се. Ети е склоннна да вижда в историята по-скоро съдба, наложена от Провидението, отколкото верижна последователност, която хората могат да се опитат да разчупят. Но дали образът на „празния съд“ отразява вярно богатия ѝ вътрешен живот?
Вследствие на това двойно оправдание за приемането на света вътрешният живот лесно взема превес над най-страшните външни ужаси и при всички случаи ходът на събитията е все същият: Ети гледа с недоверие на всеки опит да се разреши някаква трудност с обществено или политическо действие. Действието върху световния ред, ако се предположи, че може да бъде полезно, трябва да идва на второ място след работата над себе си. Ети винаги храни подозрение, че действието спрямо другите произтича от чувство на омраза към тях и следователно е плод на отмъщение или защита на собствените интереси. Тя не може да си представи битка, която не е продиктувана от омраза към неприятеля (вместо да е вдъхновена например от възмущение пред несправедливостта). Вместо политическа съпротива тя предпочита да реагира за вътрешното си преобразуване. „Външната угроза непрекъснато се засилва, ужасът расте от ден на ден. Като с висока, пазеща ме в сянката си защитна стена се обграждам с молитва. […] Тази вътрешна вглъбеност издига около мен високи стени“ (18.5.42). Но дали концентрационните лагери може да бъдат победени с молитва или самовглъбяване? На онези, които се взират в небето с надежда за скорошно дебаркиране на англичаните, тя отговаря, че трябва да оставят всякаква политическа надежда: „Изобщо не вярвам на помощ отвън и не разчитам на нея. На англичани, американци, революции или Бог знае какво още. Нямаме право да свързваме с тях всичките си надежди“ (23.7.42).
Ети съзнава, че нейната нагласа не подхожда на всички, че е избрала отделен път. „Аз воювам вътре в себе си, сражавам се с личните си демони, да се опълчвам сред хиляди ужасени хора срещу бесни и едновременно с това леденостудени фанатици, желаещи нашата гибел, не, това не е за мен“ (14.7.42). Но е убедена, че моралната ѝ реакция е за предпочитане пред всяко политическо действие, че да воюва срещу собствените демони, е единствената цел, достойна за уважение. Околният свят е несъмнено безмилостен, ала това не е основание да се стреми към друго, освен към състрадание. При среща със стар приятел марксист, който проповядва въоръжена съпротива, тя му възразява: „Това е единственото решение, наистина единственото, не виждам друг изход: всеки да се обърне към себе си и да унищожи у себе си всичко, което смята, че трябва да унищожи у другите“ (23.9.42).
Радикалният избор на едното за сметка на другото: да изискваш от себе си, но не и от другите, да се вглеждаш във вътрешното преживяване, предпочетено пред външния свят, да даваш предимство на моралното действие, изключвайки всякаква политическа намеса, изглежда на самата Ети толкова крайна позиция, че понякога се самоупреква: „Нужно е да останеш в контакт с днешната действителност и да се опитваш да определиш мястото си в нея, нямаш право да се занимаваш само с вечните ценности – това лесно може да се изроди в щраусова политика. Да живееш тотално както навън, така и вътрешно, да не жертваш нищо от външната реалност пред вътрешния живот и обратно, ето една въодушевяваща задача“ (25.3.41). Така е на теория, ала темпераментът на младата жена я влече към вътрешния полюс.
Все пак през последния период от живота си Ети ще намери нов начин да постигне това равновесие.
