Начало Идеи Гледна точка Непосилният товар
Гледна точка

Непосилният товар

2883

Много обичам иконата на Богородица на иконостаса на северния олтар в най-големия ни храм. Рисувана е от Мърквичка, на нея Иисус е момче на четири-пет години, седнал е в скута на майка Си, тя гальовно целува дясната Му ръчичка. Винаги ме впечатлява живостта на тази прегръдка, ако се вслушаш в тишината на храма още малко и като че ли ще чуеш нейния майчински шепот. Любувам се на тази икона по съвсем различен начин, тя ме притегля и приканва за молитва със своята ведрост и ласкавост, с любовта и мира, които излъчва.

Обикновено пред стълбите на солея има червено въженце, което подсказва на посетителите, че не могат да преминават по-нататък. Да, но този път, когато бях в храма, това въженце го нямаше. Качих се по трите стъпала на солея, застанах пред иконата, поклоних, се, целунах я. В този момент до мен се оказа един от клисарите. Не, не ми направи забележка. Думите му изсвистяха като камшик, беше вдигнал ръка, като че ли още миг и ще ме удари. Нещо го спря в този миг и не ме удари. Отдалечих се много бързо. Това като че ли още повече го вбеси, започна да върви след мен и да говори гневно, по-скоро да проклина на глас.

Обикновена, банална случка.

Да, но не съвсем. Защото най-малко храмът е мястото, където трябва да се случват подобни сцени. Но когато носим злото в себе си, то не ни напуска дори в храма, където се проявява като „свещена простота“. Бях забравила тази грозна случка, но се сетих за нея, когато наскоро видях една безмерно тъжна снимка. На пръв поглед снимката няма нищо общо със случката, но именно тя изплува в съзнанието ми. Свързва ги злото, което властва в света, от най-дребното до най-гигантското, повсеместното и неизкоренимо зло.

Снимката е от Япония, от първите дни след приключването на войната, първите дни на мира. През септември и следващите седем месеца на 1945 година фотографът Джо О’Донъл пътува през Япония, за да заснеме опустошенията на войната, жертвите на бомбите, мъртвите, ранените, бездомните и сираците. Образите на човешкото страдание са запечатани върху неговите негативи. В първите дни на мира едно босоного шест-седем-годишно японско момче носи на гърба си своето мъртво по-малко братче. Носи го като вързоп. То е починало от атомната бомба, хвърлена над Нагасаки и по-голямото му братче го носи, за да бъде кремирано. Родителите им явно са загинали. Вероятно роднини, а може би непознати, са привързали мъртвото телце на гърба на неговото братче, казали са му къде да отиде и да го отнесе и то изпълнително и безропотно, с изпепелена душа, с изпепелени чувства, чака своя ред пред крематориума. Малкото безжизнено телце на гърба му, с провиснала назад главичка е най-тежкият товар, който може да носи едно дете. Това е товарът на цялото световно зло. Момченцето е застанало „мирно“ като малко войниче, което изпълнява своя дълг. Погледът му е отправен напред, но напред не вижда нищо, напред е крематориумът, назад е бомбата и смъртта. Има единствено този дълг и го изпълнява послушно и безропотно. Стиснало е устни с всичка сила, за да не заплаче. Носи на гърба си всичката човешка смърт, и миналата, и бъдещата. Като вързоп, привързан вовеки веков за него. Като товар, който вовеки веков го лишава от радост и бъдеще.

След малко идват служителите от крематориума, свалят вързопа от гърба му, полагат го върху огъня, момченцето стои, докато огънят изпепели телцето на братчето му. Прехапва устните си още по-силно, така, че от тях потича кръв.

Откакто човекът съществува, злото шества в света. Най-унищожителната проява на злото е войната, но злото се проявява във всеки гняв, във всяка злоба, във всяка агресивност, арогантност, омраза.

И си мисля за корена на злото, който човекът явно няма сили да изтръгне.

Докато Хана Аренд присъства на процеса срещу нацисткия престъпник Адолф Айхман, докато го наблюдава в стъклената клетка, в която е поставен – колко е дребен, невзрачен, посредствен, как не е никакъв звяр, а колко е обикновен, тя стига до своята шокираща идея за баналността на злото. Нейните сънародници вдигат неистов вой срещу нея, но тя отстоява до край истината на своето прозрение – тези, които вършат зло, дори тези, които са извършили най-гигантските злини, са всъщност обикновени хора, не са тъмни субекти, не са мрачни мизантропи, не са умопомрачени злодеи, живеят като обикновени нормални хора, имат семейства, родители и деца, приятели, съседи, боледуват, спят и се хранят като всички останали. Кое е направило възможно да са извършили такива огромни злини? Хана Аренд съзира причината за зловещото духовно осакатяване на човека в тоталитарната система, която уврежда неговата същност, превръща го в безропотен изпълнител и го въвлича в механизма на унищожението, като запазва само външната му обвивка на човек. Така тя намира разрешение на колизията как е възможно голямото зло да бъде вършено от малки хора и тази колизия формулира с оксиморона за баналността на злото.

По съвсем противоположен начин разсъждава над същия вековечен проблем Достоевски чрез своя герой Разколников. Философстващият убиец извършва своето ужасяващо и безсмислено престъпление, воден от идеята за необикновеност, за избраност, а „необикновените имат право да вършат всякакви престъпления и всякак да нарушават закона поради това именно, че са необикновени“.

Но аз гледам покъртителната снимка на япончето с изпепелена душа, което носи непосилния товар на мъртвото си братче и ми се струва, че нито едната, нито другата идея обясняват докрай природата и причината на злото. В последната „Панорама“ гледахме едно мъдро и дълбоко интервю с израелския писател Давид Гросман, в което той каза: „Писателят трябва да разбере света. Да намери думи за нещата, за които няма думи“. По-нататък разговорът продължи за войната и мира – „Войната не е чак толкова трудна за разбиране. По-трудно е да разбереш мира. Войната е по-разбираема. Ужасна мисъл, нали! Толкова ни е под ръка войната. Аз никога не съм видял мир.“

Япончето от снимката също никога не е видяло мир. Носи привързано на гърба си мъртвото си братче като вечен товар, който никога няма да разтовари от себе си. След като пламъците изпепелят трупа на братчето му, то ще си тръгне обратно без да знае къде да отиде и как да живее от сега нататък. Всичко пред него вече е пепел. Като че ли злото е единствената възможност в един свят на злото.

Но по-нататък в разговора Давид Гросман търси „думи за нещата, за които няма думи“. В едно есе той казва: „Увеличава се с нищо незапълненото пространство между индивида и обществото. Този вакуум моментално се напълва с цинизъм, апатия и най-вече с отчаяние.“ Въпреки това той намира думи да говори и пише за мира, за разбирателството, за човечността. Има изход, има надежда, дори когато човек носи на гърба си най-ужасяващия товар.

Когато вече отдалеч заставам пред богочовешката икона на Мърквичка, се моля да имаме сили да превъзмогваме злото въпреки страшния товар, привързан към гърба на всеки от нас. И докато наблюдавам четири-пет годишното личице на детето Иисус, понякога ми се струва, че върху него се наслагват чертите на японското момче от снимката. Защото нали именно затова Божият Син прие човешки образ, образа на всеки един човек, за да понесе заедно с всеки от нас непосилния инак товар на смъртта и на злото.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора