Начало Филми Непосилната цена на самозаблудата
Филми

Непосилната цена на самозаблудата

3551
Кадър от филма „Зимните вечери на Александър Жендов“

Прости хора ни управляват.
Ал. Жендов

Документалният филм на Юрий Дачев (сценарист и режисьор) „Зимните вечери на Александър Жендов“ разказва за типичен казус – битката на свободното изкуство срещу догматичната, нормативна естетика на сталинизма в началото на петдесетте години на миналия век. В казуса изводите се оставят на интелигентността и съвестта на зрителя. Целият случай с Александър Жендов – неговото творческо, психическо, а и физическо унищожение (чрез отказ да му дават работа), ми прилича на жертвоприношение в угода на един жесток сатрап – Сталин. В действителност партиите на неговите фанатизирани последователи в комунистическите държави от Източния блок напомнят много повече на парарелигиозни секти. Затова не съм съгласен докрай с мнението на един от разказвачите – изкуствоведа проф. Чавдар Попов, че тогава само комунистите са били леви. Те остават (на думи) леви, след като ликвидират всички останали леви партии и техните поддръжници – широките социалисти, социалдемократите, земеделците… Това за мен остава недоизказано в иначе изключително добрия като творческо постижение филм.

За това кой е Александър Жендов няма да пиша много. Изключително талантлив художник, убеден идеалист, увлечен по идеите за социално равенство, израснал в такава социална среда в Ючбунар, приятел на Христо Смирненски и Вълко Червенков. Илюстрирал книгата на Смирненски „Зимни вечери“. През цялото време, докато гледах филма, си мислех за сходната съдба на проф. Владислав Шчимински – създател на полския модернизъм и на Художествената академия в Лодз, главен герой в последния филм на Анджей Вайда „Остатъчни образи“. И в двата филма основна тема е самозаблудата по утопичните идеи. Жендов (а и Шчимински) обаче не дава знак да е забелязал жертвите на повсеместните жестоки репресии след силовото налагане на съветския модел на държавно управление.

Във филма Юрий Дачев започва с разказ за новогодишната нощ, когато се посреща 1950 г. Всъщност това е и завръзката. Много силен драматургичен подход е веднага да се постави проблемът в неговата страховита острота. В дома на партийния поет Христо Радевски се е събрал да празнува червеният елит. Там са Александър Жендов и Вълко Червенков, министър на културата. Празненството е дни след убийството на Трайчо Костов, но това не тревожи гостите. Едва ли някой си спомня и за другите хиляди знайни и незнайни жертви. Всички се забавляват…

Авторът подчертава, че Жендов е много талантлив творец с широка култура, придобита в Мюнхенската художествена академия и в Художествено-техническия институт в Москва. Освен че рисува, той чете и пише много в червения печат. В някакъв момент през тази весела вечер той се приближава до Червенков, с когото са съученици и стари приятели. Започва с него важен разговор за смисъла и значението на изобразителното изкуство, за проблемите, настъпили след чистките, за догматизма и естествената потребност на таланта да показва света такъв, какъвто го вижда, за свободата на твореца. Без да декларира, Юрий Дачев дава знак, че Червенков (възпитаник на института за червена професура в Москва) не разбира какво му говори неговият съученик и стар приятел. А навремето те двамата заедно носят ковчега на Христо Смирненски… Свързват ги стара дружба и общи политически идеи. Но интелектуалното им развитие и политическите им възгледи са вече различни. Жендов е човек на свободното творчество, а Червенков на силовото налагане на партийния устав и догмите на Сталин. И пак, без да го казва директно, авторът представя Жендов като типична жертва на самозаблудата, на нежеланието да види кървавите ръце на своите доскорошни идейни събратя, на опасното опиянение от безконтролната власт и всепозволеността, на развихрящия се култ към личността… Филмовият разказ загатва за зейналата пред Жендов пропаст, която той отказва да види…

Архивните кадри показват Вълко Червенков, вече като министър-председател, как на висш партиен пленум призовава хората смело да критикуват. Приканва ги настоятелно и ги убеждава да не се страхуват. Като ярък представител на комунистическия художествен елит Александър Жендов присъства на този пленум и приема думите на Червенков буквално. Неговите рисунки, скици, карикатури (повечето,  рисувани със Стоян Венев), неговите очерци, фейлетони и памфлети са солиден политически капитал. Това, както и десетилетното приятелство с Вълко Червенков, му дава основание да мисли, че може да каже истината. Особено на Червенков. (Впрочем комунистът Жендов е единственият, който се застъпва за живота на Райко Алексиев…) Дали се е чувствал недосегаем? Този въпрос прозира в подтекста на разказаното във филма. И на 9 март 1950 г. той пише писмо до Вълко Червенков, дълго цели 18 страници. Всъщност прави фаталния избор да защити истината, такава, каквато я вижда и чувства, а не да прислужничи на властта заедно с наплашените вече свои колеги. Има такива хора – с чест и достойнство, внушава Дачев, но показва и измеренията на неговата самота. В писмото с факти и цифри Жендов разказва за страшната деградация на продукцията на т.нар. пролетарски художници. Не е ли виждал и разбирал Жендов култа към личността на Сталин и Червенков? Глух и сляп ли е бил за репресиите? Няма отговор на тези въпроси във филма. Юрий Дачев обаче ясно напомня, че още през 1931 г. в Москва неговата жена Цецилия Густав, латвийка, е арестувана и убита. Дъщеря им Унга (Жендов вече се е завърнал в България) е изпратена в приют за деца на врагове на народа. С това дава знак, че Жендов е знаел, ако не цялата истина за страшните репресии, то поне част от нея.

