Европейската утопия на прага на XXI в.

„На кралство Франция [Бог] е дал като противник англичаните; на англичаните – шотландците; на кралство Испания – Португалия. […] На владетелите на Италия […] Бог е дал за противник градовете републики, каквито в казаната страна Италия са Венеция, Флоренция, Генуа, понякога Болоня, Сиена, Пиза, Лука и други, които, в много от случаите са противопоставят на синьорите, а синьорите – на тях, и всеки си има едно на ум, та другият да го не измами.”

Филип дьо Комин[1], големият мемоарист на XV в., с тези думи иска да покаже, че подялбата на света на държави и народи е била пожелана от Бога, за да се осигури политическото равновесие в Европа. Историкът, какъвто всъщност е бил Филип дьо Комин, се позовава на Европа и охотно си служи с това име. Другаде той обяснява, че говори за Европа, защото я познава („живях и познах най-добрата част на Европа”).

Европа, описана в своята историческа реалност, винаги се явява като съвкупност от държави, страни и народи. Икономическите императиви са подтиквали да се придаде юридическа рамка на международната търговия, а също и към създаването на наднационални търговски и финансови организации и сключването на митнически споразумения. Въпреки това, най-силното си чувство за общност Европа дължи на християнството: самият Волтер е принуден да признае, че Европа е християнска, а Бенедето Кроче да поясни Perche non possiamo non dirci ‘cristiani’.[2]Тъкмо религиозното чувство е  направило от средновековното християнство не само общност на вярата, но и политическа и културна общност.

Първите векове на Новото време са довели до възникването на една respublica litteraria (република на словесността) на европейско ниво, която би могла да се възприема като втория голям момент на европейската интеграция,  макар да се е размила под натиска на националните култури. Що се отнася до политическото единство, то императори, суверени и държави са се опитвали нееднократно в хода на Новото време да сключат подобни договорености,  но никога не се е стигнало до нещо повече от по-трайни или по-малотрайни съюзи. Европейската общност през ХХ в. е първата, видяла бял свят след средновековната общност. Шокът от Първата световна война не е бил достатъчен, за да даде достатъчно шансове за успех на плана на Аристид Бриан[3] (и Алексис Леже[4]) от 1930 г. Трябвало е да се мине през всички травми от двете световни войни, през опита на Холокоста и ГУЛАГ и през страха от комунистическата експанзия, за да може Европейската общност да стане реалност. Първата форма на европейско единство е била плод на обща вяра; втората – на интереси и споделени мечти. За да се стигне до днешния ден, когато Европа се стреми да излезе от своя маразъм и да преодолее съмненията, който й вдъхва нейната участ. Ето защо изглежда полезно да зададем въпроса: модерната европейска интеграция трябва ли да се ограничи до зона на свободна търговия и свободно движение без митници и паспорти, или пък трябва да  доведе до раждането на политическо образувание, плод на кръстосването на география и история, основаващо се върху общи ценности и интереси?

Средновековната християнска общност е безспорно европейска, но думата „Европа” рядко присъства в речника от онова време; и ако се появява, то е единствено в рамките на географската ученост. Средновековната общност се дефинира като christianitas и възприема разчленяването си на монархии  и национални Църкви единствено като знаци на развалата. „Езическият свят вече би могъл да провъзгласи края на християнската общност (…) Всеки език мрази другите езици, а всяка нация – съседната” – споделя един френски политик и писател в края на XIV в. И все пак съборът в Констанц (1414-1418), сложил край на голямата схизма на Запад, настоява върху факта, че Европа и християнството съвпадат, защото „само Европа е християнска”, независимо от подялбата си на nationes (нации). Реформацията разбива религиозното единство на Запада. Към това разбиване се добавя и поривът на националните монархии и така Европа основно се превръща в средство за войни, но също и за договорености и колебливи съюзи.

Опитът да се установи мир в Европа въпреки всичко не е секвал през вековете. В своите „Двадесет и осем века Европа” Дени дьо Ружмон[5]  разказва по един наистина несравним начин „етапите в европейското осъзнаване”, които той проследява повече от детайлно в мащабния си труд върху обединението на модерна Европа. Немският историк Ролф Хелмут Фьорстер педантично изброява цели 182 инициативи и проекти за европейското обединение. Тази дълга серия от проекти може да се разглежда като история на търсенията на мир в Европа; можем също така да я възприемем и като интелектуална генеалогия на модерния процес на европейска интеграция. И в единия, и в другия случай, гледаме на тези процеси през призмата на реалното обединение на Европа, извършило се през втората половина на ХХ в. Става дума за археология на една политическа идея, превърнала се в осъществен проект едва през ХХ в. Ала бихме могли да гледаме на историята на европейската идея и като на историята на една мечта за единство. Как все пак тази идея се е материализирала, каква е била връзката между „политиката на мечтата” и „политическия реализъм”? Въпросът е важен и той включва разнородните историческите контексти на Средновековието и Новото време.

