В последния делничен ден на седмицата, пропуснал всякакви културни мероприятия (да се чете събития), реших да проверя каква изложба се е открила последно в Двореца към Националната галерия. Анонсът динамично описваше живописта на Красимир Карабаджаков като концептуално надскачане на живописното платно и неговата плоска повърхност, при което авторът създава втора, отново плоска повърхност, разгръщайки върху нея експресивната си живопис. Едновременното концептуално преодоляване на живописната форма в нейната плоска равнина и експресивността „най-вече поради натрупаната енергия вследствие на концентрираната и задълбочена работа с живописната материя“, по думите на куратора Яна Братанова, събуди първоначалното ми съмнение какво всъщност е изложено на втория етаж в Двореца.
На пръв поглед изложбата на Красимир Карабаджаков (7 февруари–28 април 2024) представя живопис от края на 90-те и предимно след 2000 г., свободно организирани серии, които са събрани смесено в отделните зали. Дифузията между отделните работи е в преплитането на по-общи насоки на съвременността за автора с три водещи направления в живописването. Характерно за по-ранните работи е плътното наслояване на живописната повърхност, насищане, водещо до динамично нарояване на заложената схематична фигуралност. В тези картини слоеве от нещо видяно се нанасят отново и отново до тоталното запълване на живописното пространство. По-късно отклонение е диптихът „Вълна (TEEN)“, 2009, в който движение и повторение намират форма, подчертани от тъмен еднозначен контур, оставяйки покрайнините на платното по-леки във високата и ниската си част.
Друг мотив при Карабаджаков е отделянето на идеята за фигуралност чрез водещия предимно бял или сив тон. Така на практика живописното платно се превръща в хладен образ, понякога неясен, но достатъчно разпознаваем, изпразнен от послание или съдържание. При последните в хронологичен план творби обраната статика на общия фон и динамиката в напластяванията синтетично чертаят натрупванията в живописта на Красимир Карабаджаков от 90-те до днес. Въпреки тези особености изложените платна, които са обединени по-скоро цветово, затварят залите на Двореца, без да черпят нещо от пространството, в което са изложени.
Заглавието „Неспокойни повърхности“, избрано от автора, съвсем успешно резонира с тези натрупвания в серии и отделни етапи, събрани в експозицията. А това може и да е временна илюзия в резултат от неравномерното и ненасочено осветление в отделните зали. Но при нито една от работите не успях да открия зададеното преодоляване на живописния план. Част от живописта е съпътствана от кратки бележки на автора, причудливи фрагменти, случайни асоциации или низ от такива, които рисуват фантазменото за художника поле, откъдето той черпи множенето на образите върху платната си. Може да се забележи и промяна по отношение на сюжетите, които в по-ранните години имат по-скоро етюден характер. През последните години те се отливат в по-завършени и застинали образи и мотиви, които запазват неспокойството на фигуралното в живописта на Карабаджаков.
Дали художникът не може да бъде съотнесен към други художници, както гласи текстът към изложбата, също остава съмнително. През 90-те, откогато датират част от живописните работи, Карабаджаков е сред членовете основатели на пловдивската художествена група „Диско’95“ заедно с Румен Жеков, Красимир Добрев, Димитър Митовски и Кольо Карамфилов. Може би е съвпадение, че точно срещу Двореца, в галерия One, е изложбата Cosmic Noise на Димитър Митовски (18 януари–11 февруари). Там живописното платно отново е включено, но единствено като печатна повърхност за серията индустриални заводи от обложките на албуми на групи като „Пинк Флойд“. Една особеност в изложбения дизайн, също и като художествен обект е плочата с космически шум, записана във Франция в лимитиран авторски тираж. Завъртайки я, авторът отпраща зеленото надуваемо човече, в чийто образ популярната култура е припознала живота отвъд земния, на пътешествие в техническата серия от отпечатани върху канава платна. Тук концептуалното преодоляване на консервативното отношение към живописното платно е вече добре позната операция, нито нововъведение, нито нещо остаряло, за да е спряло да бъде съвременно.
В Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, е представен още един от споменатите по-рано, а именно Кольо Карамфилов с изложбата „Отвъд човека“ (26 януари–24 март) – живопис от последните творчески години на художника, част от нея показана за първи път. И тук, както и в изложбата на Красимир Карабаджаков, биографията на автора, особеностите на изказа му и натрупванията през годините, влиянията, сдруженията и експериментите остават встрани от представянето. В САМСИ Кольо К. е въведен съвсем накратко от куратора Надежда Джакова с послание от наследниците. Може би в случая допълнителни думи към тези художници са излишни за художествените среди, защото тези имена са относително добре познати, но неизбежно остават необходими за масовата публика или поне за тази част от нея, която би посетила музеите на Националната галерия, без съвсем да познава или да е проследила миграциите на артистите между Сливен, Пловдив, Велико Търново, София и международната сцена.
А живописните платна на Красимир Карабаджаков до голяма степен вече са част от нечия колекция, както е отбелязано в изложбата. Дори и познат на съмишлениците, авторът – концептуалист според някои, но предимно живописец с по-бурни експресивни периоди, остава недотам познат, независимо от голямото откриване, каквото би следвало да е това в Националната галерия.