Александър Жендов е вярвал, че с това писмо ще убеди Червенков – самозабравил се, овластен примитив, – че изкуството не се управлява като гарнизон, а иска грижи и внимание. В него той с цифри и факти обвинява Съюза на художниците, че се е превърнал в средище на организирана посредственост, прикриваща груповата бездарност на картините си зад уж партийни сюжети. Жендов пише, че художественото ниво е далеч под нивото на последните две десетилетия. Остро критикува апологетите на социалистическия реализъм Богомил Райнов и Любен Белмустаков. Дали Жендов е надценявал интелекта на Червенков? Друг разказвач във филма – изкуствоведът Красимир Илиев, уточнява, че тогава настъпва времето на търсене на врагове с партиен билет, които да бъдат принесени в жертва на олтара на парарелигиозното капище на сталинизма. А то, това капище, иска жертви – колкото повече и колкото по-известни, толкова по-добре… Драмата на Жендов е, че не разбира това, защото е идеалист и смята, че крайната цел е сияйна и прекрасна. Според него. Според сталинските креатури (в Полша по същия начин се разправят с Шчимински) крайната цел е диктатурата на пролетариата, а социалистическият реализъм е негов инструмент. Това в критично висока степен означава диктатура на овластеното невежество. Жендов разбира това много, много късно и заплаща с живота си. Кулминация на филма е разказът за унищожителната статия на Вълко Червенков от 26 май 1950 г. срещу него, публикувана във всички вестници. В нея сталинският главатар на България дословно праща доскорошния си приятел „по дяволите“. Най-малкото по две причини – първата, че е осъзнал колко е невеж в областта на изобразителното изкуство и културата, и втората, че някой е дръзнал да се противопостави на директивите на единствената партия, сиреч на неговите. В Държавна сигурност това и чакат.

Разказът на Юрий Дачев много убедително гради напрежението, следвайки най-важните събития от онова мрачно време. На 7 юли 1950 г. Тодор Живков, който още по-малко разбира от култура, свиква първичната партийна организация на Съюза на художниците и ги заплашва, че ще ги разбие, ако не изкоренят „жендовщината“ от своите редици. Три дни трае това събрание с призив да се стигматизират и малкото останали нерепресирани художници, за да се угоди на Червенков и Живков. Младият Никола Мирчев, завършил преди две години Художествената академия, прави списък с тридесет имена на неудобни художници. Те са „жендовщината“. Пропуск на филма е, че тези имена не бяха показани, както не бяха изречени и имената на ръководството на съюза. Обществото става свидетел на страховита разправа на комунисти с друг комунист, който обаче превъзхожда първите в интелектуално отношение. А това фанатизираният профан никога няма да преглътне и оттам идва атавистичната му омраза към по-умния и образования, а в комунистическата, партийна йерархия това е нетърпима ерес. И това е важно послание на филма.

От 16 октомври 1950 г. Жендов вече е съвсем сам. Приятелите го избягват, няма работа, единици като Борис Ангелушев му дават свои поръчки, за да се прехранва. Проф. Чавдар Попов казва, че баща му е от малцината, които се престрашават да поговорят с него на улицата. Жендов го предупреждава, че така ще си навреди и му прошепва: „Прости хора ни управляват!“. Вярно, но късно прозрение. Художничките Весела Бибина и Васка Баларева са също сред неколцината, които го посещават и му носят храна…

Епилогът във филма е тъжен, както е тъжен и краят на Жендов. Забравен и стигматизиран, художникът умира през 1953 г. И както става с Владислав Шчимински във филма на Анджей Вайда „Остатъчни образи“, през 1957 г. го реабилитират с ретроспективна изложба. Овластените нищожества, които са го хулили и съсипали по времето на Червенков, сега се надпреварват да го хвалят. Но никой никъде не изрича думичка за репресиите срещу него. Дори в монографията „Перото на Жендов“, издадена през 1984 година…

Изкуствоведът Николай Ущавалийски задава важен въпрос – кой е виновен за тези репресии. Системата, разбира се, но тя си има изпълнители, екзекутори, палачи и кликата от вечните конформисти и опортюнисти, а те си имат имена и биографии.

Филмът не показва тези екзекутори и дори не казва имената им. А трябваше. Образът на Александър Жендов драматургично е изграден прекрасно чрез разказите на изкуствоведите Красимир Илиев, проф. Чавдар Попов, Николай Ущавалийски, Анелия Николова, които представят дълго премълчаваната истина за трагедията му. Изключително точно и добре подбрани архивни кадри и фотографии подсилват въздействието на филма. Но изкуствоведите и авторът не дават отговор на важния въпрос – дали Жендов е преосмислил утопичните си възгледи. Някой изобщо знае ли този отговор? Вече няма кой да каже това…

Филмът може да бъде видян на сайта на БНТ.

Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993–1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008–2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011). 

Иво Драганов е професор по кинознание, киноизкуство и телевизия в НБУ. Автор е на над 500 статии, посветени на киното и телевизията, и на две монографии – „Телевизионното програмиране в общия аудиовизуален контекст“ и „Четвъртата възможност – университетска телевизия“. Автор на множество сценарии за документални филми и телевизионни предавания. Бил е програмен директор на Канал 1 на БНТ (1993–1995), член и секретар на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2001), изпълнителен директор на Телевизия „Европа“ (2002), главен мениджър на телевизия ББТ (2008–2009), носител на годишната награда на Българската филмова академия за филмова критика (2011).