Балсам върху толкова рани
През лятото на 1942 г. настъпва обрат в живота на Ети и нейният светоглед чувствително се променя. Причина са на първо място външните събития. В края на юни 1942 г. до холандските евреи стигат нови тревожни новини, идващи главно от Радио Лондон. Ети пише в дневника си: „По последни съобщения всички евреи от Холандия ще бъдат депортирани в Полша […]. Английското радио разкри, че от април миналата година 700 000 евреи са били убити в Германия и в окупираните територии“ (29.6.42). Ден по-късно тя добавя: „В Полша изтреблението, изглежда, върви с пълна сила“ (1.7.42). Като реакция на новата ситуация и под натиска на своите близки (по-специално на големия си брат) тя кандидатства за работа в Еврейския съвет – институцията, създадена от германските власти в окупираните от тях територии, за да им улесни управлението над еврейското население, – неговите служители се смятат за пощадени от репресивните мерки, прилагани спрямо останалите евреи. Ети е приета незабавно и натоварена с различни административни задачи. Тя иска да бъде зачислена към сектора „Вестерборк“ – това е името на транзитния лагер, където се разпределят холандските евреи и откъдето тръгват ешелоните за лагерите в Полша и Германия. Това нейно искане също е удовлетворено и на първо време Ети има три престоя по две седмици във „Вестерборк“ (от 30 юли до 13 август, от 21 август до 4 септември и от 20 ноември до 5 декември 1942 г.). След това заболяване я задържа задълго в Амстердам. Нейният четвърти и последен престой започва на 5 юни 1943 г. и продължава до окончателното ѝ заминаване. За отбелязване е и друго събитие: любимият ѝ Юлиус Шпир се разболява и умира на 15 септември 1942 г. в Амстердам. Няма го вече човека, представлявал централната ос в нейния живот.
Чувствителна към промяната, която се извършва около нея, но и в самата нея, тя търси нов тон, за да изрази новите си реакции. Едва пристигнала в лагера „Вестерборк“, пише: „Трябва да намеря съвсем нов език, за да говоря за всичко, което ме вълнува от няколко дни“ (19.7.42). Тя успява да намери този нов език в своите писма, ала това не означава, че се отказва от принципите, към които се е придържала дотогава. Както и преди, тя заявява: „Чувствам се странно щастлива, не е някаква насилена екзалтация, чувствам се просто радостна от това, че с всеки изминал ден се изпълвам с повече благост и доверие“ (6.7.42). Нейната философия ѝ позволява да приема живота, който я заобикаля, престанала е да разграничава битието от желаното битие (странно твърдение, помислим ли, че „въпросното битие“ в случая е концентрационният лагер, място на неописуеми страдания). „Научих се да обичам „Вестерборк“, добавя тя (16.9.42) и сама се пита откъде идва това чувство. „Как така си спомням едва ли не с умиление това късче пустош, оградено с бодлива тел, в което се разбиват вълните на човешки съдби и страдания?“ (22.9.42). Веднъж завинаги е решила, че страданията, с които се сблъсква, са ѝ били изпратени от Бога – че те са добри, защото пораждат добрина.
Но наред с тази неизменна нагласа се появяват и белези на промяна. Първият и най-важният е, че центърът на интереса на нейния живот се премества от собственото ѝ същество към хората, които я заобикалят. Още от първите си престои във „Вестерборк“ тя се променя дълбоко: потопява се в „живота на лагерната общност – докато винаги бях живяла в изолираност и отстранение“ (2.10.42). Стремежът ѝ да се самоанализира отстъпва на втори план, уникалният ѝ Аз се разтваря в общото. „Дали ще съм аз, или някой друг, който си отива, не е важно“ (11.7.42). „До такава степен се съсредоточаваш върху другите, че забравяш себе си, и така е много добре“ (писмо 42). Предишното стремление на Ети да бъде каквато е, сякаш дълбинното ѝ същество е предшествало всяко съществуване, и по-специално всеки контакт с другите, вече отстъпва пред желанието да бъде онова, което е станала, да изпълнява ролята, която сама нарича „умиротворителен фермент в тази лудница“ (16.7.42), „мислещото сърце на бараката“ (15.9.42) или „балсам, положен върху толкова рани“ (12.10.42) – идентичност, добита вследствие преживяванията, в които се е оказала замесена.
Тя вече не пише интимен дневник, а хроника на чуждите и на собствените терзания. Интересът към себе си е изместен от любовта към другите. Тази любов не зависи от изключителното им качество. Още Декарт го е казал: „Няма човек толкова несъвършен, че да не можеш да изпитваш към него най-съвършено приятелство.“ Ети възприема същата гледна точка: „Не съществува никаква причинно-следствена връзка между поведението на хората и любовта, която изпитваш към тях. […] дори личността на „ближния“ не е от кой знае какво значение“ (писмо 56). Универсалната любов, към която се е стремяла преди, тук намира непосредствено приложение.
