Откъс от книгата на прочутия режисьор, която ще бъде представена на 13 март, петък, от 12 часа, в Дома на киното, в рамките на София филм фест
Неразказани истории или как се вади тапа от гърлото на бутилка
Райко Гърлич е роден през 1947 г. в Загреб. Завършил е режисура на игрално кино през 1971 г. във ФАМУ, където е свидетел и участник в Пражката пролет през 1968 г. Живее в Хърватия и САЩ. От вината пие плавац мали и малвазия.
Този неповторим, харизматичен джентълмен, режисьор и сценарист, е създателят на култовите филми „Обича се само веднъж“, „В челюстите на живота“, „Трима за щастие“, „Граничен пост“ (първия филм, заснет след разпадането на Югославия, по който са работили съвместни екипи от Сърбия, Хърватия, Македония, Словения и Босна и Херцеговина), „Конституцията“ и „Всичко си има край“. Неговият кинематографичен изказ винаги сякаш е бил близо до показването на основна критика на обществото чрез изучаването на един индивид, отделна частица от същото това общество.
Той е чест гост на София филм фест, а миналата година стана носител на Наградата на София, събитие, съпроводено с богата панорама от негови филми. Така се роди идеята да се попълни картината и с издаване на книгата му „Неразказани истории“, с подзаглавие „Бележки на един режисьор за изгнанието, семейството и киното“. Тя поставя началото на поредица на издателството на Нов български университет „Изкуство и теория“. Преводач е Светлана Комогорова-Комата, една от преводачките и на филмите му. Книгата съществува в два варианта – на хърватски (с второ допълнено издание, по което е направен преводът) и по-ранно на английски под редакцията на самия Райко Гърлич със заглавието One More for the Road. Untold Stories.
Представена под формата на филмов терминологичен речник, чиито термини са драматургично организирани като малки сценарии или като своеобразно търсене на сценарий, „Неразказани истории“ е едновременно автобиография, физическа, интелектуална и духовна дискусия за едно прекършено и разбито времe. Тя е преди всичко роман, а останалите деветдесет процента са отлични, занимателни и съблазнителни истории – вместо филми, които той никога няма да направи (Гърлич нарича тази книга „гробище за незаснети филми“), един напълно личен и отличителен филмов лексикон.
Премиерата на книгата ще се състои на 13 март, петък, от 12 часа, в Дома на киното, в рамките на София филм фест, който и по този начин ще отбележи 30-годишния си юбилей.
„Неразказани истории“, Райко Гърлич, превод от хърватски Светлана Комогорова-Комата, издание на НБУ, 2026 г.
ВЪВЕДЕНИЕ
Атънс, Охайо, 2011 г.
Моето студио в Университета в Охайо се помещава в стара сграда от червени тухли. Тук, където някога е била печатницата на местния вестник, аз седя пред компютъра и прелиствам режисьорския си бележник. Досега съм заснел единайсет пълнометражни филма, но през 1991 г., след „Чаруга“ – седмия подред, сериозно вярвах, че той ми е последният. Струваше ми се крайно безсмислено да разказвам истории в едни черно-бели времена. Беше съвсем ясно, че предстои война и че ще я организират без оглед на това дали се опитваме да я спрем, или не, и че тази война ще им послужи като прикритие за един голям и щателен грабеж.
Като гост на Калифорнийския университет в Лос Анджелис, сигурен, че съм приключил своята игра с киното, започнах да записвам в режисьорския си бележник нещо, което бях озаглавил „Стоте най-добри филма, които никога няма да заснема“. Оттогава са минали повече от двайсет години и между бележките за неродените филми са се натрупали множество записки, истории и историйки, фотографии и рисунки.
