Наивно е да мислим, че корумпираната среда ще се изправи и дружно ще застане срещу генераторите на корупцията. Така мерките се превръщат в палиативни и приличат на прах в очите на хората.
Корупцията представлява върха на една пирамида, в основата на която стои непубличното политическо действие. Тази теза на един университетски професор, занимаващ се с проблемите на политическата антропология и релацията между публичното и непубличното, естествено възниква в съзнанието по повод на актуалния дебат около предложенията на Реформаторския блок. Те са насочени към криминализиране на нерегламентираните контакти между политици и магистрати, завишаване на наказателните санкции за купуването на гласове, или пък въвеждане на явно гласуване във Висшия съдебен съвет. Без да е необходимо да се задълбочаваме в теоретични подробности, би било полезно да се спомене и разграничението, което прави Юрген Хабермас в съчинението си „Структурни изменения на публичността”, между публичната и частната сфера, едно разделение, обособено още в древния Рим и обозначено с термините res publica и res privatа. Принадлежността на политиката към публичната сфера може да се забележи още във времената на древногръцкия полис. Самата дума за гражданин πολίτης е обвързана етимологически както с града-държава, така и с понятието обществен –πολιτικός и с термина политика, въведен в едноименното съчинение на Аристотел. Във вземането на решенията на агората в Атина участват всички пълноправни граждани и в това се състои основата на елинската демокрация.
В нашия съвременен политически контекст всичко стои по съвършено различен и специфичен начин. Демократичните правила и процедури изискват публичност и прозрачност. Същевременно отделният индивид е свободен човек с неотменими права. Политиците, магистратите, журналистите и още няколко категории хора с определени професии, които перманентно попадат под светлината на прожекторите, се намират в доста деликатно положение, ако се гледа през призмата на отбелязаното разграничение между публичната и частната сфера. Те, в чисто човешкото си качество, би следвало априори да имат право на лична територия. От друга страна, ако това пространство не бъде в някакъв смисъл стеснено, е налице опасност те да бъдат обвинени в задкулисни контакти. Подобен тип отношения би следвало да бъдат правно регламентирани или поне да се утвърди някакъв общоприет конвенционален стереотип, който да не бъде прегазван. Имайки предвид цитираното в началото определение за корупция, както и нейната етимология от латинския глагол corrumpo, означаващ разрушавам, събарям, основният риск е насочен към деструкцията на рудиментите на публичността. Конвенционалното съзнание е склонно да приеме, че когато съществуват някакви закони, те би следвало да се спазват. Тъкмо в обратната посока са фактите от действителността. Поражда се потребността от приемане на нови закони и стратегии, създаване на нови институции за превенция на корупцията и в крайна сметка нещата започват да буксуват още в зародиш, както се убедихме от случилото се в последния работен ден на парламента. Разрушителната сила на коруптивното действие се проявява въпреки законодателството и никога не се съобразява с него. Идеята за ограничаване на нерегламентираните контакти беше отменена поне що се отнася до първоначалния й вариант в резултат на бурни обществени дебати и опасения да не би да се е застрашила личната свобода. След напластената продължителна история с критични мониторингови доклади върху корупцията България буквално е поставена в стресово състояние. Приеманите мерки и изпълняваните екшън планове не работят. Конституира се една перманентна колизия между желанието на индивидуалната автономия да отстоява собствената си свобода и личното си човешко достойнство и съзнателната злоупотреба с това обстоятелство като предпоставка за алиби пред всяко нерегламентирано действие. Така не се разбират истинските мотиви на ангажираните лица в дискусията. Оформя се естествен и неразрешим конфликт между по-либералния и по-консервативния възглед. Казано с прости думи, потенциалните участници във въпросните нерегламентирани контакти винаги ще протестират срещу наложените върху тях евентуални препятствия, а радетелите за чистота на системата ще гледат на извънредните мерки като на разумен компромис.
