Начало Филми Премиери Непосилният абсурд на битието
Премиери

Непосилният абсурд на битието

Екатерина Лимончева
22.12.2014
5262
„Географът си пропи глобуса”

„Географът си пропи глобуса” на Александър Веледински звучи „на руски” още от самото заглавие. Филмът е откритие, предвид името на режисьора – непознат в България, и предвидима наслада с оглед таланта на изпълнителя на главната роля Константин Хабенски.

През 1977 г. Никита Михалков ни разказа една Чехова история за механично пиано, където наред с атмосферата на Чехов се промъкваха съмненията на европейския екзистенциализъм в духа на Албер Камю и неговия Сизиф. Михалков може и да не е имал предвид точно мита за абсурдния човек, но подобен прочит беше изкушаващо правдоподобен. Същото се повтаря днес с „Географът си пропи глобуса” на Александър Веледински, което налага два независими извода, а именно: може би руското кино, като представител на руската култура и изразител на руската душа, е особено чувствително към абсурда, който се поражда от сблъсъка на илюзиите и реалността; и още – най-хубавите филми са онези, които позволяват интерпретация далеч отвъд намеренията на създателя си, в унисон с настроението на зрителя.

„Географът си пропи глобуса” звучи „на руски” още от самото заглавие. Филмът е изненадващо откритие, предвид името на режисьора – непознат в България, и абсолютно предвидима наслада с оглед таланта на изпълнителя на главната роля Константин Хабенски. Останалото е история в смисъл на сюжет, скандално училищно (и не само) поведение, словесни престрелки, меланхоличен цинизъм и въпрос на подходяща нагласа, за да ти влезе под кожата като безнадеждна любов и открадната глътка алкохолна забрава…

„Географът си пропи глобуса”

Виктор Служкин трябва да си намери работа в Перм, за да издържа семейството си, но единствената свободна позиция в училище е за географ. А той не само e биолог, но и харесва нафукани тийнейджъри. И не се колебае да отвръща на детинските предизвикателства, които нерядко прекрачват границата на добрия тон, с презрение и безразличие, без да се трогва особено дали го харесват, или го смятат за глупак. Служкин не е безчувствен, той просто е мизантроп, загърбил всяка съпричастност към живота, дори към своя собствен. И само малката му дъщеря е в състояние да го извади от унеса на алкохолното опиянение и житейското отвращение…

Има много изходни точки, от които може да се подходи към „Географът”. По-стандартните включват темата за порастването, за печеленето на доверие и крехкия мост между поколенията, за краха на илюзиите и безнадеждния залез на мислещия (в случая руски) човек в съвременното материално общество и т.н. А най-непредвидимата е споменатият по-горе паралел с абсурдния човек. Следвайки философските идеи на Камю, имаме герой (по неволя), който един ден се събужда и открива, че светът е лишен от смисъл, но животът трябва да се живее, така, без надежда, просто ден след ден, продължавайки напред към неизвестното, но със сигурност безсмислено бъдеще…

Служкин е символ на огорчения интелектуалец, загубил вяра в обществото и призванието си, и което е по-лошо, загубил вяра в потенциала на човека да надскочи себе си. Той прекарва дните си в пиене и спорадични опити да се извини за своето безсилие. Обича толкова жена си, че е готов да я подари на друг, само за да я види щастлива (почти като Чехов персонаж) и тази позиция не е инертност, а щедрост,  достъпна, както изглежда, единствено за руската душа. И е способен да преглътне  всякакви унижения, за да направи близките си щастливи, до степен да го нарочат за мухльо. Служкин е лиричен циник, който обожава Пушкин и остава почтен, дори когато е напълно безотговорен. Моралното му страдание от тоталната профанация на света на моменти е толкова осезаемо, че прелива в безразличие към реалността и себеотричане, намиращо утеха единствено в алкохолното бягство. Независимо дали е гневен или горчиво примирен, Виктор знае, че нищо не знае и че удовлетворението е непостижимо, от мига, в който е осъзнал необратимостта на отчуждението.

„Географът си пропи глобуса”

Основна заслуга за въздействието на филма и за неподражаемото излъчване на „окаяния” Служкин има една от звездите на съвременното руско кино Константин Хабенски. Талантът му е достатъчно изразителен, за да се опитат да го „отвлекат” и отвъд океана (предимно в ролята на злодей), но присъствието му е истински неотразимо, когато играе разочарован, изпълнен със съмнения персонаж като Антон Городецки от „Нощна стража” на Тимур Бекмамбетов – филма, който го откри за света. Виктор и Антон си приличат по безсилието да се противопоставят на дребните несгоди от битието, но докато Антон остава дълбоко убеден в правотата на идеологията, която го прави светъл и отговорен за живота на хората, то Виктор е оставил на живота да го превърне в мизантроп, изпълнен с горчивина и пасивно осъзнаващ своята безпомощност.

Виктор Служкин не е добър модел за подражание, нито достойна за пример житейска позиция в разпадащия се модерен свят. Той е просто човек, достигнал до ръба на абсурда и избрал да продължи без надежда за промяна, всекидневно преодоляващ потребността си от съпричастност, оставил Земята да се върти по собствените си отчуждени, формални правила. Служкин е уморен интелектуалец, който оцелява напук на собствената си убеденост, че всичко е лишено от смисъл. И ако на моменти ви се стори, че „Географът си пропи глобуса” ще пристъпи към катарзис и някакви морални послания, освободете се от подобни илюзии… Защото филмът е отрезвяващо, очарователно, заразно безотговорен.

Екатерина Лимончева
22.12.2014

Още от автора