Начало Идеи Несвършващото минало
Идеи

Несвършващото минало

5752

Евелина Келбечева – историкът, който се бори за осветляване на истината за комунистическия период в България.

Представете си следната ситуация. Храните се заедно със семейството си и изведнъж на вратата се почуква. Отваряте и на прага виждате няколко мъже, които не познавате, но сте очаквали да пристигнат. Радушно ги каните да влязат и започвате да ги обгрижвате – поднасяте им от топлата вечеря заедно с една-две чашки за отскок и някоя и друга цигара. След това ги каните да пренощуват в дома ви и им показвате къде ще спят. На сутринта, докато закусвате, вашите гости ви съобщават, че желаят да останат за по-дълго. Тактично намекват, че нямате друг избор освен да удовлетворите молбата им, защото преди броени часове те са направили така, че след няколко години на страх в дома ви отново да възцари спокойствие. Те са се „пожертвали“ за вашето добруване и сега вие имате моралния дълг да им позволите да останат у вас колкото пожелаят, както и да подсигурите прехраната им и всичко останало, от което имат нужда по време на престоя им във вашия дом. Стискате си ръцете, без да преговаряте.

С всеки следващ ден вашите гости стават все по-нахални. Те не само не ви благодарят за грижите, които полагате за тях, а ламтят за още. Опитвате се да им обясните, че не можете да задоволите исканията им, но срещате пренебрежителния им поглед. Те започват да си присвояват ваши вещи и да ги изпращат на семействата си, да пиянстват, да чупят чинии и чаши, да се карат на децата ви, да насилват съпругата ви. Един ден избухват и убиват сина ви, както и съседите, които са чули викове и са ви се притекли на помощ. Покрусените близки на убитите ви съседи настояват да получат обезщетение. Вашите гости отново се правят на приятно разсеяни. Резултатът: хем ги храните и поите, хем губите приятели, хем трябва да изплащате обезщетения на семействата им. Живеете така около три години. Не мрънкате – това е цената на вашето спокойствие, „подсигурено“ от вашите гости. Накрая те напускат дома ви и въпреки че в следващите няколко десетилетия сте принудени да живеете в режим на диктатура и по наложени от тях правила, на вас непрекъснато ви се втълпява, че дължите свободата си единствено и само на тях.

Така, общо взето, е изглеждало „освобождението“ на България от СССР в средата на 40-те години на XX век според документалния филм „Второто освобождение“[1] – продължение на дългогодишните усилия на проф. Евелина Келбечева, един от двамата автори на филма, да изкорени митовете и заблудите за комунизма в България и да осветли истината за тези 45 години на тоталитарна власт.

Изследването на историята като форма на бунт

В университета Евелина изучава история с профил „Археология“ и класическа филология. В комунистическа България историята се смята за подчертано идеологическа дисциплина, което ограничава възможностите за кариерно развитие в тази сфера, а и в рода на Евелина има пострадали от Народния съд, поради което тя „по правило“ няма право да кандидатства за асистентско или аспирантско място в СУ „Св. Климент Охридски“. Затова се насочва за аспирантура в Българската академия на науките (БАН) и се захваща с изследването на по-новата история, предимно културна. От една страна, тази ниша е неразработена, от друга – Евелина предпочита културната история пред политическата, защото не желае да повтаря идеологически клишета до втръсване. През 80-те години на миналия век е хоноруван преподавател в Националната гимназия за древни езици и култури „Св. Константин-Кирил Философ“.

„Преподавах само на 12-и клас и само история на културата. Класическата гимназия беше остров на свобода и общуване, което беше безпрецедентно“, разказва Евелина, която и до днес поддържа връзка с част от учениците си.

Жаждата за политически права и свободи подтиква Евелина да се ангажира с гражданска дейност заедно със съмишленици от т.нар. Русенски комитет. Тя е един от създателите на пресцентъра на Съюза на демократичните сили (СДС). В зората на прехода Евелина отлита за САЩ и специализира в Урбана-Шампейн и Вашингтон. Печели и стипендия по програма Fulbright и e гостуващ преподавател в Университета на Калифорния, Ървайн. Там се среща с членове на борда на създадения през 1991 г. Американски университет в България (АУБ). Тя приема поканата им да изнесе лекция в университета – и преподава там вече 25 години. Фокусът на курсовете ѝ е върху историята на комунизма, историческата памет и фалшификациите в историята.

