Начало Идеи Актуално Непосилната тежест на технологиите
Актуално

Непосилната тежест на технологиите

Даниел Пенев
22.08.2023
3008

Колкото и парадоксално да звучи, социалните мрежи се доказаха като най-ефективните инструменти за разкъсване на социалната тъкан. Известно е също така, че те предлагат плодородна почва за фанатизъм, тласкайки ни от една крайност в друга.

От историята знаем, че появата на всяка нова технология е будила опасения у хората за нейното потенциално влияние върху начина им на живот. Тъй като последствията от използването на една технология зависят както от самата технология, така и от приложението ѝ, обикновено ефектите са и положителни, и негативни. Съвременната технологична революция обаче се различава фундаментално от предшествениците си. Редно е да разберем същността ѝ и да предприемем навременни действия, ако искаме да се приспособим адекватно към все по-бързо променящата се и все по-непредсказуема среда.

Ако се обърнем към историята, ще намерим множество примери за притесненията, които технологичните новости будят у много хора. Сократ се е противопоставял на писането, защото смятал, че то ще отслаби човешката памет и ще доведе до умствена леност. Днес навлизането на печатната преса в употреба през XV век се смята за повратна точка в развитието на грамотността и книжовността, но в онези години в определени кръгове на обществото, като духовенството и преписвачите на ръкописи, на печатната преса се е гледало със страх заради потенциала ѝ да отслаби влиянието им в обществото. По-късно, по време на Индустриалната революция, в Англия се оформя движението на лудитите – квалифицирани текстилни работници, опасяващи се, че управляваните от евтина работна ръка механизирани тъкачни станове ще ги лишат от препитанието им. С изобретяването на телевизията през първата половина на XX век се появяват противници на медията, според които тя би повлияла негативно на общуването между хората, на семейния живот и на четенето.

За технологичните нововъведения от края на миналия и началото на този век, като компютъра, интернет, мобилните телефони, социалните мрежи и (особено) изкуствения интелект, са валидни сходни, дори още по-големи притеснения. Само времето ще покаже дали тези притеснения са основателни. Вероятно отговорът ще е някъде по средата, тъй като последствията от използването на една технология зависят както от същността ѝ, така от приложението ѝ. Но технологичната революция през последните две десетилетия се различава фундаментално от предшествениците си в три отношения – бясната скорост на развитие, променения характер на технологиите, особено на изкуствения интелект, и съвкупното влияние на все повече и все по-мощни технологии върху нас.

Необходимо е да вземем мерки навреме, за да можем да се възползваме максимално от плюсовете на технологиите и да ограничим негативното им въздействие. Като за начало е редно да проведем широк обществен дебат по темата в най-кратък срок.

Сензорно свръхнатоварване

Освен по страха, с който подхождат към промените, поколенията си приличат и по своето усещане, че живеят в безпрецедентно време. Съвремието се отличава от всяка предходна епоха по съчетанието от свръхбързия технологичен напредък и свързаното с този процес главозамайващо нарастване на информацията, която достига до нас всеки ден. От мига, в който се събудим, до момента, в който се върнем в леглото, ние си взаимодействаме с толкова много екрани, които ни атакуват с толкова много думи, звуци и светлини, че в края на деня се чувстваме физически, психически и емоционално изтощени – явление, което журналистът и писател Иво Иванов нарича сензорно свръхнатоварване.

Нашите офлайн и онлайн реалности са толкова пренаситени от информация и събития, че не ни оставят възможност да си поемем дъх, камо ли да осмислим какво се случва. Жизненият цикъл на новините е сведен до няколко часа. Проливният новинарски дъжд е толкова силен, че не ни позволява да видим света отвъд него, поражда усещането, че животът профучава покрай нас, и изкривява представата ни за времето. Достатъчно е да споменем няколко значими събития, които са се случили сравнително наскоро, но днес ни се струват като далечно минало, за което имаме смътни спомени. Вземете аферата с Корпоративна търговска банка (КТБ), анексирането на Крим от Русия, референдума за излизане на Великобритания от Европейския съюз (ЕС), избирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ, експанзията на Ислямска държава (ИДИЛ/ДАЕШ) в Близкия изток и Африка, нападението срещу редакцията на френския сатиричен седмичник „Шарли Ебдо“, аварията в атомната електроцентрала „Фукушима“ в Япония и т.н. Това е малка част от многобройните важни събития, отразили се на живота на стотици милиони хора на няколко континента. Дори пандемията от COVID-19, която преобърна ежедневието на милиарди хора само за няколко седмици и ни накара да преминем в режим на социална изолация за дълъг период, сега ни изглежда като трагедия, сполетяла ни толкова отдавна, че почти сме я забравили.