Докато отначало тя отказвала да се вживява в ролята на революционерка или на социална работничка, дейността ѝ във „Вестерборк“ сега има много общо със социалните грижи: тя се намесва, за да облекчи страданията на другите. Жадувала е преди да познае само едно сърце – своето собствено, само „малкия си вътрешен живот“, докато сега се посвещава на живота на всички човешки същества около себе си и докосва сърцето на страдащото човечество. Докато преди си е казвала: „Единствената отговорност, която можеш да поемеш в този живот, е отговорността за собствената личност“ (21.10.41), сега тя се чувства отговорна за всички, обитаващи лагера „Вестерборк“. Общото ѝ одобрение на живота се съсредоточава вече върху даден тип човешки отношения: „Да се живее, е хубаво навсякъде, дори зад телените огради и в откритите за всички ветрове бараки, стига да живееш с достатъчно любов към хората и заради самия живот“ (писмо 10а). Да донесеш кафе на желаещия, да изслушаш тъжбите на едните и другите, да успокоиш конфликтите, са все части от една достойна морална мисия. Наистина, във „Вестерборк“ нямаш възможност да се противопоставяш на властите с действие. Колкото повече задачи има тя, толкова по-блажена се чувства. В този момент Ети обича не толкова самия лагер, а по-скоро тамошния си живот, защото може да даде свободен израз на надигащата се у нея любов към хората. Очевидно там не всичко заслужава одобрение – но злото не властва в еднаква степен и един великодушен жест, един любящ поглед могат да изкупят мъчителните дни.
Потопена в живота на другите, Ети започва да си дава сметка за тяхното страдание много по-конкретно. „Не разбирам как човешки същества могат да се отнасят по такъв начин към себеподобните“ (писмо 21). Реалността, която се разкрива пред очите ѝ, е толкова нова, че става невъзможно да се описва с обикновени думи, нужно е да се намерят нови начини на изразяване, за да се предаде нейният ужас. „Би трябвало да си голям поет, журналистическите разкази вече не са достатъчни“ (писмо 23). Всъщност тя е станала този голям поет, за когото мечтае. Конвоите, влизащи в лагера или излизащи от него, са най-потресаващи сцени за очите. „Когато първият конвой премина между нас, за момент повярвахме, че никога вече няма да можем да се смеем или да бъдем весели, почувствахме се променени в други същества“ (писмо 23). „През тези няколко часа бихме могли да се запасим с меланхолия за цял живот. […] Локомотивът надава ужасен писък, целият лагер затаява дъх, още три хиляди евреи ни напускат. […] Тъй като товарните вагони са напълно затворени, просто бяха откъртили тук-там няколко летви и през тези процепи се подаваха ръце, размахвани като на удавници“ (писмо 37). „Миналата седмица пристигна посред нощ конвой със затворници. Восъчно бледи и прозрачни лица. Никога до тази нощ не бях виждала такова изтощение и умора върху човешките лица. […] На разсъмване ги наблъскаха в товарните вагони. […] За болните застлаха пода с хартия. Иначе голи вагони с каца в средата и седемдесет души прави в затворен фургон“ (писмо 46).
Много от дългите писма на Ети очевидно не са адресирани към някакво определено лице, те представляват пълни разкази за живота във „Вестерборк“. Впрочем те биват публикувани още по време на войната. Ето писмото с дата 24 август 1943 г.: „След нощ като тази най-искрено си помислих, че би било грях да продължиш да се усмихваш. […] Ами бебетата, сърцераздирателните слаби писъци на бебетата, изтръгнати от люлката посред нощ, за да ги откарат към далечни страни…“ (писмо 64). Следват сцени, една от друга по-трагични, описани пестеливо, в стегнат стил: това е новият тон, открит от Ети, подходящ за този невъобразим свят. Пред погледа ѝ минават млада паралитичка, която отказва да вземе със себе си чиния, за да се храни; обзето от паника момче, което побягва и мисли, че може да се скрие, а други евреи, заплашени да бъдат депортирани на негово място, организират хайка да го хванат; петдесетте евреи, наказани с депортиране за пример, макар че беглецът е бил уловен; служителите на Еврейския съвет (сред които и Ети), които обличат бебетата и успокояват майките, така че да се качат във вагоните, без да създават усложнения; младата майка, която се безпокои, че изпраните пелени на нейното бебе не са изсъхнали преди тръгването на влака; другата жена, бременна в девети месец, понесена на носилка към влака, на която при първите болки съобщават, че трябва да остане в лагера; трета жена, която се надява да открие мъжа си, заминал с предишния конвой за Полша; майка, която тръгва със седемте си деца. „Вратите се затварят върху смачкани човешки гроздове, отблъснати навътре в конските вагони. През тънките процепи в горния край на стените се провиждат глави и ръце, които ще се размахат след малко […]. Остро изсвирване, един влак напуска Холандия, натоварен с хиляда и двайсет евреи.“
