Начало Идеи Гледна точка Несвършващите поеми
Гледна точка

Несвършващите поеми

3322

Следим метеорологичната прогноза всяка вечер. И да пропуснем новините, гледаме да чуем прогнозата за утре и за следващите дни. Без нея като че ли следващите дни няма да настъпят или като не сме подготвени за тях, ще ни връхлети някакъв неочакван катаклизъм. А когато сме подготвени, и да се случи катаклизъм, той няма да е опасен. Въпреки че най-страшните катаклизми – земетресенията, не могат да се предсказват нито от метеоролозите, нито от сеизмолозите и ние сме беззащитни пред тях. Те се случват тъкмо за да ни покажат нашата беззащитност.

А птиците небесни, които „не сеят, нито жънат, нито в житници събират“, са си сами на себе си метеоролози, знаят много по-точно от нас какъв ще бъде утрешният ден, и следващият, и по-следващият и се подготвят и оцеляват при най-страшните дъждове и бури, отглеждат потомството си в жилища, по-устойчиви от нашите, знаят кога да отлетят в по-топлите географски ширини, намират пътя без навигационни системи, прелитат морета с крехките си криле и стигат точно до безопасното място, знаят точно колко трябва да престоят там и без да са следили метеорологичната прогноза какво е времето при нас, тръгват към нашите земи и безпогрешно ги намират, намират дори старите си гнезда, малко повредени от времето, от ветровете и снеговете, както става с всяка необитаема къща, но те усърдно се заемат с работа и клечка по клеча, сламка по сламка ги възстановяват и ги правят удобни и сигурни, за да топлят яйцата, които ще снесат и измътят, уютни за малките пиленца, които червейче по червейче ще отхранят в тях.

Идва пролет и тази покъртителна гледка на събуждащия се живот е пред очите ни, можем да я гледаме от прозорците на апартаментите си и на всяка крачка около нас, ако излезем на разходка из природата или в парка.

Не само птиците, а всяка жива твар знае какво ще бъде времето утре, какъв сезон следва и се подготвя по най-сигурния начин. През есента си подготвят зимни хралупи, през пролетта бързат да се измъкнат от тях, да следват жизнения ритъм и да се слеят с природата. Едни събират зимнина в хралупите си, други трупат тлъстина под кожата си, сменят лятната козина със зимна и после зимната с лятна, трети забавят жизнения си ритъм и заспиват дълбок зимен сън, от който се събуждат така естествено, както ние се събуждаме всяка сутрин.

Ние опростено наричаме това инстинкти, но то е много повече от инстинкт, то е натрупване на хилядолетен опит и предаването му от поколение на поколение и то без думи. Смятаме, че това е инстинкт, но то е нещо много по-дълбоко, защото инстинкти имат само животните, а средства за оцеляване и приспособяване към природата имат и растенията, от малката тревичка до гигантските дървета, и тяхното приспособяване е също толкова съвършено. Едни са се приспособили към свирепи студове, други към изгарящи жеги, трети към безводие, четвърти да живеят във вода. А тези около нас са в еднакви климатични условия, но пак са не по-малко различни – едни са вече пищно раззеленени, когато на други се появяват първите листенца и първите цветчета. Това става сигурно за да предложат разнообразно меню на жужащите около тях пчели.

Заобиколени сме от този пъстър и жив свят, наричаме го природа и го смятаме за най-естественото в света – самия свят. Понякога забравяме, че и ние сме част от природата. Това, което ни отделя от природата пък, сме нарекли цивилизация. Знаем, че някога хората са живели много по-близо до природата, слято с нейния ритъм, с нейните сезони, с нейните обрати, с нейните изненади. Животът им е бил по-тежък, но по-хармоничен. Ние като сме олекотили житейските тежести, сме разакордирали и житейската хармония. Май вече сме изгубили и финия слух, за да можем да я акордираме отново. Долавяме само фрагменти от нея – когато напъпва пролетта, когато есента изтръгва гръбнака на лятото.

Долавяме фрагменти и живеем на фрагменти. Нямаме мащаб за цялото. Престанали сме да бъдем като птиците небесни, престанали сме дори да разбираме какво означава това. Но пък знаем какво е цивилизация. Неуморно сеем, жънем и събираме в житници. Пълните хамбари са мерило за живота ни, а препълнените – за щастието ни. Птичите песни са само фон, на който кипи реалният живот. Ритъмът на крилете им не е метрономът на нашия живот. Когато викнем и очакваме ехото да се обади отсреща, откриваме, че и то е онемяло.

Но пролетта идва въпреки това или тъкмо заради това. Идва, въпреки че ние се ръководим от здравия разум, а не от инстинктите си. Като подарък от грижовен родител за любимото дете. Както казва Райнер Мария Рилке: „Отново е пролет. Земята е като дете, което знае поеми наизуст“. Земята не забравя своите поеми. А пролетта е подаръкът на грижовния родител, за да не ги забравя и детето, когато пораства.

Много от думите на тези поеми ние сме забравили. Отчасти само техният ритъм още пулсира в нас. Като част от този ритъм идва Цветница. Да ни покаже, че природата се е съживила, да ни подкани и в нас нещо мъртво да се съживи. Да ни залюлее в ритъма на забравените поеми и да ни припомни нещо от тях. Несвършващите поеми за живота, който не свършва. За Възкресението, което ще прославим със светли химни, които ще разпръснат нощния мрак.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, играни в страната и чужбина. Написала е романите "Емине", "Майките", "Адриана", "Марма, Мариам" и „Влакът за Емаус”. През 2007 г. "Майките" спечели Голямата награда за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и Чехия, по романа е направен и филмът „Аз съм ти”. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. През 2019 Теодора Димова стана носител на наградата „Хр. Г. Данов” за цялостен принос в българската книжнина. През 2019 излезе романът ѝ “Поразените”, който на следващата година се превърна в Роман на годината на НДФ „13 века България”, спечели наградата за проза „Перото” и „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга. През 2023 е публикуван романът „Не ви познавам”, своеобразно продължение на „Поразените”. От 2012 е колумнист към Портал Култура. Есеистичните текстове са събрани в книгите „Четири вида любов”, „Ороци” и „Зове овцете си по име”, „Молитва за Украйна”. Носител е на Голямата награда за литература на СУ „Климент Охридски” за 2022, както и Вазовата награда за литература за цялостен принос през 2023.

Свързани статии

Още от автора