Към този кратък списък е редно да прибавим и събития и явления като войната на Русия в Украйна, инфлацията, проблемите по веригите на доставките, бежанските вълни, климатичните промени, експериментирането с нови модели на работа, появата на нови професии и отстъпването на други, политическата нестабилност, наред с грижите ни за прехраната, семейството и работата ни. За илюстрация на приливната вълна от новини и събития, която заплашва да ни отнесе, нека се замислим за късата продължителност на живот на правителствата у нас през последните няколко години и честата им смяна. Само можем да гадаем колко българи са в състояние да изброят кабинетите и министрите, управлявали страната в този период, камо ли да разбират какво са свършили или не са свършили те и защо.

Джеймс Уилямс е дългогодишен служител на Google, който напуска компанията, защото не е съгласен с посоката на развитие на технологичния сектор, и става изследовател на философски и етични въпроси, свързани с технологиите. В книгата си Stand Out of Our Light: Freedom and Resistance in the Attention Economy той обяснява проблема с бързината на информационния поток посредством аналогия с „Тетрис“ – любимата на милиони деца видеоигра, при която играчът завърта, подрежда и разчиства спускащи се от небето с нарастваща скорост блокчета в различни конфигурации. Колкото по-бързо се спускат блокчетата, толкова по-малко е времето за реакция на играча, докато в един момент не остава никакво време за реакция и играчът губи контрол. Пренаситени с информация, обяснява Уилямс, ние, подобно на този играч, сме изправени пред опасността да изгубим контрол над способността си да насочваме вниманието си под натиска на пороя от данни, новини, анализи, интерпретации, светлини, звуци и други стимули, които карат мозъка ни да иска да избяга от тази какофония.

Сензорното свръхнатоварване е още по-голямо предизвикателство с оглед на факта, че благодарение на интернет и социалните мрежи ние сме свидетели на всички най-значими събития, включително войни (като тази на Русия в Украйна), в реално време. Прибавим ли широкодостъпните способи за разпространение на фалшиви новини, пропаганда и дигитално манипулирани снимки и видеа, ситуацията става още по-сложна, тъй като към проблема с количеството на информацията, с който си имаме работа, се прибавя и проблемът за нейната автентичност и достоверност. Свръхнатоварването, на което сме подложени, изцежда силите ни, подкопава способността ни за концентрация и ни кара да отбягваме всяка дейност, която изисква дори минимално умствено усилие. Резултатът е пасивност, безразличие и търсене на разсейване и забавления – състояние, в което масите могат да бъдат държани в подчинение по-лесно, отколкото чрез цензура, защото, както пише израелският историк Ювал Ноа Харари, в условията на изобилие от разнопосочна информация човек не знае на кого да вярва, по-трудно се концентрира и предпочита да прекарва времето си в обсъждане на маловажни въпроси, четене на клюки за известни личности и гледане на забавни видеа с котки.

Еволюция на ценностите и приоритетите

Всяка технология, която играе съществена роля в ежедневието ни, променя по един или друг начин и себевъзприятието ни, и възприятието ни за света. Това важи в пълна сила за най-новите технологии за комуникация и обмен на информация.

Изключително лесният, бърз и сравнително евтин достъп до всевъзможна информация променя ценностите, приоритетите, стремежите и очакванията ни. Когато почти всеки от нас разполага с инструментите да се самопрезентира пред света в най-бляскавия си вид, от първостепенно значение не е как изглеждаш, какво мислиш и какво правиш, а как изглеждаш, какво мислиш и какво правиш в очите на другите. Във времето пропастта между привидното и реалното се разширява заради променената ни база за сравнение – ако преди сме се сравнявали със съседите, съучениците и колегите си, сега можем да се сравняваме с хора, живеещи на хиляди километри от нас, включително с най-красивите, най-умните, най-способните, най-богатите и най-популярните представители на нашия вид. Ако сравнението не е в наша полза (а то често няма да е в наша полза), лесно можем да се озовем на тъмни места, благоприятни за засилване на отчаянието ни и смазване на самочувствието ни, което не вещае нищо добро нито за нас, нито за хората около нас.