„В самото начало на преподавателската ми дейност в АУБ установих, че малцина от моите студенти знаят, че по време на комунизма в България е имало концентрационни лагери. Уплаших се и започнах да преподавам усилено история на тоталитарните режими, специално на комунизма, защото доста се знае за нацизма и Холокоста, но много малко се знае за зверствата, извършени от всички комунистически диктатури по света – като се започне от първия болшевишки строй и се стигне до сегашния в Северна Корея. Да не забравяме, че първият и най-дълго просъществувал тоталитарен режим със система от концентрационни лагери е комунизмът в болшевишка Русия и в Съветския съюз. Много важна част от задачата ми беше да покажа есенциалните прилики между тоталитарните режими, да се види, че гениалната Хана Арент, която създаде теорията за тоталитарните режими, е актуална и днес, макар че много интелектуалци искат да я забравят, защото не им е удобно да се разбира колко еднакви са комунизмът, фашизмът и националсоциализмът. Това са чудовищни тоталитарни режими, посичащи всички слоеве на своите общества.“

В АУБ, където следват момичета и момчета от България и от много от бившите съветски републики и от някогашна Югославия, Евелина открива втори остров на свободата на мисълта и словото след този в Класическата гимназия.

„В АУБ сами си създаваме плановете за нашите курсове и защитаваме всеки курс пред комитета, отговарящ за учебната програма. Бордът никога не е ограничавал свободата на преподаване, защото преподавателският колектив е този, който одобрява или не одобрява отделни курсове. Интересното е, че съпротивата срещу преподаването на историята на комунизма идваше от студенти. От някои от тях бях обвинена в антикомунизъм. Можете ли да си представите някой гневно да пише, че някой друг е антифашист или антинацист? След това разбрах, че тези, които пишеха против мен, идват от семейства, които са свързани с Държавна сигурност или с предишната номенклатура, което е разбираемо.“

В битка със забравата и заблудите

С времето Евелина разбира, че „ужасното невежество в нашето общество“ не се дължи толкова на университетското образование, а на дефицитите в преподаването на история на гимназиално ниво. Как можем да очакваме студентите да познават периода на комунизъм в България, след като не са учили почти нищо за него в училище, пита реторично Евелина.

През 2011 г. Евелина, заедно с Евгения Иванова от Нов български университет (НБУ), провеждат първото изследване върху историческата памет у нас. Озаглавено „Топоси на историческата памет“, изследването показва, че памет за местата, свързани с комунизма, особено с концлагерите, почти няма. Авторите установяват много ограничена памет и по отношение на личностите и събитията, свързани с комунизма.

Две години по-късно непознаването на комунистическия период се потвърждава от изследване на Националния център за изучаване на общественото мнение (НЦИОМ).[2] Резултатите разкриват огромни пропуски в знанията на хората на възраст 15–35 г. за Желязната завеса, Берлинската стена, горяните, концлагера в Белене, Държавна сигурност, насилственото отнемане на земя, коментарните текстове „Задочни репортажи за България“ на Георги Марков и други явления и събития, свързани с комунизма и Втората световна война. Мнозинството от интервюираните нямат никаква представа какво е ГУЛАГ, а някои от посочилите отговор го смятат за… интернет търсачка. От тези данни и на базата на своята изследователска работа Евелина достига до извода, че невежеството по отношение на най-близкото минало е добре култивирано от начина, по който то се преподава в училище. Според нея това статукво е охранявано от държавните институции, които управляват образованието, както и от силно зависимите медии.

