Вечно нестаналото правово общество в България като един от най-острите и актуални проблеми на българския „преход” е темата, която фокусира вниманието на авторите на сборника „(Не)станалото правово общество в България”, издание на Центъра за академични изследвания. Очевидно е, че зад конкретиката на актуалната конюнктура се крие по-дълбок и фундаментален социален проблем, изискващ задълбочена социално-историческа научна рефлексия. Амбицията на изследването е да преодолее доминиращия монопол на експертното юридическо мислене и да проследи обществените условия и съответните форми на обществено мислене, които правят възможен (или невъзможен) феномена „правово общество”. Съставител на сборника е Иво Христов, а автори са Диана Мишкова, Даниел Смилов, Венелин Ганев, Иван Билярски, Линка Тонева, Яни Киров, Иво Христов, Мартин Канушев и Атанас Славов. Публикуваме със съкращения две от статиите в сборника „(Не)станалото правово общество в България”.
Венелин Ганев: Върховенството на закона като институционализиран облог
В интересна и провокативна статия Гилермо О`Донъл твърди, че демокрацията е резултат от един „институционализиран облог”: всеки, който я поддържа и иска да принадлежи към демократична политическа общност, приема риска, че „лоши личности и политики ще спечелят в резултат от честни избори”. Върховенството на закона сякаш също се опира на институционализиран облог, в който основните действащи лица са независими конституционни и редовни съдии. Проработи ли облогът в посткомунистическата Източна Европа?
След промените от 1989 г. „бащите” на конституцията във всяка от източноевропейските страни избират да създадат силни и независими конституционни съдилища. Изправени пред въпроса как да защитят правата и как да прилагат конституционните разпоредби, източноевропейските политически елити просто отказват да бъдат оригинални – те пресъздават почти точни копия на западните модели, отличаващи се със самостоятелен конституционен съд, който е овластен да контролира и ограничава законодателната и изпълнителната власт.
В началото на 90-те години на ХХ в. бъдещето на този забележителен неекспериментален експеримент е много съмнително. До края на десетилетието конституционните съдилища в целия регион се утвърждават като трудно преодолим политически фактор, а намесите им структурират политическите процеси по решителен начин.
Конституционните съдилища допринасят за консолидацията на върховенството на закона в Източна Европа и успешно използват съдебния контрол за ограничаване на политическите елити и за създаване на политическа среда, в която всеки политик е принуден да осъзнае, че конституционните разпоредби имат значение.
Оправдано ли е тогава да се направи извод, че институционализираният облог работи и толкоз? Отговорът на този въпрос е не. Той се основава на една по-изчерпателна, но все пак близка до здравия разум представа какво влече след себе си върховенството на закона. Със сигурност то изисква изпълнението на конституционните разпоредби, предназначени да ограничават произволното използване на политическата власт. Друг важен елемент на режимите, поддържащи върховенство на закона обаче е, че законът трябва да бъде „администриран и прилаган от институции и по начини, които възприемат разпоредбите му сериозно, не го тълкуват произволно, а така че да може да бъде разбран от публиката, и го прилагат справедливо и честно”.
Фактите са безспорни, а картината е лоша. При всяко изследване, при всяко проучване на общественото мнение се потвърждава, че в Източна Европа редовните съдии (които, нека припомним, са нещо различно от конституционните съдии) имат репутацията на користни актьори, чиито морал и професионален интегритет са компрометирани, а редовните съдилища се възприемат като зле работещи институции, които в голямата си част не предоставят очакваното от тях. През 2005 г. Естония е единствената страна, в която над 50% от управителите на фирми оценяват редовните съдилища като „честни и некорумпирани”. Шокиращи 100% от анкетираните в държави като България, Румъния и Словакия се оплакват, че трудно си осигуряват надежден достъп до преписи от съдебни протоколи; 90% съобщават за проблеми с получаването на съдебни решения, както от първоинстанционния, така и от апелативния съд.
Следователно облогът в Източна Европа води до смущаващи резултати: той работи на ниво конституционни съдилища, където реалната политика хармонира с нормативните принципи, които се очаква да бъдат в основата й; той не работи на ниво редовни съдилища, където една зейнала пропаст разделя нормите от реалността.
По какво се различават условията, при които работят конституционните съдилища, от условията, при които функционират редовните съдилища? Кое е това, което позволява на първите да придават значение на закона, а пречи на вторите да го правят? Защо се случва така, че този особен модел „функционален конституционен съд – нефункционален редовен съд” се е превърнал в трайна характеристика на посткомунистическото върховенство на закона?
