Не обичам статистиките – претендирайки за обективност и достоверност, те най-често са манипулативни и подвеждащи. Един от пионерите на статистическите проучвания стигна до извода, че всяка статистика е като модерния бански костюм, който показва редица важни елементи, но скрива същественото. Дори непрекъснато опровергаваните от политическата практика съвременни социологически проучвания сочат, че всяка статистика е нечие институционално, партийно или частно поръчение, а хората, които стоят зад подобни поръчки, имат свои интереси и преследват свои цели, които са не обективни, а субективни и користни. Тъкмо тази им неминуема субективност прави достоверността на статистическите изводи съмнителна, а тенденциозността им – несъмнена.
Споделям всичко това като дискретно извинение, че ще започна настоящите си размисли със статистически показатели. Правя го комай за пръв път с надеждата, че спецификата на обсъжданата материя ще обясни сама по себе си този неприсъщ на перото ми подход. Подход, обременен и от обстоятелството, че предмет на днешния ми анализ са така неподатливите на класифициране, типизиране и прогнозиране обществено-политически фактори. Тези фактори са променливи, динамични и непредсказуеми, а всичко това ги прави трудно достъпни за частните науки, които са ресурса на статистическите проучвания.
И така, тези дни българският филиал на германската фондация „Конрад Аденауер Щифтунг” организира симпозиум под наслов „Има ли бъдеще без памет – неприключилата декомунизация”, в който и аз имах честта да участвам. Един от изнесените на форума доклади разкри, че над 500 улици и площади в новодемократизирана България и до ден днешен се казват „Бузлуджа”, а още толкова са улиците и площадите, декорирани с името на Георги Димитров. Стотици са улиците, наименувани на Ленин, на Васил Коларов, на маршал Толбухин и на други родни и съветски комунистически функционери. Центърът на Перник пък краси паметна плоча на терористката Виолета Якова, застреляла в гръб ген. Луков. Името на убийцата носи и улица в столичния квартал „Люлин”. А паметниците и мемориалите, величаещи диктатурата на пролетариата и съветската окупация на страната ни, не само че не са премахнати, а и са умножени с нови попълнения, плод не на отдел „Агитация и пропаганда” към ЦК на БКП, а на демократичното ни настояще. Панорамата е обогатена и от разрастващата се дейност на две паравоенни организации – „Шипка” и „Васил Левски”. И двете обединения се саморекламират като националноосвободително движение, и двете открито заявяват, че целят сваляне на правителството. Доколкото под егидата на парламентаризма свалянето (както впрочем и качването) на едно правителство е допустимо и постижимо не чрез паравоенно насилие, а по други, цивилизовани пътища, същинското име на националноосвободителните движения в една демократична, правова държава, каквато въпреки всички резерви е нашата, е тероризъм. Казаното подсказва, че заявката на нашите милитаризирани юнаци от „Шипка” и „Васил Левски” за националноосвободителна дейност би трябвало да се превърне в заявка и за активирането на ДАНС, но службите ни за сигурност предпочитат да си правят оглушки.
Бездействието на органите, които са създадени, за да охраняват демокрацията ни от всеки ляв или десен (в случая определено ляв) екстремизъм, не вещае нищо добро. Историческият опит, от който ние, българите, по традиция отказваме и отказваме да се поучим, сочи, че двете най-колосални злини на миналия век, пък и на всички минали векове и хилядолетия – националсоциализмът и комунизмът – възникнаха и набраха обществена енергия, окрилени от подобно бездействие на институциите, от неспособността на демокрацията да се защити от извечния си враг – радикализма. И Ленин в началото на миналия век, и Хитлер десетина години след него стартираха похода си срещу ведомствените структури и към държавната власт с подобни самодейни паравоенни формирования, които обществото подцени и на които демократичните институции така и не съумяха да противодействат подобаващо. Още от антични времена, та чак до ден днешен навред по света демокрацията неведнъж е демонстрирала колко уязвима, колко беззащитна е тя пред враговете си. Боя се да не станем и ние свидетели на поредната ѝ гибел.
