0
2064

Непроницаемата изгубена непозната

„Непознатата дъщеря“

Ако сте били в контакт с творчеството на мистериозната Елена Феранте, може би сте изпитвали затруднението на част от почитателите ѝ, които намират историите от нейните романи за наистина увлекателни, но стила ѝ, уви! – за малко уморителен. Телевизионният сериал, създаден по „Гениалната приятелка“, вече три сезона успя магически да разреши проблема, превръщайки се в една от немногото екранизации (от зората на филмовото изкуство насам), която е по-комуникативна и следователно предпочетена като по-достъпна от литературния оригинал. През 2021 г. третият роман на италианската писателка, публикуван пет години преди „Гениалната приятелка“ и издаден на български като „Непознатата дъщеря“ (2021, „Колибри“), също получи възможност да пробва екранния си късмет под режисурата на Маги Джиленхол. Резултатът е доста любопитен, не на последно място и поради факта, че леко (или повече, в зависимост от индивидуалното възприятие) ексцентричният подход на киноадаптацията „засуква“ нивото на прочит по различен, до голяма степен визуално обусловен начин, който обаче странно напомня и творчески интерпретира наративния интелектуализъм на Елена Феранте.

От „непроницаемата“ (в италианския вариант), през „изгубената“ (в английския) до „непознатата“ (съгласно българския превод) дъщеря, романът публикуван през 2006 г. съдържа много елементи около еманципацията (лична и професионална) на южноиталианската жена, които по-късно са заложени и в „Гениалната приятелка“. В същото време това взривяване на „табуто“ за майчинството да се говори открито по начин, различен от определянето му като „прекрасно преживяване“ и „най-великото чудо на света“, изглежда особено ефектно в контекста на италианската семейна култура и традиции. Така, извеждайки историята от нейната родина, филмът „Непознатата дъщеря“ (първата чуждестранна екранизация от четирите, създадени по произведения на Феранте до момента) привидно губи от остротата на дискурса си, но под режисурата на Джиленхол се сдобива с неочаквано формално решение, което открива пътя към нови хоризонти на възприятие и материал за размисъл.

„Непознатата дъщеря“

Американската актриса Маги Джиленхол (по-голяма сестра на магнетичния Джейк) дебютира зад камерата с впечатляващо умение за водене на кинематографичния разказ, след като сама е написала адаптацията по романа на Елена Феранте. В нейната интерпретация „Непознатата дъщеря“ запазва проблематиката за индивидуализма и нуждата, която изпитват някои майки да се отдалечат от децата си, за да преоткрият себе си, но фабулата още от встъплението се сдобива с измерението на… трилър, в стила на 70-те години. „После внезапно всичко избухва и моят авторски глас изплува на повърхността – признава режисьорката в едно интервю. – Исках да се заиграя с езика на жанровото кино и след това да се отърва от него, за да открия собствения си стил.“

Отличен с наградата на фестивала във Венеция 2021, номиниран за Оскар, сценарият заменя курортното градче в Южна Италия с гръцки остров, където университетската преподавателка Леда (вече американка) пристига сама на почивка. Безметежното спокойствие, с което я зарежда мястото, е нарушено от шумна група гръко-американци, буквално нахлуващи на уединения плаж. В полезрението на Леда попада младата майка Нина, която не се чувства особено комфортно в обкръжението на самонадеяните си роднини и в присъствието на дъщеричката си Елена, изискваща постоянно внимание. После детето неочаквано изчезва от плажа и докато помага в търсенето, Леда отключва лавина от болезнени спомени от собственото си минало на майка на две дъщери…

„Непознатата дъщеря“

Райският декор на лениво-безгрижния гръцки остров, изскочил сякаш от пощенска картичка, постепенно се разпада, докато личността на Леда се разкрива пред нас. Ваканционната атмосфера натежава от необяснимо напрежение. Една обезпокоителна аура обгражда героинята, която се чувства задушена от присъствието на другите… Всъщност бомбата е заложена още в първата сцена на „Непознатата дъщеря“: видимо обърканата Леда върви по плажа посред нощ, на светлата ѝ дреха се откроява тъмно петно, жената се строполява на брега и остава да лежи неподвижно… Не, това определено не звучи като Елена Феранте. И повежда зрителя по спиралата на съспенса, трупаща заплашителни детайли като загниването на плодовете, пристигането на моторницата, скандала за шезлонга на плажа, падането на шишарката, унижението в киното, звъненето на вратата, натрапчивите погледи, изпуснатите полуреплики… Докато в същото време, в зоната на ретроспекциите се разгръща психологическа драма за отчуждението и отговорността на една майка, която се отклонява от утъпканите пътища на общоприетото… Дали поведението на Леда се дължи на чиста лудост, или е по-скоро жест на отчаяние?

Различните нива на подтекст правят „Непознатата дъщеря“ толкова увлекателен филм. Разбира се, нищо не би било същото без превъплъщението на Оливия Колман, която озарява екрана с присъствието си, прибавяйки към себеотстояването и чувството за вина („Аз съм неестествена майка“, е ключова реплика за разбирането на образа), тъгата и безпокойството, които сякаш са се превърнали във втора природа на Леда Карузо от Кеймбридж, Масачузетс.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияЗа Япония и войната
Следваща статияТворчество и действителност