Френските киноразпространители имат неприятния навик да променят чуждестранните филмови заглавия до неузнаваемост, но понякога се срещат и добри попадения. Такъв е случаят с „Горчива Коледа“ на Педро Алмодовар, чието френско заглавие е „Автофикция“. В пряк и преносен смисъл това е определението, което най-лаконично характеризира новата творба на испанския режисьор. И за съжаление, първосигналното римуване с „асфиксия“ не е само проява на съмнително чувство за хумор – усещането за задушаване (едновременно на зрителския интерес и на драматургичния потенциал на сюжета) се промъква при всяко прескачане между двете нива на наратива, изграден като „филм във филма“.
Принципно автофикцията е литературен жанр, съчетаващ реални автобиографични факти с художествена измислица, като авторът, разказвачът и главният герой са едно и също лице. При „Горчива Коледа“ освен официалното жанрово определение, изглежда говорим и за тематично – фиксацията на твореца върху самия себе си. Действие, което може да бъде ползотворно и сюжетно любопитно, но едва ли ако се разтегне в продължение на години филмография, както при Алмодовар. И някак си все по-крехка става надеждата, че всичко това е само период, който ще „утихне“.
След страха от смъртта във физическото ѝ измерение („Съседната стая“, 2024), „Горчива Коледа“ се насочва към друга характерна творческа обсесия – блокажа или „смъртта“ на таланта. Да, Педро Алмодовар определено остарява обезпокоително. Дълго време нямахме повод да мислим за възрастовата неизбежност, но поредицата тревожни равносметки, които се наслагват, откакто навърши седемдесет, подсказват, че „Болка и слава“ (2019) не беше просто „затваряне на страницата“, а се оказа „отваряне на глава“ (при това нито една от следващите стъпки не достигна нивото на авторефлексията от 2019).
В навечерието на коледните празници през 2004 г. (годината, случайно или не, в която излезе първият художествено противоречив филм на Алмодовар – „Лошо възпитание“) режисьорката на реклами Елса страда от толкова силна мигрена, че моли приятеля си Бонифачо, пожарникар през деня и стриптизьор през нощта, да я заведе в спешното отделение… Така започва новият сценарий на Раул, известен (и „култов“) режисьор, който не е снимал от пет години. Той се надява да преодолее творческата си криза, докато вярната му асистентка Моника обявява намерението си да напусне, за да помогне на депресираната си приятелка Eлена, току-що изгубила детето си. Раул се вдъхновява и превръща ситуацията на Моника в сюжетна линия, не само в своя ръкопис, но и в този, който Елса започва да пише – двамата се сливат в процеса на автофикцията, при който дързостта на автоцитирането едновременно разкрива личността на автора и злоупотребява с доверието на приятел. Това, което Елса преживява, Раул пише. Това, което Раул пише, ние гледаме. А гледаме, разбира се, собствената история на Педро Алмодовар.
Не за пръв път испанският режисьор ни въвлича в самоанализ върху процеса си на писането. В случая, с развитието на измисления разказ зрителят открива, че главният герой създава сравнително точен автопортрет (чрез образа на Елса), като същевременно ограбва живота на близките си, за да намери вдъхновение за своята творба – модерна версия на „вампиризъм“, в който преживяванията от „реалните“ взаимоотношения са проектирани в сюжета, понякога с елегантност, но предимно с искреност, която потенциално наранява околните. И тази постъпка, интерпретирана като „паразитиране“ върху приятелския кръг (което зрителят може въобще да не осъзнае като грях), се оказва „ябълката на раздора“, заради която авторът (на всички нива) осъзнава себе си като егоцентрик, заинтересован единствено от собственото си изкуство…
Едва в момента, когато изчерпаните фантазии на Раул се сблъскват с външно мнение, наративното решение за структура тип „филм във филма“ придобива смисъл. Осъзнаването на творческото безсилие обаче (на Режисьора и на неговите фикционални заместители) изстрелва всички сценарии към внезапен край, без да предложи завършек на различните сюжетни линии, и предизвиква съвсем основателно разочарование у зрителя. Не знаем дали героите ще се освободят от своя създател, или създателят ще ги остави да се носят по течението към съдбата си. Остава да тлее единствено съмнението относно последната дума на сценариста и финалния монтаж на режисьора: дали това ще продължи, или не. Така логично се налага въпросът: опитва ли се Алмодовар да затвори този автофикционален цикъл, или напротив – признава, че занапред той ще се превърне в самия център на своето кино?
„Горчива Коледа“ е на моменти интересен, но по-често разочароващ филм, изследващ вечната дилема между неудържимия стремеж към творчество и трудността да се преоткриеш, когато всичко сякаш вече е казано и показано. Без съмнение тази история в историята ни насочва да разберем по-добре интелектуалните и емоционални процеси в съзнанието на режисьора, но дано не се окаже и прощално писмо на Педро към Алмодовар, когото сме издигнали в култ.