На какво основание можем да очакваме от един млад българин да мечтае да стане учител и да получава заплата от 1500 или 2000 лв., когато някои „инфлуенсъри“ изкарват повече пари само от няколко поста в социалните мрежи, рекламиращи продуктите на определен бранд? Как може да очакваме един гимназист или студент да цени ученолюбието, когато всекидневно вижда с очите си или научава за охолния живот на невъзпитани и агресивни парвенюта, които не са прочели и една книга в живота си, купили са си диплома за висше образование и мислят само каква кола да си купят и каква схема да направят, за да станат още по-богати? Защо да очакваме един човек с по-нисък стандарт на живот да се радва, че може да си позволи почивка в Китен, когато социалните мрежи редовно му подават снимки на приятели, познати или непознати, излежаващи се на някой величествен плаж на Малдивите или на остров Бали? На този фон ръстът на броя на страдащите от депресия и/или самота, на прибягващите към тероризъм и търсещите спасение в алкохола или други субстанции, а понякога и чрез отнемането на собствения си живот, е повече от тревожен, но не и изненадващ.

Ловките политици се адаптират към тази реалност на по-високо търсене и предлагане на илюзии, блянове, химери и измамни източници на щастие. Те ни обещават да създадат райска идилия, ако гласуваме за тях, но избягват да конкретизират как ще го постигнат. Базата за сравнение също се променя – вече не ни задоволява да повишим жизнения си стандарт спрямо днешния или спрямо този на гражданите на съседни държави, а да постигнем жизнения стандарт на най-уредените общества – по възможност веднага и по най-лесния начин.

Технологиите разклащат дори понятийния ни апарат. Например в наши дни понятието „интелектуалец“ сякаш придоби негативна конотация (човек, който говори, но нищо не прави, „философ“), докато, да речем, думата „инфлуенсър“ се приема почти повсеместно не просто като човек с влияние (от англ. influence) върху обществените нагласи, а човек, чието влияние върху обществените нагласи изначално е положително. А това е абсолютно невярно – все пак към „инфлуенсърите“ спадат и личности като Хитлер, Сталин, Путин и компания. Да не говорим, че много от родните „инфлуенсъри“ предпочитат да влияят на обществените нагласи относно продукти или услуги в рамките на консуматорската култура, но рядко заемат ясна публична позиция по общественозначими теми. Понятието „журналист“ също претърпя нездравословна еволюция и в очите на някои се приравнява със „създател на съдържание“, макар че далеч не всеки, който има блог, влог или подкаст, трябва да се възприема като журналист, ако не се придържа към изконните ценности и принципи на професията. А ако се възприема като журналист, трябва да е готов да носи същата отговорност за действията си като журналистите.

Както привидното измества действителното, така и количеството измества качеството, а бързината – адекватността. Вземете медиите – в преследване на рейтинги и рекламни приходи, от които зависи оцеляването им, много журналисти, редактори и продуценти приоритизират бързината на отразяване на новините и сензационността или „ексклузивността“ на поднесената информация, а не нейната прецизност и достоверност. Резултатът е море от информация, чиято коректност и автентичност непрекъснато трябва да поставяме под съмнение – заради възможните грешки, допуснати от бързане, и заради целенасочените усилия на политически партии, технологични корпорации и авторитарни режими да определят дневния ни ред, да направляват вниманието ни и да ни изолират в така наречените ехо камери, в които общуваме основно с хора, с които споделяме сходни възгледи и ценности.

Колкото и парадоксално да звучи, социалните мрежи се доказаха като най-ефективните инструменти за разкъсване на социалната тъкан. Известно е, че съдържание, пораждащо силни емоции, особено с негативен заряд, у потребителите, обикновено достига до много повече хора. Известно е също така, че социалните мрежи предлагат плодородна почва за фанатизъм, тласкайки ни от една крайност в друга. Така неусетно губим свободата си, лишаваме се от правото да се учим от грешките си и да се поправяме, което прави възможен напредъка на цивилизацията ни, и същевременно започваме да възприемаме себе си за безгрешни ангели, а другите – за виновни и непоправими. Достатъчно е някой да допусне една грешка и хиляди освирепели „съдници“ се хвърлят в нападение, водени от желанието си да смачкат грешника, да го унижат, да го залеят с омраза, да го оскърбят, да го заличат. Видяхме проявление на тази наша склонност покрай скандала с интервюто на Йонислав Йотов-Тото с Константин (Тити) Папазов. В никакъв случай не оправдавам действията на Йотов и разбирам критиките към него, но  едно е да искаме провинилият се да се извини, да покаже, че е осъзнал грешката си, и да понесе своята отговорност, съвсем друго е да го пречупим и да се отнасяме с него като парий, който заслужава да бъде пратен в строг тъмничен затвор. Нека подчертая, че подобни казуси се различават драстично от сеенето на омраза и призоваването към насилие – тези деяния са отделна категория и изискват съвсем друг подход.