Средновековната християнска общност (christianitas, chrétienté, Christendom) е политическо тяло, основаващо се върху обща вяра, което е управлявано от папата и императора. Неговото реално географско пространство е била Европа: след християнизацията на Литва в края на XIV в. целият континент вече изповядва една и съща вяра. Но над реалното географско пространство се налага едно мистично пространство, чийто център е Йерусалим. Това, че Йерусалим се намира извън европейското християнско пространство няма съмнение за никого: една миниатюра в манускрипт от XV в. – „Ръководство за Отвъдморски преход” – го представя като екзотичен град , над който се извисяват многобройни минарета и куполи, непознати в Европа от онова време, но тук вписващи се свойски в пейзажа. Теологията на кръстоносните походи, изложена през 1095 г. от папа Урбан II в неговия призив от град Клермон, подканва християните да преустановят вътрешните си войни и да се съберат, за да завоюват Йерусалим и обединят християните от Запада и Изтока. През следващите столетия идеята на кръстоносните походи продължава да е спойката на чувството за християнско единство, въпреки че тя също е подвластна на политическите интереси на папите, императорите и кралете, а също и на интересите на плячкаджиите и на търговците. Реалните шансове почти се изпаряват след превземането на Сен Жан д’Акр от мамелюците през 1291 г., но идеята за кръстоносните походи не отмира. Алфонс Дюпрон показва във своя фундаментален труд върху мита за кръстоносните походи, че три или четири века по-късно  „желанието да се вземе Йерусалим” е все още живо, а неговата обединяваща роля си остава активна. В качеството си на политическа и интелектуална проекция за единството на континента, програмата на кръстоносните походи, разбира се, има свое място в нашия размисъл върху европейската идея, ала едва когато изгуби характера си на „експедиция до Йерусалим”, за да се превърне в призив за сътрудничество и разбирателство на християнските владетели.

Тъкмо такова е посланието на трактата на Пиер Дюбоа „За повторното завоюване на Светите Земи”, писан вероятно между 1305-1307 г. Авторът е бил човек на закона, започнал да служи във френския двор, а сетне прехвърлил се в английския двор. Ернест Ренан, който първи се е заинтересувал от писанията на Дюбоа, го нарича „адвокат и политик”; по-сетнешните изследователи го определят като „публицист” (позовавайки се на издателя на текста Шарл-Виктор Ланглоа). Възможностите за повторно завоюване на Йерусалим тогава сериозно са се обсъждали от политическите мъже, дворовете и европейските канцеларии. Трактатът на Дюбоа може и да изглежда „утопичен”, но той има формата на политически проект, адресиран до двамата крале, при които Дюбоа е бил на служба – Едуард I (първата част на трактата е под формата на писмо до владетелите на християнския свят, начело с краля на Англия) и Филип Хубави (трактатът завършва с писмо до краля на Франция). В канавата на текстовете на Дюбоа е втъкан конфликтът, противопоставил папа Бонифаций VIII на Филип Хубави, който ще приключи едва с интронизацията на Климент V на папския престол. Напълно разбираемо е, че един човек на закона и служител в двора е загрижен за реформата на Църквата и на християнския свят, както и че той защитава атрибутите на светската власт от апетитите на папството. И все пак трактатът не настоява върху политическата теология, а върху обединението на християнските владетели.

Дюбоа се противопоставя на идеята за вселенска монархия. Той стига чак дотам да каже, че нито един човек със здрав разум (sane mentis) не би могъл да очаква светският свят (quoad temporalia) да бъде управляван само от един монарх. Примерите от миналото са капани, обяснява Дюбоа, защото понастоящем  различията  между регионите и страните правят такъв проект невъзможен; при такива обстоятелства, налагането само на един крал би довело до войни и непрестанни конфликти. Френският юрист, по силата на едно изненадващо разсъждение, стига до заключението, че мирът – необходимо условие за един кръстоносен поход – е възможен в рамките на християнския свят единствено, ако над този свят властва духовен и христолюбив монарх, подчиняващ се на Римската църква (in spiritualibus…princeps unicus et christicolarum ecclesie romane obedientum). Тогава „християнската република” ще се появи на бял свят, а императорът ще обедини  в ръцете си имперската и папската власт; по волята на папата тронът би трябвало да се отреди на краля на Франция. Дюбоа припомня примера на Карл Велики, но предлага оригинален метод за инвеститурата на края на Франция: папата ще свика събор, който на свой ред ще призове християните към мир; а който престъпи мира, ще бъде наказан с конфискация на всичките му имоти. По време на събора папата би следвало да предостави земните си блага на краля на Франция в замяна на годишна рента. Така кралят на Франция, организатор на бъдещия кръстоносен поход, благодарение на имотите на папството и на военните ордени, ще се сдобие с достатъчно средства, за да може да води кръстоносния поход, чието командване ще му бъде поверено от  останалите християнски крале. В един от по-късните си текстове, Дюбоа предлага това командване да бъде отличено с императорска власт. Според този проект християнска Европа се схваща като един вид конфедерация на национални държави, а френското предводителство се основава върху една династическа политика на експанзията (оправдана от позицията на Капетите спрямо останалите тронове). В случай на конфликт между владетелите на суверенните държави, какъвто и да е конкретният повод, съборът, под личния контрол на папата, би трябвало да номинира юридически арбитри, като папата си остава върховен арбитър. Под перото на този нормански правист и публицист федеративния характер на общността  приема облика на оригинална организация,  каквато той предвижда за Кралството на повторно завоювания Йерусалим. В мистичния център на християнска Европа би трябвало,  като проекция, да се въплъти политическото различие на Европа: всяка държава там да разполага с територия, град или замък, които да носят или нейното име или това на нейната столица.

