В спомените на Константин Константинов, публикувани в последния брой на списание „Култура“, посветен на 80-годишнината от събитието, променило историческото развитие на България, четем: … Беше 9-и септември, но тогава не знаех (по-точно не мислех за датата) и едва по-късно разбрах съдбоносния смисъл на тази дата. Слушах имената на министрите и изведнъж някакво неприятно усещане, почти физическо, ме обсебва. Какво е това? Пак Кимон Георгиев, пак Дамян Велчев, пак Димо Казасов? Какви са тия съвсем нови, непознати имена: Антон Югов, Лулчо Червенков, Добри Търпешев (сякаш в самите имена има нещо просташко и несигурно)? Само двама, трима души, които все пак можеха да вдъхнат някакво доверие, уви, за твърде кратко време – Петко Стайнов, Никола Петков, Григор Чешмеджиев – на личности или на партии? Докато водех този вътрешен диалог, без да мога да разбера какво точно е станало, по шосето неочаквано започнаха да препускат с бясна бързина камиони с изправени вътре хора, цивилни, тук-там някой войник, въоръжени, викаха нещо неразбираемо и яростно и вдигаха над главите си юмруци. Тук-там по колите на предниците имаше червени знамена. Камионите хвърчаха в двете посоки, но повечето отиваха в София. Тия летящи коли, тия гърмежи, викове, юмруци, червени знамена, без нито едно трицветно знаме, още повече ме объркваха. Ново правителство – добре. Но защо беше всичко това? Ще трябва още много пъти да повтарям: защо беше всичко това, разбрахме по-късно, но и още веднъж трябва да призная колко глупави граждани сме били в онова време.
Порази ме това описание в спомените на К. Константинов заради простотата, с която е описан денят, след който България вече не е същата. Позната ни е сякаш картината с вдигнатите юмруци и неясните викове, когато като че ли очаквахме отново да видим Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Димо Казасов, превъплътени по някакъв виртуален начин в днешни политически фигури. Когато по софийските площади се издигаха бесилки и се разнасяха ковчези, като че ли наново ни предстоеше атентатът от 1925, превратът от 1944, Народният съд, който бил „въздал на виновниците заслуженото“, а превратът бил прераснал във всенародно въстание и после в социалистическа революция, по която до ден днешен част от нашите съвременници питаят бездиханна носталгия.
Колкото по-силни стават гласовете на тези, които настояват, че стига сме гледали назад, нека гледаме към бъдещето, толкова по-ясно се усеща необходимостта от аналитичен и спокоен диалог за миналото ни, което до голяма степен остава криворазбрано и превратно оценено. Ако младите поколения не го опознаят добре в дълбинните му исторически корени, те стават много лесна плячка на същите исторически травми и капани. Може би затова борбата за изучаване и разказване на това минало става толкова подмолно ожесточена.
Четири дни преди 9 септември 1944 г. Съветският съюз обявява война на България и войските му окупират страната. Да се извърши преврат в такива условие е като детска игра. „Преврат“ е некрасива дума, затова събитието е наречено в началото „народно въстание“, а по-късно „социалистическа революция“. Бихме нарекли тези определения комични, ако последствията за България не бяха толкова трагични. След като на 8 септември България обявява война на Германия, тя се оказва във война едновременно срещу САЩ, Великобритания, СССР и Германия, без реално да воюва с нито една от тях. Това също би ни се сторило комично, ако условията, в които се случва, не бяха толкова съдбовни. Българският политически елит се оказва неподготвен да се ориентира в драматичната обстановка и да предотврати националната катастрофа. От друга страна, каквито и политически действия да бяхме извършили, едва ли е имало вариант да се избегне това, което Сталин е решил.
Съветската окупация се приема от едни с възторг, от други с покруса. Така е и до днес. Първите вземат властта и започват кървава разправа с другите. Всеки, който не вдига юмрук и не скандира, е враг. В черните списъци са не само политици, но инженери, лекари, адвокати, офицери, учители, писатели, свещеници, студенти. Разстрелите започват от първия ден. Извършват се през нощта в затънтени горички. Закопават убитите в плитки гробове. Без съд и присъда са избити хиляди, но списъците на врагове не намаляват, а нарастват. Лично вождът е наредил да не се проявява никаква милост. Това е ценно насърчение за екзекуторите. Избитите се записват като изчезнали. Възцарява се страх, който няма да напусне обществото до края на комунистическото господство. Страх от всичко. Автоцензура за всяка дума. Всеки знае какво е забранено и не смее да говори дори вкъщи. За няколко години животът в страната се променя неузнаваемо.
През следващите години един терор се заменя с друг. Започва масовата колективизация по селата. По-заможните не искат да се включват в комунистическите кооперативи. С насилие ги пречупват. Който не е в ТКЗС е враг и децата му нямат право да следват. За всичко се изисква бележка, в която е описан целият род до трето коляно. Тоталитарните мерки правят режима все по-тоталитарен.
Освен тояга, разбира се, имаше и морков. На всеки, който желаеше да направи кариера, му се предлагаше възможност. Условието е едно-единствено – безусловна вярност и безпрекословна подчиненост на режима. Желаещи има. Апаратът от тайни сътрудници нараства. Всеки пети е „ухо“. Всички ние имаме съученици, съседи, колеги, приятели, които са донасяли за нас – какво правим, с кого се срещаме, какво говорим. Изписани са планини от папки с доноси. Всичко се класифицира и съхранява. Службата, която се грижи за това, е най-добре функциониращата в държавата.
Социализмът строи и заводи. Най-големият е в Кремиковци. Трябва да се създадат работни места за новите столичани. Това, че няма руда, е второстепенен въпрос. Тя се кара от Съветския съюз. Стоварва се на бургаското пристанище и след това с влакови композиции стига до столицата. Докато стигне, желязната руда става златна. Но имаше работни места. Имаше и магистрала от София до Правец.
В прослава на всичко това се организираха всенародни манифестации четири пъти годишно. Лозунгите и портретите на всички тях бяха едни и същи. Както и партийните ръководители, които приветстваха от трибуните спонтанния народен ентусиазъм.
Биещото сърце на партията е Държавна сигурност. В първите правителства партията има малко министри, но именно тогава репресиите са най-жестоки. Когато овладява цялата власт, репресиите намаляват, защото контролът се усилва. В началото партията контролира ДС, после ДС започва да контролира партията. Накрая ДС разбира, че може и без партията. След преврата на 10 ноември 1989 г. виждаме, че ДС много добре функционира и в многопартийна система. Най-силното доказателство за това е, че тя не допусна лустрация.
А за пред широката публика пуска иронична усмивка, че ДС вече не съществува. От периода на войнстващия атеизъм ДС е усвоила най-успешния похват на дявола – да убеждава хората, че няма дявол.