Моето семейство при по-внимателно разглеждане прилича повече на хамалска фирма, отколкото на порядъчна буржоазна фамилия. „Пренасяме изправно и навреме! Пренасяме солидно! Пренесете се с нас!“ Това кажи-речи би могло да се изпише на семейния ни герб. Различни Герлихи, Гърличи, Израели, Клингербергери, Хуни, Цекичи, Костинчери, Шварци, Домани, Алачевичи, Брозовичи, Янеши, Харди, Главаши, Рушиновичи и стотици други се сливат с това родословно дърво и излизат от него, сякаш цели столетия не са правили нищо друго, освен да се преселват. Преселват се из тази земя и из по-широки пространства на Европа, преселват се от Германия, Испания, Унгария, Австрия и Англия в Загреб, а от него отново в Канада, Бразилия, Конго, Швейцария, Нова Зеландия, Пакистан, Италия, Англия, Америка.
В цялото това преселение и бъркотия на местожителствата единствено Загреб, малък град на края на Европа, в продължение на столетия е бил точката на нашето обединение и разделяне. В него се идва с голяма надежда, в него всичко почти редовно се губи само за да се замине от него отново в търсене на нови земи. В Загреб твърдят, че три преселвания притежават разрушителната мощ на средно силно земетресение. В Америка, която в по-голямата си част е построена от дърво, казват: Moving three times is as bad as fire („Да се преселиш три пъти е толкова лошо, колкото пожар“). Ако приемем тази логика, то тогава моето семейство е преживяло – да бъдем скромни – десетина големи земетресения, а за пожарите да не говорим.
Такива природни бедствия обикновено унищожават всички материални блага и всички доказателства за съществуване. Точно така е било и с нас. Каквото и да е построил или купил някой от моите предци, по-нататък той, или в най-добрия случай този след него, го е изгубил. Къщи, апартаменти, имения, странноприемници, летни жилища, аптеки и магазини – всичко това е било разрушавано, продавано, национализирано, отчуждавано и приписвано на любовници много по-бързо, отколкото е било придобивано. Така в рода вече от няколко поколения започва да се заражда тенденцията на онези, които все по-малко са вярвали в „материалните блага“ и все повече са се посвещавали на „духовните“. И тези „нематериалисти“, тези семейни „черни овце“, както и се случва обикновено, са оставили в различни книги, картини, литографии, фотографии и филми много повече следи от „материалистите“.
Дядо ми, с порядъчна доза буржоазна ирония, наричаше тази семейна тенденция „циркаджиите“. Като издънка на „циркаджиите“, на мен нищо друго не ми оставаше в живота, освен да се заловя с кино – единствения сериозен цирк на двадесети век. Така че това не беше мой избор, а просто семейната ми съдба.
И още нещо много важно за това „преселническо семейство“. Без оглед на това към коя семейна тенденция принадлежаха, всичките ми предци – а аз помня три поколения назад – бяха изпълнени до пръсване с хубави истории. Разказваха ги с голяма страст, често обилно преувеличаваха, добавяха по нещо към действителността и изваждаха от нея, винаги с огромно веселие. И както подсказва и фамилното ни име, разказваха ги с цяло гърло, на висок глас. Това беше тяхната борба срещу забравата, тяхното неподчинение на номадската съдба, която така упорито ни преследва от векове. Последните в този семеен низ от разказвачи бяха майка ми и баща ми. Съвършени разказвачи, вълнуващи, остроумни – най-добрите, които някога съм слушал.
Някак тъй дойде и моят ред. Времето минаваше, историите се случваха, множаха се, разказваха се, аз самият обичах да ги разказвам и ги слушах с удоволствие. Бавно осъзнах, че те ще ме придружават цял живот и че по преобладаващото мнозинство от тях никога няма да заснема филми. Те ще си отидат с мен, както стотици и стотици истории винаги са си отивали с нашите семейни разказвачи. Затова започнах да ги записвам в паметта на компютъра. Това бяха само несвързани изречения в борбата срещу забравата. Нищо повече, нищо по-претенциозно. Те приличаха на трохите, които Хензел и Гретел са пускали след себе си по пътя към гората, та някой ден да могат да се върнат у дома.
Всички от семейството ми, от прапрадядо ми Юлиус от Горни град, историческия център на Загреб – един от първите загребски литографи и фотографи, през дядо ми Александър – аптекар от квартала Каптол и един от основателите на литературната група „Грич“, баба ми Олга – художничка, ученичка на Владимир Бечич, майка ми Ева – журналистка и писателка, баща ми Данко – философ от Долни град, до сестра ми Весна, която грижливо събира разпръснатите частици от семейната история, а за себе си като разказвач на загребски филмови истории да не говоря, по различни начини и с почти еднаква страст обичахме Загреб. И всеки от нас, в границите на своите умения, се опитваше да подпомогне своя малък град, за да повдигне с един незабележим милиметър, с един невидим микрон равнището на цивилизацията.