Този проект за политическа общност или за католическа федеративна република (expedit quad una sit respublica) може да се възприеме като плод на въображението на интелектуални кръгове от онази епоха. Политическото послание е ясно, но то паралелно прокарва и есхатологическо послание. За Дюбоа, желанията за мир и единство предполагат съпротива срещу силите на Злото, които управляват паметта и бъдещето. „Лошите ангели разполагат с мащабна наука за бъдещето […]. Те, между другото, имат невероятна памет.” Утопичният проект за обединението на християнска Европа  изразява усещането за общи ценности и заплахи пред christianitas и се стреми мъдро да моделира бъдещето.

През следващите столетия от историята на европейската идея проектът за кръстоносен поход си остава наличен, но под форма, по-различна от класическата експедиция до Светите земи, expeditio pro fidei difensione[6]. Така например е показателно, че кралят на Бохемия Иржи Подебрадски предлага през 1462 г. чрез своя съветник Антонио Марини, гренобълски предприемач, да се сключи съюз на християнските крале срещу турците, които, няколко години по-рано, са завладели Византия. След като се сдобива с подкрепата на  краля на Полша, Казимир Ягело, за плана си, Иржи Подебрадски се  опитва да привлече за своята кауза краля на Франция и Сената на Венеция, както и други суверени, с изключение на императора (Иржи Подебрадски сам е мечтаел за императорската корона). Латински преписи на трактата, предоставен от Марини на европейски суверени, са съхранени и до ден днешен (един от тях се намира във Варшава). Разполагаме също така и с негово описание в „Мемоарите” на Филип дьо Комин, което носи заглавието „Трактат за съюза и конфедерацията между крал Луи XI, Иржи, крал на Бохемия, и Синьорията на Венеция, за да се окаже съпротива на турчина”. Конфедерацията на европейските държави  ще се управлява от асамблея, вземаща решенията с мнозинство, както и от консистория; конфликтите ще се разглеждат от специални арбитражи. Конфедерацията би трябвало да разполага с общи армия и финанси. Държавите, членове на съюза, се заклеват, че ще си оказват материална подкрепа в случай на агресия срещу тях. Асамблеята на федерацията се е предвиждало да има постоянни заседания, като на всеки пет години се сменя страната, където тя заседава, а след всяко преместване чиновниците се избират сред местните кадри. Смайващото в инициативата на краля на Бохемия – или на неговия дипломатически съветник и говорител – е грижливото и повече от детайлно изработване на начините, по които да функционира този договор за сътрудничество, включително и съвместните действия в случай на конфликт, както и изборната процедура отнасяща се не само до владетелите и суверените, но и до регионите на Европа (Галия, Германия, Венеция и Испания).

Планът Марини има особена тежест, защото е предложен от един от европейските суверени. Това е не просто инициатива на някакъв европейски публицист, а е план за действие. Той обаче се проваля. Комин  споменава за проекта, докато прави описанието си на Луи XI, но същинското откриване на този документа, както и на трактата на Дюбоа, дължим на модерната историография.

Дук дьо Сюли, който също представя свой проект за „християнската република на Европа”, пък е могъл да разчита на модерната масова комуникация, която  му предоставя откриването на книгопечатането. Неговият проект е нещо, на което се позовават редица по-сетнешни проекти за европейско обединение. Става дума за „Големия план” на Анри IV, който дук дьо Сюли, хугенот, министър и един от най-влиятелните политици в двора на  Анри IV, представя в своите „Мемоари”, доколкото това вероятно у бил негов собствен план за мир в Европа. Епохата на религиозни войни е довела до възникването на изобилна миротворческа литература, както сред католиците, така и сред протестантите. Сюли поставя под плана си 1610 г. – годината на смъртта на Анри IV, ала оповестява този проект едва в „Мемоарите” си, публикувани през 1638 г.; посмъртното издание от 1662 г. изобилства с добавки. Сюли е представил проекта на европейските владетели по време на дипломатическите си мисии; неговите секретари просто са композирали „Мемоарите” по-късно, работейки с архивите му, на които са придали вида на разказ, изразяващ действията и мислите на стария дук. „Планът” би могъл да се възприеме и като програма за действие на френската дипломация, противопоставяща се на политиката на Хабсбургите на европейската сцена. И все пак планът на Анри IV и на неговия министър съдържа идеята за структуриран европейски ред, независимо от линията на религиозни разделения. Единството на „твърде християнската република” е трябвало да позволи премахването на заплахата от „неверниците”, но аргументът с турската заплаха не е реторичен. Необходимият съюз противостои на заплахата от непрестанни войни и конфликти на европейския континент. В случая става дума не толкова за защита или експанзия, колкото за план за вътрешно помирение, независимо дали Сюли дефинира Лигата като отбранителна или нападателна, както и въпреки това, че в първоначалната си фаза проектът предвижда разбирателство единствено между протестантски владетели.