Поради установилата се близост с бъдещите депортирани на Ети ѝ е все по-трудно да поддържа позицията си на пълно приемане на всичко, което се случва. Положението се утежнява още повече от момента – 21 юни 1943 г., „най-черния ден в живота ми“ (писмо 39), – когато след хайка в Амстердам нейните родители и по-малкият ѝ брат се озовават в същия лагер „Вестерборк“. Причина за новото разстройване е, както тя скоро разбира, че всеки може да решава да приема всичко, което ни предлага животът, „но може да го прави единствено за себе си, никога за другите“ (писмо 53). Ети вижда, че непропускливото разделение между вътре и вън вече не устоява, защото другите също са част от теб. Страданията на хората, които са ѝ скъпи, вече я карат да живее в „абсолютен ад“, „пълна катастрофа“ (писмо 40). Да се жертваш за близките си, е много по-лесно, отколкото да ги видиш принесени в жертва. „Готова съм сама да отида десет пъти в Полша или където и да е, стига да можех преди това да изведа от тук тези толкова скъпи същества“ (писмо 45). Перспективата за тяхното отпътуване подхранва непрекъсната тревога у нея, която с времето става непоносима. „Най-отчайващото е, че можете да направите за своите много по-малко от онова, което те очакват от вас“, отбелязва прозорливо тя (писмо 49). Всеобщата любов към света и живота, равнодушна към всичко случващо се, е възможна само ако не изпитваш частна любов към няколко избрани същества: техният срив и тяхното унищожение са непоносими.
Ето как в този момент Ети се отказва от идеята за отхвърляне на всяка външна намеса, която може да подобри положението, на всеки политически акт, който би донесъл облекчение на тези, които обичаш. Когато вижда кошмарните конвои да отнасят човешкия товар, тя се присъединява мислено към онези, които преди е упреквала, и започва да бленува за бомбардировка, извършена от английската авиация: „Защо един релсов път да не бъде поразен, възпрепятствайки тръгването на влака? Това още никога не се е случвало, но при всеки конвой отново с неизкореним оптимизъм се надяваш да стане“ (писмо 64).
Краят на Ети наближава. През юли 1942 г. тя е постъпила на служба в Еврейския съвет във „Вестерборк“ с надеждата, че тази длъжност ще я опази от депортиране. Но на 7 юли 1943 г. всички привилегии са отменени, задържат я като всички останали. Семейство Хилезум прави постъпки да издейства освобождаване за техния син Миша, изключително надарен пианист. Получават отказ и тогава идва заповедта младежът да бъде включен в следващия конвой за Аушвиц заедно с цялото си семейство, тоест бащата, майката, но и сестрата Ети. Решението е взето на 6 септември 1943 г., отпътуването е определено за следващия ден. Отначало Ети е зашеметена от новината, но се съвзема час по-късно. Възвръща си хумора, нежното внимание към съпровождащите я, приготвя раницата си, в която пъха своята Библия, томче на Толстой и руската си граматика, както и последната тетрадка от своя дневник (тя няма да бъде намерена). Последната картичка от нея, която е намерена, хвърлена от влака на излизане от „Вестерборк“, свидетелства за високия ѝ дух: „Напуснахме лагера с песни, татко и мама много спокойни и смели, Миша също“ (писмо 71). Нейният другар Йопи, останал в лагера, описва така душевното ѝ състояние: „Струва ми се, че все пак беше и леко доволна при мисълта да познае, да изживее докрай всичко, наистина всичко, което ни е отредено“ (писмо 78). Въпреки че вижда ясно в какво положение се намира, Ети като че ли не си дава сметка колко е сериозно. В друго от последните си послания пита: „Ще ме чакате ли?“ (писмо 79). Тя не мисли, че отива на смърт, надява се да оцелее и да се върне сред близките си. Пред това недопустимо депортиране – едно от многото – човек започва да мечтае за свръхестествена намеса. Няма да има такава.