За да запълни белите петна в паметта и знанията на българите за комунистическия режим, който Народното събрание обявява за престъпен със закон, приет през пролетта на 2000 г., през февруари 2014 г. Евелина инициира петиция за промяна на учебните планове с цел изучаване на тоталитарните режими в сравнителен план и на българския комунизъм. Необходимостта от тази промяна в уроците по история в гимназията се потвърждава от изследване, проведено от „Алфа Рисърч“ през октомври 2014 г.: на въпроса „На какво се базират вашите познания за времето на социализма?“ едва 10% отговарят, че знаят за този период от училище или университета, а 31% не знаят почти нищо за него[3]. През 2016 г. Евелина се включва в Управителния съвет на Фондация „Истина и памет“. Тя е основана от разследващия журналист Христо Христов, който се познава с Евелина от 1989 г., когато се подготвя за кандидатстудентските изпити под нейно ръководство.

Реформата отнема години, но новите учебни планове по история за 10-и клас все пак влизат в сила през 2019 г. В уроците за комунизма обаче има огромни пропуски и трески за дялане, казва Евелина. Например историята на „съветската окупация“ не е включена, а според Евелина двете предложения (от 1963 г. и 1973 г.) на Тодор Живков България да стане 16-а република на Съветския съюз са представени по несериозен начин.

„Тази подмяна, тази т.нар. „нормализация“ на комунизма е страшно вредна, защото тя продължава да подхранва с митове и фалшификации посткомунистическия манталитет“, казва Евелина, според която комунистическата пропаганда не си е отишла през 1989 г., а над три десетилетия по-късно все още е жива.

Преподавателката от АУБ отбелязва, че в учебниците, които следват новите планове, законът е спазен и нещата, без които не може, са включени, но така са „монтирани“, че не се разбират нито същината на режима и мащабът на човешката трагедия, нито последствията от този период.

„България фалира три пъти по времето на комунистическия режим. Няма друга страна в Източна Европа, която да е така разкостена, както България. Няма друга страна в Европа, която да има по-високо ниво на Червен терор след Втората световна война – ние имаме най-много жертви сред всички източноевропейски страни. От друга страна, няма друга страна в Източна Европа, която да има по-голяма липса на каквато и да била държавна политика по отношение на историческата и културната памет за комунистическия период и изобщо за XX век. Нито едно правителство след 1989 г. не разбра, че промяната на манталитета минава първо през образованието и културата, а не през икономиката. Нито един от нашите лидери не видя значението на образованието и културата като фундамента за ментална промяна“, казва Евелина и допълва, че в новите учебници по история например само бегло се споменава за т.нар. безследно изчезнали в периода от 9 септември до края на октомври 1944 г., които според наличните данни са между 18 000 и 30 000.

Евелина посочва и трети проблем отвъд съдържанието на учебниците и начина, по който темите са представени: готовността на учителите по история да преподават за комунизма и способността им да го направят по интересен за учениците начин. Евелина и колегите ѝ вземат превантивни мерки в тази посока: в института за преквалификация в Банкя над 700 учители са обучени под ръководството на изследователи от водещи университети и БАН и председателя на Държавна агенция „Архиви“. Според Евелина този диалог с учителите трябва да продължи, защото педагогическите методи, които те използват, влияят пряко на това колко ангажирани ще бъдат учениците и до каква степен ще разберат и осмислят преподавания материал.

Несвършващото минало

След като историята на съветската окупация на България не влиза в новите учебници по история, Евелина решава, че събитията от есента на 1944 г. до зимата на 1947 г. са прекалено значими, за да потънат в забвение. Съвместно със Светослав Овчаров тя създава документален филм за този период, опирайки се на малко известни архивни документи. „Второто освобождение“ излиза през 2021 г., а телевизионната му премиера е на 30 април 2022 г. – два месеца след руската инвазия в Украйна, която в същността си плашещо напомня на окупацията на България от СССР. Излъчването на „Второто освобождение“ по Българската национална телевизия (БНТ) е съпътствано от хакване на сайта на медията, но филмът предизвиква толкова голям интерес, че авторите го качват в YouTube. Евелина представя филма в Люксембург и в Европейския парламент (ЕП) в Брюксел. Работи се и по субтитрирането на филма на испански език, така че той да стане още по-достъпен за международната аудитория, след като вече може да бъде гледан със субтитри на английски.