За да се спечелят европейските суверени за един такъв план, е трябвало да ги убедят, че те имат интерес да от това обединят силите си и че няма да изгубят нито власт, нито престиж. За да се гарантира равенството на владетелите в лоното на тази република, е било необходимо да се изтъкне че „се установяват такива порядки, нагласи и поведения, така че всички да останат доволни, че са равни по господство, сила, власт и авторитет в християнска Европа”.

Сюли припомня миналото на една обединена Европа, по времето на империята на Карл Велики, „обединила германци, гали и франки”. Предложената република е трябвало да обедини изборни монархии – папството, Полша, Унгария и Бохемия – заедно с наследствени монархии, начело с Франция, Испания и Англия, както и със суверенни републики като Венеция или Швейцария. Включените държави е трябвало да разполагат с богатства и съответни територии, за да може да се установи равновесие между тях. Трите религии е трябвало да се третират равнопоставено: католическата религия, лутеранството и калвинизмът. По този начин „християнската република” изключва Московия и Отоманската империя, които, в очите на Сюли, имат да изиграят историческа роля, но в Азия, а не в Европа.

Една политическа общност от такова естество би трябвало да има общи институции, което предполага Общ съвет, съставен от представителите на всички държави (четирима от най-големите страни и по двама – от малките) и шест провинциални съвета за различните региони на Европа. На тези органи се е падала отговорността по контрола и вземането на решения, засягащи интересите на общността. Ръководството на общата армия е трябвало да се повери на Общия съвет. Вътрешните митници е следвало да бъдат премахнати, а свободната размяна – гарантирана.

Авторът или авторите на „Големия проект” предстои да бъдат установени. Не е запазен никакъв текст, който да се приеме като чернова на плана, а разказите, посветени на неговото създаване, са изпъстрени с противоречия; знаем малко неща и за дипломатическите опити той да бъде приведен в действие. Ала не ще и съмнение, че проектът е бил обект на дебати върху международния ред и че е подтикнал създаването и на други подобни проекти. В своя текст  от 1693 г., озаглавен „Essay toward the Present and the Future Peace of Europe” (Опит върху настоящия и бъдещ мир в Европа), Уилям Пен припомня предложенията на Анри IV, за да отправи, на свой ред, идеята за европейски парламент, чийто официален език да бъде латинският, където да има таен вот, а броят на делегатите от всяка страна да е пропорционален на нейната сила: Франция и Испания биха имали по десет делегати, Полша и Швейцария по четири, като всички граждани на страните биха разполагали с паспорт, валиден за цяла Европа.

Абат дьо Сен-Пиер също се позовава на „проекта Анри IV”, изложен от дюк дьо Сюли и се спира на него подробно в трактата си „За вечния мир в Европа” (1712). Текстът получава много по-широк отзвук, отколкото предишните проекти, дори може би повече от всички по-сетнешни проекти за мир в Европа: книгата е била преиздавана многократно. Фридрих II говори за този трактат с Волтер, „гражданинът от Женева” Жан-Жак Русо публикува негова съкратена версия, а всички салони на Европа се надсмиват над творбата, но я обсъждат.

Планът за „вечен мир”, представен през 1712 г. от Шарл-Ирине дьо Сен-Пиер се позовава на множество съществуващи политически конструкции в Европа – на германския Райх, на Обединените провинции, на Швейцария. Той представлява предложение за федерация на двадесет и пет страни.членки (включително Русия), със Сенат, състоящ се определен брой сенатори, равен на броя на страните.членки, и с пълни гаранции на съответните държави, че те ще запазят автономията си, за да водят своя политика. Обща интервенция от силите на този алианс – абат дьо Сен-Пиер го нарича ту Общество, ту Съюз – би могла да се извърши само, при условие, че някоя държава атакува друга и откаже всеки арбитраж. Целта на алианса е да защитава мира в Европа и да гарантира свободната търговия по цялата нейна територия.