Но само в продължение на последните четири поколения по тези краища са се състояли три големи войни. И тази, последната, така старателно договорена, опакована и доставена, отново и може би окончателно показа, че всички тези поколения са вършили напълно напразна работа. Всичко, което сме направили, изживели и създали, се оказа напълно маловажно и съвсем излишно. И жените, и мъжете, и децата, и фотографиите, и книгите, и филмите, и магазините, и къщите, и картините, и приятелите и познатите, и вечерите и празненствата, и ражданията и смъртите. Всичко. Всички възможни опити, всяко възможно цивилизоване, всяко възможно шлифоване, всички възможни „културни блага“. Всичко се оказа напразно. Новодошлите варвари, както векове наред се повтаря отново на всеки петдесет години, унищожиха всичко за няколко дни. Просто изравниха със земята всички усилия, изтриха ги от книгите, решиха, че нищо от миналото, което не им е нужно, вече не съществува и не бива да съществува. Отново по тези краища се разигра старата игра на официално забвение, в която разказът винаги започва от идването на тези, новите. И сега какво? Как да убедя себе си, как да убедя онзи, който идва след мен, че тук трябва отново да раждаме, да се смеем, да работим? Как, когато примитивизмът и в най-новия си триумфален поход иска отново да докаже, че всички тези опити са безсмислени, всички животи са изживени безоснователно? Колко лесно и бързо се руши, колко дълго и тежко се гради и колко жестоки са уроците на тази „баналност“.
Въпреки това чудовищно преживяване, което сполетява всяко поколение по тези земи поне веднъж, въпреки всички възможни обиди и словесни линчове, които съм изживял, разпитите и анонимните заплахи, десетгодишната забрана за прожектиране на каквото и да било, което съм заснел… аз все още се опитвам да се върна в моя Загреб, макар и нито една рационална причина да не говори в полза на това.
Цял живот съм се крил зад филмови герои. Живеех техния живот и като разказвах техните истории, криех своя. Неразказаните истории оставаха в режисьорския бележник като в добре запушена бутилка. И изведнъж, вероятно с надеждата с това да улесня завръщането си, реших да отворя тази бутилка.
И сега, когато тя е тук пред вас, моля тапата да се вади предпазливо от гърлото на бутилката. В нея, в хронологично несвързани откъси, подредени в един въображаем лексикон, повече или по-малко точно както са записани, плават следите от един живот на кино. Всеки откъс носи като заглавие термин или фраза, която се употребява в света на киното. И тъй като това са предимно английски наименования, за които понякога е трудно да се намерят хърватски „професионални версии“, реших не само да ги преведа, но и да ги обогатя.
На вратата ми почуква Рут Брадли. Наднича вътре и пита: „Може ли?“. Махвам ѝ с ръка да влезе. Рут е най-доброто, което шейсетте са дали на Америка: ръководителка на фестивал, познавачка и любителка на експерименталното кино и на добрия ъндърграунд, доктор по литература и вечна хипарка. През последните няколко години тя, също като мен, упорито се опитва да спре да пуши. Сяда, поглежда кутията цигари и тихо повтаря: „Може ли?“. Кимвам, а тя с поглед, изпълнен с вина, безпомощно разперва ръце, запалва, издухва дима и казва:
– Има само два възможни сюжета – човек тръгва на път или чужд човек пристига в града!
Колко вярно, мисля си аз, докато гледам как Рут се усмихва доволно на мъдростта, която току-що е изрекла. Всъщност това го е твърдял и Толстой – всички добри сюжети, и от живота, и от киното, могат да се сведат до един или два образеца: или човек тръгва на път, или чужд човек идва в града.
Аз съм, бих казал, и едното и другото – и онзи, който е тръгнал, и чуждият човек, който е дошъл…