„Мисля, че реакцията към този филм показа, първо, какъв истински глад за истина има в българското общество; второ, че чрез документално кино това знание може да влезе много по-бързо и по-дълбоко в публичното съзнание; и трето, че ако няма движеща картинка, младите поколения в повечето случаи не възприемат информацията. Интересно е, че противно на твърденията, че младите не могат да се съсредоточат повече от 18–20 минути, учениците в училищата, където сме били, не мръдват по време на прожекцията.“

Според Евелина знанието и паметта ще надвият незнанието и забравата само чрез всеобхватни реформи в образованието и изкореняване на заблудите за комунизма, които „изкривяват българското общество и гражданско развитие“.

„Първо, трябва да има фундаментална реформа в образованието. Второ, трябва да има добре написани, интерактивни учебници. Трето, трябва да има гражданско образование от 1-ви до 12-и клас. Четвърто, трябва да има масмедийна политика за ограмотяване на обществото за това какво сме преживели, какви са остатъците от тоталитаризма, с които живеем. И пето, необходимо е да се изкорени тази фалшива, сантиментална, почти фолклорна вяра, че Дядо Иван ни е освободил и че братушките втори път са ни освободили през 1944 г. Пита се: „От какво са ни освободили втория път?“. Тези митологии и фалшификации са се превърнали в устойчиви клишета.“

Днес, за разлика отпреди 20 години, митологиите и фалшификациите, които Евелина има предвид, са обект на обстойни изследвания, насочени към широката публика. На пазара можем да открием книги по различни теми, свързани с комунистическия период у нас, от автори като Христо Христов, Даниел Вачков, Мартин Иванов, Михаил Груев, Даниела Колева, Момчил Методиев, Вили Лилков, Борислав Скочев и др., както и есета и художествени творби на Георги Марков, наред с издаваните и по-рано „Задочни репортажи за България“. От 2014 г. насам пък БНТ излъчи три сезона от документалната поредица за жертвите на комунистическия режим „Отворени досиета“, а от октомври 2022 г. се излъчва и четвърти сезон. Неотдавна този масив от документални произведения за комунистическия период в България се допълни от споменатия по-рано филм „Второто освобождение“ на Евелина Келбечева и Светослав Овчаров, както и филма „Следеният човек“ на Димитър Коцев – Шошо по едноименния автобиографичен роман на Веселин Бранев.

Евелина, с която разговаряме няколко месеца след началото на войната в Украйна, смята, че случващото се на няколкостотин километра на североизток от България показва режима на Владимир Путин такъв, какъвто е – комбинация от неоимпериализъм и неосталинизъм. Тя се надява покрай действията на този режим целият свят да проумее, че „общество, отровено от този тип пропаганда, не може да просперира“, защото миналото така и не остава в миналото.

„Обществата, които са се справили с миналото си, които са преживели социален катарзис чрез истината за историята, могат по съвсем друг начин да решават съвременните си проблеми в сравнение с обществата, които не са. Узнаването на адекватната картина на миналото променя света.“

––––––––––––––––––––

[1] Документалният филм е достъпен за гледане в YouTube канала на Държавна агенция „Архиви“.
[2] Изследването е представено на конференцията „Образованието за комунистическия режим и европейските демократични ценности на младите хора в България днес“ през септември 2013 г. Обобщение на резултатите в пет части може да намерите в сайта desebg.com.
[3] Преходът: митове и памет, 25 години по-късно. В: Алфа Рисърч, 2014. Достъпно тук.

Даниел Пенев е журналист, преводач и редактор. Автор на книгите „Хората, които променят България“ (част I – 2019 г., част II – 2022 г.), „От нас зависи“ (2020) и „Да тичаш към себе си“ (в съавторство с Краси Георгиев, 2021). Като преводач от английски език работи по книги като „Дарът“ на Едит Егер, „Забави темпото!“ на Карл Оноре и „Обещанието на един молив“ на Адам Браун.

Свързани статии

Още от автора

No posts to display