Начинът, по който интелектуалните кръгове на Просвещението възприемат идеята на абат дьо Сен-Пиер позволява да се смята, че една институционална или политическа рамка, която би осигурила мир в Европа, върви ръка за ръка с убедеността, че би било  химера да се търси обединение на владетелите чрез подобен алианс. Повече от четвърт век след смъртта на абат дьо Сен-Пиер, Волтер пише, че управниците, подобно на диви зверове, не престават да се разкъсват взаимно; според него, толерантността е единственото средство, за да се изгради траен мир. Русо, скептик, поне що се отнася до идеята за „европейски конгрес”, сиреч за разбирателство между владетелите, съзира едничък шанс за мира в Европа в съюза на народите и се стреми да насърчи нагласата на хората за мир – нещо, което развива в есето си от 1761 г., посветено на идеята за вечен мир. Той смята, че именно образованието е инструментът, който трябва да се избере, за да се накара общественото мнение наново да оцени тази идея. Русо доразвива тези мисли в своите „Размисли върху управлението на Полша” (1773).

Друга серия от проекти за европейско обединение, формулирани през следващите столетия на Новото време, са плановете за имперско обединение на континента. Епопеята на Наполеон Бонапарт показва как един такъв план е бил пресътворен на дело. Начинанията по изграждането на европейски ред, който да отстоява равновесието, са по-трайни. Фридрих фон Генц, министър на краля на Прусия, а сетне съветник на Метерних в Австрийския двор и секретар на Виенския конгрес, след като е бил в ранните си години ученик на Кант и горещ привърженик на Френската революция, публикува през 1800 г. една критика на философията на „вечния мир”. В нея той настоява, че мирът може да бъде постигнат по три пътя: съюз на народите в лоното на една държава, пълно отделяне на държавите с прекъсване на всяко общение между тях и разбирателство между държавите. Третият път е възможен – твърди Генц – само при установяване на равновесие между държавите, а не при федерация, която би могла да бъде само временна. Десетилетия по-късно, в навечерието на виенския конгрес, Генц ще стигне дотам да каже (и то десетилетия преди Бисмарк), че дори произнасянето на думата „Европа” му вдъхва ужас.

Европа и Новото време

XIX в., който протича между революционните бури и Старият режим, е в същото време наситен с ритъма на конфронтациите как да се мисли Европа – понякога романтично, понякога реалистично, понякога национално, понякога имперски. Тези начини на мислене водят и до някои странни кръстоски. Реформаторското обкръжение на цар Александър I начертава в началото на века проект за разбирателство и мир в Европа, изграден върху сътрудничеството между Русия и Англия, а в неговата първа версия – също и с Франция. Системата е трябвало да се структурира  около мултинационалните федерации. Проектът, наречен Европейска лига, е бил замислен от княз Адам Чарториски – бъдеща голяма фигура на полската емиграция, но по онова време близък съветник на Александър I и външен министър на Русия. Нека отбележим в скоби, че излязъл изпод перото на един полски аристократ, този проект за всеобщ мир е трябвало да съдържа и основополагащия принцип за независимостта и свободата на всяка нация, принцип, който би позволил на Полша да се сдобие с национално съществуване.

Разбира се, проектите в двора на Александър I се позовават на наднационални федерации като Нидерландия или Съединените Щати. Самата Лига се мисли като федерално тяло, състоящо се от много етно-лингвистични общности, но идеята за европейския мир се възприема като съюз между суверени и като някаква политическа цялост, която предполага арбитраж, сиреч господството на Русия. Бонапарт, както и идеолозите на анти-бонапартисткия лагер, също лансират идеи за европейска федерация, ала в техните проекти за съюзи между владетелите, Европа се разглежда като инструмент на имперската политика.

Съвсем различен е планът, замислен от Сен-Симон[7] в годините, предхождащи Виенския конгрес (книгата носи съавторството на Огюстен Тиери[8], негов секретар и ученик по онова време). Сен-Симон заявява необходимостта „да се обединят народите на Европа в едно политическо тяло, като всеки народ съхрани националната си независимост”. Той иска да обедини Европа, създавайки между гражданите връзки, подобни на тези, които обединяват членовете на една нация: по подобие на националния патриотизъм, който е в основата на „общата воля” на един народ, европейският патриотизъм би могъл да изгради, според него, обща воля на европейско равнище. Тази обща воля неминуемо ще доведе до възникването на европейска конфедерация по образа на конституционната монархия, сиреч разполагаща с крал и правителство, но и с парламент, който да има върховното право да разрешава конфликтите. Парламентът би трябвало да се  избира по такъв начин, че в него да могат да заседават единствено депутати, способни да се издигнат над националните интереси. Това би трябвало да са търговци, учени, съдии, администратори. Всеки милион жители на Европа би следвало да има правото да избира представител  във всяка от тези социални категории, а кандидатите да се издигат от професионалните корпорации. Аргументацията на това съждение заслужава внимание: „Всичко, което е от общ интерес за европейското общество, има отношение към науките, изкуствата, законодателството, търговията, администрацията и индустрията”. И още нещо немаловажно – Сен-Симон препоръчва на европейския парламент да фиксира пред конфедерацията цели, които неизбежно да засягат, от една страна, мястото на Европа в света, а от друга – големи континентални проекти, такива, като мрежата от канали, които да свържат Дунав с Рейн и Рейн с Балтийско море. Според Сен-Симон осъществяването на тези цели би било най-добрата гаранция за мир в Европа.