Споделям всичко това с надеждата, че времето ще ме опровергае и ще докаже колко неоснователни са днешните ми страхове. Те обаче са непрекъснато подхранвани от пълзящата реставрация на комунизма, която десетилетие след десетилетие става все по-малко пълзяща и все по-открита. И болшевишките ветерани, и ветераните на националсоциализма бяха подмолни само в началото на генезиса си, малко след което демонстрация след демонстрация конспиративността им се превърна в публичност, публичността им от самодейност в държавност се превърна, а държавността им – в насилие и смърт, в кошмара на Архипелаг ГУЛаг и на крематориумите в Бухенвалд и Дахау. Като гледам с каква неукротима ярост екзалтираните неокомунистически сбирщини развяват ден след ден навред в страната ни по мероприятията си руския национален флаг и горят и тъпчат знамената на Европейската общност и на САЩ, всичките ми демократични надежди се превръщат в безнадеждности. Защото саморазправата със символите на демокрацията е саморазправа и със самата демокрация – да громиш една символика, значи да громиш и съдържанието, което тя символизира.
И всичко това, след като преди немалко години Народното ни събрание осъди комунистическия режим като престъпен. Ще ми се да попитам господа депутатите дали след като един режим е престъпен, не са престъпни със същата престъпност и неговите днешни апологети, дали и тяхната апологетика не е съставна част от престъплението? И не трябва ли тази престъпност да бъде санкционирана – не само морално? Навремето, когато присъдата беше произнесена от най-високопоставената институция – парламента – аз се зарадвах, че най-после и ние осъдихме тоталитарния режим и формално. Сега съм обезпокоен, че май сме го осъдили само формално. Защото или произнесената от Народното събрание присъда е нищожна, или ставащото все по-открито настъпление на неокомунизма е недействително. А след като действителността на неокомунистическата офанзива се вихри ден след ден пред старите ми очи, как да повярвам в действителността на родната демокрация?
Не, не апелирам да се саморазправим с антидемократите с ожесточеността, с твърдата ръка, с която те са се саморазправяли многократно исторически с демократите – саморазправят се и до ден днешен. Съзнавам, че демократичните и недемократичните общества се различават и в подбора на средствата си, че е невъзможно една цивилизована цел да бъде преследвана с нецивилизовани средства. Зная обаче също, че и Достоевски, и Попър учат, че безмерната толерантност закономерно и неминуемо води до безмерен деспотизъм. А нашата толерантност към обществено-политическия радикализъм става с времето все по-безгранична.
В нашата актуална национална съдба декомунизацията и демократизацията са общ, един и същ процес – едното е равнозначно на другото. Неприключилата декомунизация, за която алармира фондация „Кондрад Аденауер”, подсказва, че и демокрацията ни е недоизградена. Всъщност тя е и недоизградима – финал този градеж няма, така, както е извечна и еволюцията на видовете. За разлика от диктатурата, демокрацията е не състояние, не застинала конструкция, а процес – тя е постижение, което трябва всеки ден и час да бъде отново и отново отвоювано, отстоявано и защитавано. А аз се боя, че демокрацията оказва върху общественото съзнание и едно приспивно, едно наркотично въздействие – неусетно всички ние започваме да приемаме и благосъстоянието, и човешките си права, и гражданските си свободи като даденост, осъществена и въдворена веднъж завинаги, като нещо естествено и непоклатимо, като благо, което няма нужда да бъде обгрижвано от нас, за да ни обгрижва и то, за да ни обезпечава спокойствие и сигурност. Подобна самоутеха е измамна и опасна – тя води до безволие, до несъпротива срещу злото. Съзрем ли обаче със съдействието на западноевропейските си съюзници опасността, ние бихме могли да подходим конструктивно – като една Германия, да речем, където практикуването и дори само пропагандирането на националсоциализма е класифицирано като престъпление и е забранено със закон. Тъкмо подобен подход препоръча и споменатият симпозиум в София. Доколкото германската демокрация има най-богат исторически опит в противодействието и на нацизма, и на комунизма, добре би било да се вслушаме в нейния глас.
А защо дори в днешна цивилизована Германия законът в защита на демокрацията не санкционира със същата безкомпромисност и комунизма, който е не по-малко престъпен от нацизма, е предмет на друго есе. Което търпеливо и нетърпеливо чака своето време.