Мъчителният сблъсък между онези, които се опитват да наложат добрите практики, и резистентността на привържениците на статуквото се проявява и в пренията около една от конституционните поправки. В идеята за въвеждане на явно гласуване във Висшия съдебен съвет виждаме заявка за увеличаване на публичността на дейността на тази изключително важна институция. Колкото повече прозрачност излъчва един държавен орган, толкова повече се ограничава разрушителната мощ на задкулисието. Ако кадровите решения в съдебната система се вземат с открита процедура, ще се оправдаят или пък ще се потвърдят подозренията за личностни зависимости, влияещи върху избора. Тъй като третата власт е неотменим компонент на политическата система, можем да приемем, че нейният институционален двигател продуцира действия в сферата на политическото, което по силата на собствената си природа е еквивалентно на публичното. Излиза, че съпротивата на определени среди срещу предложената поправка влиза в остро противоречие с естествената характеристика на политиката да бъде релевантна на публичността. Алтернативата отвежда към непубличното, с което започна анализът, и пътят по-нататък е ясен. Когато е положена основата на пирамидата, очевидно е изградена цялостна архитектурна визия. Големият абсурд е, че самият ВСС подкрепи мярката, оповести, че тя е възприета от неговите аналози в няколко страни-членки на ЕС и се създава впечатлението, че съпротивата срещу нея идва от страна на политиците. Повече от реторичен е въпросът дали съществува логическа връзка между двете обсъждани дотук идеи на реформаторите. Оказва се, че най-доброто лекарство в борбата срещу корупцията е увеличаването на публичността, и онзи, който не е в състояние да следва тази проста максима, явно има какво да крие от останалите. Изобщо поддръжниците на статуквото са готови да се опълчат срещу всяко ново начинание за промяна, да се опитат да го задушат в демагогската си реторика и дори да опорочат предлаганата панацея срещу пороците на властта. Историческият компромис прави почти нулева възможността да мине тази поправка и най-вероятно тя ще остане в небитието. Мъчителни борби и процедурни хватки се очертават и около оставения за есента антикорупционен закон. Неизвестността и пред тълкувателното решение на Конституционния съд е още един фактор, който поставя под въпрос съдебната реформа. Поливалентността на целия този хаотичен събитиен поток предпоставя презумпцията за известна доминация на тъмния непубличен интерес над конструктивната концепция за радикална и пречистваща реорганизация на защитаващите правото и справедливостта структури. В този смисъл дистинкцията между конструкция и деструкция ще съпровожда цялото управление на сегашното правителство и перманентно ще позиционира ролите на публичността и задкулисието.
Купуването на гласове може да се оприличи на прободна рана в сърцето на демокрацията. Чрез него именно началото на демократичния процес бива съпроводено от корупционно действие. Т.е. тази корупционна практика торпилира нещата в зародиш. В предложението то да се наказва с от десет до петнайсет години затвор, мярка съпоставима с размера на наказанието за убийство, който е от десет до двайсет години, отново виждаме констатираната в примера с другата спорна поправка в Наказателния кодекс проблематичност. Или мярката е прекалено тежка, или санкцията не работи. Или ефектът е установяване на някакъв механизъм от нерегламентиран тип, както биха сметнали привържениците на дългогодишното статукво, или върху тях ще падне цялата тежест на новата мярка и веднъж завинаги ще се ограничи порочното явление. Втората част на постановката изглежда прекалено съмнителна и илюзорна поради споменатия потенциал на коруптивното разрушително действие. За него подобен тип санкции изглеждат точно като пясъчните кули, които биват лесно събаряни от морските вълни. Продаването на гласа по природа е толкова непубличен акт, че едва ли някога ще се намери механизъм за неговата пълноценна разкриваемост. Демократичните избори в периода на прехода и постпрехода са родили достатъчно богата традиция. Независимо за какви конкретни явления говорим, основният проблем в сферата на корупцията е бил и ще продължава да бъде в това, че за нарушителите на законите няма спирачки. Демокрацията като несъвършена политическа система, каквато впрочем е и всяка друга, има свойството да замъглява рационалните идеи, като придава еднаква тежест на мненията както на техните поддръжници, така и на техните противници. Пропагандната машина моделира всякакви тези в достатъчно убедителна светлина. Независимо от източника на предложенията, днес те идват от реформаторите, утре може да дойдат от някой друг, е наивно да мислим, че корумпираната среда ще се изправи и дружно ще застане срещу генераторите на корупцията. Така мерките се превръщат в палиативни и приличат на прах в очите на хората. Ако някой ден се промени природата на човешкия фактор в политиката, бихме могли да се надяваме и на по-съществени резултати в борбата с корупцията. Дотогава всичко би било съотносимо със сферата на театъра.