Смайващо в проекта на Сен-Симон е комбинирането на две хипотези. Той смята, от една страна, че европейската конфедерация трябва да бъде политическо тяло с крал, правителство и парламент и че то трябва да се основава върху общите интереси на Европа, които да бъдат приложени на дело в  пътните комуникации и образованието, като обаче се съхранят държавите-нации. От друга страна, подобно на Русо, той изхожда от принципа, че конфедерацията може да се осъществи единствено по волята на народите, а не на владетелите, ето защото той отхвърля принципите на Вестфалския мир, пораждащ бъдещи конфликти и войни.

Дени дьо Ружмон съзира в Сен-Симон предтеча на идеята за Общия пазар през ХХ в., а Жак Делор – на икономическия монетарен съюз: „Човек би казал, че слушаме Жан Моне”. Европейските федералисти – както максималистите, така и прагматиците-реалисти – са единни във възхищението си към този голям утопист.

Става дума единствено за съпоставки, доколкото историята на европейската идея търпи обрати и зейва огромна пропаст между визионерските програми и политическата реалност. Когато Люсиен Февр – едно от едно от големите имена на съвременната френска историография, изнася през 1943-1944 г. серия от лекции в Колеж дьо Франс посветени на европейската цивилизация, той заявява пред слушателите, че ще говори за Европа като исторически феномен, възникнал през Средновековието, след падането на Римската империя, а не като форма на държавност: „когато говоря за Европа, нямам предвид определено политическо образувание, дефинирано и разполагащо с постоянни и фиксирани институции, приемащо формата на държава или супер-държава; формация, за която европейците или поне някои европейци понякога мечтаят, но която винаги си е оставала само блян и следователно, трябва да се запитаме, дали въобще е било възможно да се превърне в реалност или пък е била обречена да си остане мечта”.

Мечтаната Европа или Европа, превърнала се в реалност – дилемата е много остра, не само защото понятието Европа е минало през всички изменчивости на съдбата, но и защото историята на Европа е устойчив референт, с който трябва да се съобразяват отделните разкази. Средновековната християнска общност е спомогнала да се отиде отвъд географията и да се дефинира Европа като общност на ценности и историческа съдба. Просвещението въвежда в европейското съзнание принципа „sapere aude”[9], довери се на критическото си мислене. Кантианската идея за „вечен мир” предлага, през двете следващи столетия,  начин за мислене на отношенията между нациите и лансира идеята за „голяма федерация”, основаваща се върху правото. Историческото наследство на европейската идея, особено след вълната от ентусиазъм, предизвикана от Пролетта на народите, носи със себе си проекта за европейски Съединени щати. Пламенната реч, произнесена от Виктор Юго на Конгреса за мир в Париж през 1849 г. свидетелства, че визията за европейски Съединени щати, по подобие на Съединените американски щати, изниква на духовния и въображаем хоризонт на европейците. Просвещенска мечта или политически проект? И двете интерпретации са допустими в случая на един поет, ангажиран в политическото действие и разкъсван между идеализма и реализма.

Различието между „идеалисти” и „реалисти”, класическо за американската политическа философия, е слабо приложимо в европейската политика. По времето на фашизма и на нацизма идеолозите и политическите деятели на тоталитаризма на драго сърце се позовават на европейската идея, защото тя обслужва техните империалистически интереси. Тъкмо по тази причина през 1946 г. Едгар Морен[10] е повече от категоричен: „Вече няма Европа”. В своите „Спомени на един анти-европеец”, пролог към великолепното му есе за Европа, Морен споделя: „За мен, за нас, Европа беше една лъжовна дума”. По същото време обаче възкръсва федералистката идея и то в антифашистки кръгове. На остров Вентотене, където Алтиеро Спинели[11] бива държан в затвора, през 1941 г. вижда бял свят един разтърсващ документ, който призовава към обща борба за свобода и демокрация чрез проект за обединена Европа. Манифестът от Вентотене вдъхновява тези дейци на антифашистката Съпротива, за които битката в полза на европейския федерализъм изхожда от принципа, че националните проблеми на съответните страни са в същото време и европейски проблем. Ала за общественото мнение веднага след войната, европейското единство няма привлекателна сила. Витае дух на песимизъм, убеждението, че Западът, и в частност Европа, залязват. Песимистичните чувства водят началото си още от Първата световна война и моралната криза – трайна или преходна – настъпила в резултат от конфликта. Британският министър сър Едуард Грей заявява при избухването на Първата световна война: „The lamps are going out all over Europe. We shall not see them lit again in our lifetime”.[12]Угасналите светлини не са никак благоприятни за идеята за европейско единство. И все пак през втората половина на ХХ в. чудото на европейското обединение се случи.

