Начало Идеи Гледна точка Непотребните
Гледна точка

Непотребните

9602

При една от срещите ни с Иво Беров през изминалата зима във връзка с издаването на новата му книга „Без невинни”, той пристигна в кафенето на „Красно село”, облечен в яке с развален цип. За да може все пак да загърне якето във виелицата, той го беше препасал с широк кожен колан. Аз похвалих неговата изобретателност. Той се засмя с неподражаемия си смях и каза, нищо подобно, просто това е новата мода, която въвеждам аз и която скоро ще залее света.

Именно този дух на човек отвъд всякакви моди, в това число и литературни, съчетан с неистовото му чувство за хумор, предполагам, му е помогнал да напише книгата си такава, каквато е – един истински езиков „метеж”, една книга за твореца, който „загрижената” държава гальовно преквалифицира чрез специални, финансирани отвън! програми в озеленител (по Влади Янев), за да може, божем, този човек да се препитава.

Аз намирам това за извънредно мило.

Марияна Фъркова е родена в Кюстендил. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“, София. Автор е на стихосбирката „Бесилки в моя дом“ (1995), на прозаичната книга „Моите петъци с Александър Геров“ (1998), на романите „Светът около мен“ (2007) и „Град на демони и богове“ (2009). Съставител и редактор е на сборници, посветени на известни наши автори, между които Борис Делчев и неговия прочут „Дневник“ (1995), на две книги за Иван Пейчев – „Далечна близост“ и „Не чаках есента“, на антологията „In vino veritas. От Цанко Церковски до Бойко Ламбовски“ (2007), на „Александър Геров. Бяла приказка. Поезия. Писма. Спомени“. Съсценарист е на филма „Борис Делчев – живот и дневник“. Има множество публикации в периодичния печат.

Преди десетина години тя издаде един роман. Ето какво написах на корицата му: „Романът на Марияна Фъркова „Светът около мен“ е изграден на принципа на пчелната пита – подобно на спечелилата „Гонкур“ „Улица „Тъмните магазинчета“ от Патрик Модиано. Авторката търпеливо запълва с живот и поезия кутийките, създавайки изповедно и камерно настроение с водения в първо лице разказ. Главната ѝ героиня търси призванието си, търси любовта, търси опорите си на човешко същество сред угнетяващия бит на съвременна България. Залогът е голям, защото най-добрата ѝ приятелка Светла е успешна художничка емигрантка в Испания. Писмата между тях разтърсват с прозренията за цената на направения житейски избор. Калейдоскопът от мечти на двете момичета се смесва с горчивите пейзажи на София, с мъжете, дъхащи на вино, които се появяват и изчезват в индианска нишка, отнасяйки прашеца от крилата на героинята, с цитати от книги и филми – за да усетим ненадейно, че сме попаднали в повествование от висока класа, с ранг на цялостна метафора за „света около нас“. Има много основания да наречем именно „Светът около мен“ „роман на прехода“, защото изследва не черупката, а същността на изминалите двайсет години. Една ожулена до кръв душа, която продължава да живее и да ни учи на храброст; една уморена пчела, която ни разказва за просторите в човека – това е „Светът около мен“.

Самият Янко Станоев, на когото препоръчах тогава книгата, остана удивен от нея. И какво от това? Те Янко Станоев вече не си спомнят, аз съм се затюхкал за романа на Марияна Фъркова.

Впрочем, миналата година Марияна издаде стихосбирка – „19 стихотворения за любовта”. Ето ви три стихотворения от нея:

Докосване

На Александър Геров

В това докосване,
с което ме изпращаш до външната врата,
и слагаш ред в косите ми
с ръце, далече от страстта.

В това докосване
ти дириш космоса
на моята душа.

Мартенски спомен

В този мръсен град,
където всеки месец идва сив и свъсен
и мътен пада мартенският сняг
по улиците и по хората намусени;
в този тъжен град, където
Човек се принуждава да живее скотски
и свит, измъчено наднича
иззад пердето на своята самотност;
в този град на гении, крадци и просяци,
сред лицемерие и скрити злоби,
когато ти е страшно,
че си чужд и мразен… 

на улицата виждаш
Норберт Рандов
със снежнобяла риза.

В кафенето

Пусти са масите,
когато го няма Николай Кънчев,
тихо е в чашите.
Събудени чувства надничат отчаяно…
И си тръгват.
Няколко скучни глави на самотници
край кръглите маси почукват.
В тишината на изветряващи мозъци
игра на карти се чува.
Вятърът мрачно увърта пердетата
и на нашата маса сервира
едно листо есенно,
едно листо с цвят на бира.

Пусти са масите,
когато го няма Николай Кънчев,
тихо е в чашите –
само съсък на карти в блатото
и есента
                      с цвят на бира.

(Навсякъде курсивът мой.)

Мария Станкова също е творец със солиден опит зад гърба си – и в прозата, и в драматургията, и в киното. Най-новата ѝ книга е романът „А Бог се смее”, излязъл преди две години – разтърсващо четиво за бездните на емиграцията, писан явно по автобиографични мотиви, защото самата Мария Станкова от десет години е емигрантка. Ето вчерашният ѝ статус във Фейсбук:

„Какво нещо е самотата… Работя в старчески дом, като петзвезден хотел. Всичко е ново, чисто, храната е повече от добра – готвят специално за този дом. Персоналът е перфектен. Има дежурен лекар всеки ден и да не изброявам. Това мечтаех да осигуря за майка си. И въпреки всичко, обитателите на дома искат да се приберат вкъщи.
Днес бях свидетел на една сърцераздираща сцена. Имаме напълно глуха дама в дома. Влизам в стаята ѝ и чувам, че говори с някого. Обяснява му, как ще се приберат у дома, колко ще му е добре там и как те ще си седят на дивана. Поглеждам. Прегърнала старо, протрито мече и му говори. Оставих закуската, обясних с ръкомахане, че трябва да си вземе лекарствата, благодарихме си любезно и… това е. Тя иска да си отиде у дома. Там няма никой, но всяка вещ е част от живота ѝ.
Вече 10 години живея без лични вещи. Имам един куфар с необходимите дрехи и нямам дом. Коя от нас двете е по-щастлива?”

Избрах само три имена от многото. Благодаря ви за вниманието.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ „Комуна“, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в „Марица“, „Новинар“, „Експрес“, „Отечествен фронт“, „Сега“ и „Монитор“. Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации – интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: „Четиво за нощен влак“ (1987) – Награда в конкурса за дебютна книга „Южна пролет“; „Конско евангелие“ (1992), „Ловец на хора“ (1994) – Годишната награда за белетристика на ИК „Христо Ботев“, преведена в Норвегия през 1997; „Клането на петела“ (1997), „Ези-тура“ (2000) – Националната награда за българска художествена литература „Хр. Г. Данов“ и Годишната литературна награда на СБП; „Господи, помилуй“ (2004) – Голямата награда за нова българска проза „Хеликон“; „Градче на име Мендосино“ (2009); „7 коледни разказа“ (2009); „Българчето от Аляска. Софийски разкази“ (2011); очерци за писатели: „Хора на перото“ (2009); християнски есета: „Народ от исихасти“ (2010), „Българчето от Аляска“ (2012). През 2008 г. австрийското издателство „Дойтике“ издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие „Цирк България“. През август 2010 г. лондонското издателство „Портобело“ публикува на английски сборника му с избрани разкази „Цирк България“. Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: „Малката домашна църква“ (2014) и „По закона на писателя“ (2015).

Свързани статии

Още от автора