Струва си да се отбележи, че казусът с Йотов демонстрира коварността на социалните мрежи. Дори човек, който дължи успеха си до голяма степен на тези платформи и следователно би трябвало да е запознат с опасностите, които те крият, не е имунизиран срещу тях. Това впечатление се затвърди с втория гаф на Йотов, който – в объркването си от цялата ситуация или воден от подхранваното от социалните мрежи желание да бъдеш „по-по-най“ – обяви война на cancel културата чрез задълбочен и добре поднесен анализ на явлението във видео, което се оказа плагиатствано и което самият той свали часове след публикуването му онлайн.

Нужда от прозорливост и единение

Като представител на „граничното“ поколение, изживяло първите години от живота си преди навлизането на компютрите, смартфоните и социалните мрежи в България, ясно си давам сметка за възможностите за общуване, учене и професионално развитие, които тези технологии предлагат. Същевременно обаче съзнавам и колко пагубно може да бъде въздействието им върху нас, ако не ги използваме разумно, отговорно и умерено. Това важи с още по-голяма сила за изкуствения интелект, който, както отбелязва споменатият по-рано Ювал Ноа Харари, е първата технология в историята на човечеството, способна самостоятелно да взема решения (например алгоритмите, задвижващи най-популярните платформи, като YouTube и Facebook) и самостоятелно да генерира идеи (например да пише текстове и да създава музика).

Всяка технология има своите предимства и недостатъци и съответно може да подобри, но може и да влоши живота ни. Технологиите ще продължават да се развиват, но вместо да се паникьосваме или да се надяваме нещата да се наредят добре за нас от само себе си, много по-разумно ще бъде да спрем, да се огледаме, да престанем да губим времето и енергията си в дребнотемие и да преценим как бихме могли да се подготвим за новите здравни, социално-икономически, политически и културни предизвикателства, с които тепърва ще се сблъскваме, макар и да не можем предскажем с точност какви ще са те.

За да се подготвим адекватно, първо трябва да разберем проблема и да говорим за него. Тъжното е, че темата за приспособяването към технологичната революция присъства в дневния ред на българското общество главно във вид на красиви общи призказки в духа на „Трябва да има връзка между образованието и икономиката“, „Училището трябва да подготвя учениците за живота и за пазара на труда, като им дава възможност да развиват уменията на бъдещето“, „Икономиката трябва да генерира добавена стойност“, „Трябва да привличаме инвестиции в сферата на високите технологии“, „Необходима е стратегия за развитие на регионите в контекста на новите технологични и икономически условия“, „Ако ни подкрепите на изборите, ще създадем добре платени работни места в най-бързо развиващите се индустрии“ и т.н. От това абстрактно и пожелателно говорене рядко произтичат конкретни реформи. Още по-лошото е, че за да се създаде впечатление, че се работи по въпроса, се появяват трагикомични предложения за „реформи“ и се водят дискусии, които разкриват неразбиране на самия проблем – например кое произведение да отпадне от учебната програма по литература и коя тема от програмата по български език да се изучава в шести вместо в седми клас. И всичко това се случва, докато новите технологии трансформират практически всяка икономическа дейност, водят до още по-големи неравенства в доходите и ни заставят да преосмислим значението на понятия като интелигентност, грамотност и компетентност.

За липсата на смелост за провеждане на реални реформи има и друга причина – дори онези представители на властта и устремилите се към нея, които разбират какво е нужно да се направи, не дръзват да осъществят идеите си, защото са наясно, че реформите ще са болезнени, а болезнените реформи рядко носят добри резултати на изборите. Нищо че при непровеждането на смислени и навременни реформи рискуваме накрая всички да бъдем от страната на загубилите. И обратно, ако осъзнаем, че можем да се адаптираме към все по-непредскауземите промени в средата единствено заедно и чрез градивни действия, опиращи се на ясна визия и план, тогава имаме всички шансове да го постигнем.

Ако някой обрисува пред вас света в средата на XXI век и описаното ви звучи като научна фантастика, то вероятно няма да отговаря на истината, пише Ювал Ноа Харари в книгата си „21 урока за 21-ви век“. Но ако някой ви опише света в средата на XXI век, уточнява той, и описаното не ви звучи като научна фантастика, то със сигурност няма да отговаря на истината. И в двата случая, подсказва ни Харари, е препоръчително ние да решим как да действаме, вместо да оставим алгоритмите да вземат това решение вместо нас.

Даниел Пенев е журналист, преводач и редактор. Автор на книгите „Хората, които променят България“ (част I – 2019 г., част II – 2022 г.), „От нас зависи“ (2020) и „Да тичаш към себе си“ (в съавторство с Краси Георгиев, 2021). Като преводач от английски език работи по книги като „Дарът“ на Едит Егер, „Забави темпото!“ на Карл Онорè и „Обещанието на един молив“ на Адам Браун.

Даниел Пенев
22.08.2023

Свързани статии