От идеята за Европа към ЕС

Целта ми в случая не е да анализирам факторите, довели до европейското обединение и методите, чрез които то се прилага на дело. Жак Делор е имал правото да каже: „Историята на европейското изграждане не напомня течението на някоя спокойна река. То е последователност от динамика, стагнация и кризи”. Ала зад тази динамика и кризи се очертава един проект на бъдещето, който ще осъществи европейската идея по небивал начин.

Европейските планове на Жан Моне, направили възможно обединението на Европа, следват безукорна логика. Младият чиновник от Лигата на нациите, още  щом е избран за заместник-генерален секретар, излиза с меморандум, в който излага своето виждане за Европа. Сътрудничеството между нациите, пише той, започва от взаимното опознаване: „Егоизмът на човека и на нациите най-често се корени в недоброто познаване на възникналия проблем”. Ето защо, ако се опознаят, народите ще съумеят да съзрат решение на проблемите си „вече не от гледната точка на своя собствен интерес, а в светлината на общия интерес”. Изложението върху взаимното опознаване на нациите на пръв поглед сякаш противоречи на репутацията на прагматик, с която се ползва Жан Моне, но политическият контекст пояснява идеите му защо общият интерес трябва да възтържествува над националните егоизми. Тези думи са произнесени през 1919 г.

В периода на Втората световна война всъщност възникват новаторските идеи на Жан Моне за Европа. Още през 1940 г. той работи над проект за обединение между Великобритания и Франция: „Без романтизъм, аз смятах за възможно сливането на двете страни и общото гражданство на техните жители”, ще напише той по-късно. Тогава той не мисли за никаква федерация, защото не разбира какво би означавала тя, нито пък разполага с доктрината, която би позволила да се стигне до едно подобно решение. В същото време Моне прави решителна стъпка към идеята за европейско обединение срещу нацизма – идеология, петняща всички ценности на континента. Три години по-късно, докато е в Алжир, неговите идеи еволюират. Етиен Хирш, негов близък сътрудник, си спомня за един разговор от лятото на 1943 г. Тогава Вдъхновителят, приведен над картата на Европа, обосновава необходимостта от създаване на  независим регион на въглищата и стоманата, по подобие на средновековна Лотарингия. Група сътрудници на Жан Моне непрестанно обсъждат този въпрос. В архива на Жан Моне се пази паметна записка на Ерве Алфан от 3 август 1943 г. в която се настоява, след края на войната, за създаването на „европейски икономически съюз”, както и меморандум по темата от самия Моне. Този меморандум е стратегически проект, предвиждащ „основните мерки, които да попречат на континента Европа да изпадне в хаос и полагане на основите, които да съдействат за следвоенното изграждане”.  Моне се бои да не би след войната да се възпроизведе „негативния мир” от 1918 г., тоест различните интереси на държавите да надделеят, което пък да накърни демократичните институции. Той смята, че Франция трябва да излезе  с предложението за нов европейски ред още преди поражението на Германия, като този ред да предвиди „възстановяването или установяването” на демократична система и „икономическа и политическа система на европейско разбирателство”. Изоставянето на принципа на национален суверенитет и производните от това „политики на престиж” и „икономически протекционизъм” му се струват необходимост. Без това, смята Моне, Европа за пореден път ще бъде подвластна на логиката на страха. Думите, с които го обосновава, са емблематични за идеите на Жан Моне: „Европа на страните е твърде тясна, за да осигури на народите просперитета, който модерните условия правят възможен, а следователно и необходим”. Големият европеец на първо място се обръща към собствената си страна. Той нееднократно ще се връща към това и ще повтори тези думи в края на живота си, по време на посещение при френския президент Валери Жискар д’Естен: „Франция е вече твърде малка, за да разреши сама своите проблеми”. Ала тези думи, отправени към всички европейски нации, не са призив към коалиция, към създаването на наднационална общност. В „Мемоарите” на Моне откриваме следните думи: „Ние не коалираме държави, а обединяваме хора”. Това, може би, са най-радикалните и най-дръзки думи, произнасяни някога от Жан Моне, но те са израз и на утопичната мечта, живяла в него.

Дългата история на европейската идея ги потвърждава: в продължение поне на шест века, опитите за съвместно действие, тоест за европейско единство, изникват постоянно. Понякога, – макар и рядко – те изразяват носталгията по средновековното единство преди формирането на нациите на етническа основа. Ала много по-често става дума за утопично мислене, вярно на смисъла на гръцката дума (ou topos), което означава не-място, сиреч „друго място”, място извън реалността. Когато Пол Рикьор анализира понятието утопия, той дава пример с противопоставянето му на държавата-нация, като отбелязва, че единствено изучаването на чужди езици поставя под въпрос равенството между майчиния език и културната и политическа принадлежност. Въпрос, който непрестанно изниква пред нас, в стремежа ни да разберем как да свържем подобието между хората с тяхната принадлежност към различни групи. Би трябвало да намерим място на „подобния-на-мен-човек” между подобието и различието. Реализмът на действията не оспорва хоризонта, към който се стремим, поставената цел, към която са насочени всички наши действия.