При пристигането на конвоя в Аушвиц на 10 септември 1943 г. родителите на Ети са регистрирани като починали: трябва да са умрели по време на пътуването или по-вероятно веднага са били вкарани в газовата камера. Смъртта на Ети е записана в Аушвиц на 30 октомври 1943 година.
Едно вълнуващо същество
От общуването с написаното от Ети човек не излиза невредим. То е толкова силно, че сме очаровани от тази личност с привидно несъвместими добродетели. Потапяйки се в пълния текст на нейните дневници и писма, аз съм удивен едновременно от тяхното единство и от еволюцията на нейната мисъл, като обратът настъпва през лятото на 1942 година.
Константата се проявява в онова, което е сред основните послания на Ети – любовта към света и радикалния отказ от омраза.
Любов към живота, включително и в най-ужасните му аспекти, отказ от омраза, включително към онези, които са отговорни за гоненията и изтребленията. Изправена пред злото, тя се стреми не да го изкорени от другия, а да не го допусне в себе си.
Развитието на нейното виждане за света, което настъпва, без да се нарушава непрекъснатостта, засяга преди всичко промяната на центъра на нейния интерес, който се пренасочва от „аз“ към „те“, от субекта към съществата, които го заобикалят. Тя постепенно се откъсва от голямата традиция на западната мисъл, утвърждаваща автономията, дори самодостатъчността на субекта, който представя другите като възможни инструменти за изследванията, водени от Аза, и който отказва да ги види като крайна цел на действието. Би могло да се каже, че до лятото на 1942 г. поведението ѝ отговаря на една талантлива, но вярна последователка на учението на Шпир. Промяната става под въздействието на първите ѝ престои във „Вестерборк“, с което може да се обясни защо смъртта на Шпир няколко дни по-късно не я съкрушава. Възможно е, както сама твърди, първият период (с Шпир) да я е подготвил да поеме позициите си през втория (без него), но не познаваме много други примери за подобен преход. Личностите, които тя среща и на които се доверява, са затворените в този транзитен лагер – където на първо време тя работи, грижейки се за тях, преди да стане, година по-късно, лагеристка като другите. В същото време, докато се разклащат границите между Аза и другия, Ети превъзмогва традиционния дуализъм – вътре и вън, тяло и дух.
Сблъскала се съвсем отблизо с емоционалното опустошение на затворниците около нея, Ети нюансира преценката си за света. Тя не се отказва от своята привързаност към живота във всичките му форми, но дава всичко от себе си, за да превързва раните и облекчава страданията с великодушие и състрадание. Животът продължава при всички обстоятелства и винаги може да бъде достоен за удивление – но лагерът „Вестерборк“ – място за ускорен преход между влизащи и излизащи конвои, не заслужава възхищение като Божие творение.
В този контекст онова, което тя отначало е отказвала – надеждата за военна интервенция на съюзниците срещу германския окупатор, – накрая също ще го пожелае: защо английската авиация не бомбардира релсовите пътища, които водят до „Вестерборк“? В този момент тя признава легитимността на военната и жестока битка. Макар самата да отказва да участва в нея, тя е съгласна да види действието върху външния свят като възможно наред с моралното възпитание на собственото същество или утешението на онези, които са ѝ близки. Лично тя е способна да действа само от обич, не да разрушава, но допуска необходимостта от едното и от другото. Следователно мястото, което заема, е изключително, извън политическия ангажимент, но поддържащо ценности, които му придават смисъл.
Ети отказва да се поддаде на климата на омраза, установен от нацисткия окупатор, както и на реакциите, които биха представлявали огледално отражение на претърпяната агресия – в този смисъл тя е една „непокорна“, която не се опитва да се съпротивлява срещу агресора в битка. Тя дори изразява известно недоверие към всяка форма на реакция със сила срещу агресора, понеже не си представя, че е възможно да се съпротивляваш без омраза. Тя самата умее да се противопоставя, и то по забележителен начин – наистина не срещу неприятеля, а срещу изкушението на омразата и насилието, пораждани от войната и окупацията. Подобни пориви не са ѝ чужди, но любовта ѝ към света ги потиска и премахва. За да остане само грижата, с която обгражда всички същества, които тя среща през последната година от своя живот. Остава само обичта.