Ето защо, за да анализираме несигурното утре на Европа, е съществено да се дефинира мястото на нациите в европейското изграждане. Тъкмо нациите са изваяли демократичния модел, тъкмо те са породили pax europeаna, който гарантира Съюза. Европейските нации са се формирали не само като продължение на племенни, етнически и езикови традиции, а и изхождайки от различни начини на политическа принадлежност. Тяхната генеалогия комбинира gens (хора) и nation (нация) с civitas (гражданственост). Така се е стигнало до imagined communities (въобразени общности), в рамките на които желанието за принадлежност се разширява с течение на вековете от елитите към все по-широки кръгове. Аз не мисля, че европейската интеграция предполага изчезването на нациите. Европа е била „лаборатория на нациите”, тъкмо те са изковали смисъла на нейната модерна история. Тъкмо те са измислили рамката, за да кристализират демократичните принципи, институции и стандарти около цокъла на свободата и зачитането на правата на човека. Европейската общност се базира върху тези завоевания. Тя се нуждае от нациите. Марсел Гоше[13] през 2004 г. даже заяви, че „Европа ще напредне чрез народите или въобще няма да напредне”. Дилемата, очертала се в бъдещата еволюция на Европа е следната – отхвърляне на нациите или възприемането им като устойчив материал за изграждането на общността. И тази дилема е съдбовна за Съюза. Формулата за федерацията на държавите-нации е адекватна на настоящето състояние на съюза, но е двойствена: как да се обвърже едно политически суверенно тяло, наречено федерация, с множеството суверенни държави-нации? Би било може би много по-правилно – с риск да понеса обвинения в схоластика – да възприемем Съюза като „свита империя” от държави-нации.

Един външен наблюдател на Европейския съюз – Джереми Рифкин[14], смята, че тази общност е на път да се превърне в пример за цял свят, един вид Еuropean Dream (Европейска мечта). Настоящата криза хвърля сянка на съмнение над тази оптимистична визия. Общото законодателство, общият пазар и общата парична единица не правят единство.  За да има единство, е необходимо нещо повече – чувство на солидарност, което да намери израз в нови общностни политики. Нациите обединяват човешки същества. Европа трябва да обедини нации и човешки същества. В продължение на половин век от своята история, Съюзът е бил способен да преодолее кризите, когато е имало доверие в бъдещето и са били зададени правилни краткосрочни и дългосрочни цели. Може би най-важно е Европа да съумее да дефинира визията си за бъдещето: изоставяне на национализмите, укротяване на националните егоизми, което съвсем не означава отказ от идеята за нациите. По-скоро става дума за това те да бъдат в още по-голяма степен ангажирани в осъществяването на своите мечти в рамките на общността. И тогава, благодарение на тях, Европа също ще стане възможна.

Превод Тони Николов

Убеден европеец, изтъкнат историк и легендарен дисидент от периода на полската  „Солидарност”, проф. Бронислав Геремек (1932-2008) е сред емблематичните фигури от историята на Стария континент, свързана с рухването на комунизма. Завършва история във Варшавския университет. Специализира медиевистика (1956-1957) в Ecole Pratique des Hautes Etudes (Париж), след което създава и ръководи Център за изследване на полската култура към Сорбоната (1962-1965). В периода 1965-1980 г. преподава средновековна история във Варшавския университет. Изявен демократ, още през 1976 г. той не се колебае да стане  член на създадения от интелектуалци Комитет за защита на работниците. През лятото на 1980 г. Бронислав Геремек взима дейно участие в стачката на корабостроителните работници и е сред основателите на синдиката  „Солидарност“ като личен съветник на Лех Валенса. След като през 1981 г. ген. Войчех Ярузелски въвежда военно положение в Полша, Геремек е вкаран в затвора за две години и половина. В периода 1997 – 2000 г. проф. Геремек е министър на външните работи на Полша, председателства Организация за сигурност и сътрудничество в Европа (1998).  През 2004 г., когато страната му става член на ЕС, той бива избран за член на Европейския парламент, какъвто остава до кончината си. На 13 юли 2008 г. загива при автомобилна катастрофа. Бронислав Геремек е носител на авторитетната международна награда „Карл Велики“ (1998) като признание за приноса му за обединението на Европа. През 2006 г. е избран за президент на фондацията „Жан Моне”. Сред по-известните му книги са: Парижките маргинали през XIV–XV в. (1976), Бесилката и помилването. Европа на бедните от Средновековието до наши дни (1987), Синовете на Каин. Образът на бедните и на вагабонтите в европейската литература (1991), Общи страсти (1992), в съавторство с Жорж Дюби и др. Предложената тук лекция, която публикуваме с малки съкращения, е изнесена на 4 октомври 2007 г. в рамките на Международните срещи в Женева и е достъпна в своята онлайн версия на http://www.rencontres-int-geneve.ch/volumes_pdf/rig41.pdf.