В едно незаслужено пренебрегвано есе Мансур Олсън представя увлекателен анализ на разходите за утвърждаване на закона и заключава, че най-важни в това отношение са „подбудите на частния сектор да предотвратява престъпления и да предизвиква законосъобразно поведение”. Ако балансът на силите в обществото е в полза на групи, които се интересуват от доброто функциониране на правоналагащите механизми, включително и на съдебната система, и които смятат, че е в техен интерес да играят по правилата, тогава законът ще има тежест. Или, както Олсън казва, „ако обикновеният крадец не е толкова преуспяващ или толкова политически влиятелен, колкото са жертвите му, то нетната мощ на частния сектор е на страната на закона” и социалните взаимодействия ще бъдат проникнати от „обичайно подчиняване (на закона), което ще прерасне във взаимен договор“ . Ако обаче интересите на богатите и влиятелните не са привлечени на страната на закона, правителствата няма да могат да разчитат на част от източника на социална подкрепа и правоналагането ще бъде спорадично, скъпоструващо и неефективно.
Ако приложим прозрението на Олсън към Източна Европа от началото на 90-те години, какви биха били сигурните изводи? Сред политическите елити, доминиращи парламенти и правителства, има забележителен консенсус, че някаква форма на конституционна демокрация е за предпочитане пред какъвто и да било тип авторитарно управление. Източноевропейските лидери приемат като даденост, че конституционните правила могат да бъдат манипулирани, свободно тълкувани и творчески прилагани, но не могат да бъдат суспендирани или нарушавани.
Ситуацията в обществото е коренно различна. Балансът на силите там недвусмислено облагодетелства коалиции – противници на закона. Една от причините за това е, че донякъде хаотичните условия, преобладаващи след падането на комунистическите режими, са хранителна среда за процъфтяването на всякакви видове престъпници: крадци на автомобили, рекетьори, бандити, измамници и финансови „фараони”. Сам по себе си обаче възходът на престъпността не е фактор, който променя категорично и трайно социалните конфигурации на властта. Много по-важен и със сериозни последствия в това отношение е друг процес, известен като „превръщане на политическата власт в икономическо влияние”.
Имайки по-силен или по-слаб контрол върху представителните и изпълнителните институции на новия демократичен ред, номенклатурата се възражда като водеща сила в обществото и утвърждава своето господстващо присъствие в посткомунистическата икономическа сфера. Видно е, че тази забележително голяма социална група не проявява специална симпатия към правните институции, нито има рационална причина да разчита на тях – отчасти защото неуважението към закона е една от отличителните характеристики на комунистическия светоглед, отчасти заради незаконния произход на личното й богатство. Икономическото влияние, в което бившите кадри превръщат своята политическа власт, се упражнява чрез извънзаконови способи, налага се по извънсъдебни процедури и се утвърждава по-скоро чрез консолидиране на корупционни мрежи, отколкото чрез придобиване на законно имущество. Така в ранните години на посткомунизма се появява естествено сближаване на интересите сред предразположените към престъпления и икономически предприемчивите: обединени, те печелят, ако редовните съдилища са маргинализирани, правните норми не се прилагат и обхватът на правоналагащите институции е ограничен.
Накратко казано, частният сектор в ранните години на посткомунизма не е на страната на закона и тази конфигурация на силите неизбежно влияе върху редовни съдии в Източна Европа. Затова не е изненада, че редовните съдилища – автономни институции, създадени да бъдат част от решението, в обществените възприятия фигурират най-вече като част от гноен проблем. От зрителния ъгъл на Олсън разликата между конституционните и редовните съдилища е очевидна. Най-висшите ешелони на властта са доминирани от политически елити, които са убедени, че е в техен интерес да съблюдават правилата на конституционната игра; тези елити лесно могат да осуетят опитите да се замени тази игра с нещо друго. На социално ниво ситуацията е обратната: разпръснатите поддръжници на системното изпълнение и налагане на правните норми са надхитрени от по-малки по численост, но по-мощни в политическо и икономическо отношение групи. В тези условия на редовните съдилища е отреден статут на периферни играчи с минимален капацитет да формират възникващия модел на социални и икономически взаимодействия.
Втората разлика между конституционните и редовните съдилища може да бъде описана по следния начин: за разлика от конституционните, редовните съдилища в много по-голяма степен са „зазидани” в административните и бюрократичните структури на държавата.
Задачата на конституционните съдии изглежда лесно изпълнима: макар да е възможно постоянно да са изложени на гнева на политическия елит, те няма нужда да прилагат никакви принудителни механизми, нито да координират своята дейност с други организационни единици. Редовните съдии – обратно – трябва да подтикват към действие, да контролират и да разчитат на правоналагащи институции, министерства, съдебни пристави, нотариуси, банки, административни служби, многобройни чиновници, митнически служители, а и на други съдии. А постигането на такава висока степен на координирани действия на държавно ниво е невъзможно в първите години на посткомунизма.
Преди всичко „апаратът за принуда”, споменат от Вебер, т.е. полицията, националните разследващи служби и вътрешното министерство са сериозно засегнати в началната фаза на трансформацията на Източна Европа. Немалка част от поделенията, които представляват гръбнака на тези институции, просто излизат от рамките на държавата, за да се появят впоследствие като частни фирми, предоставящи практически решения и консултации в сферата на сигурността. По мнението на много коментатори “парцелирането” и раздробяването на единната някога, безмилостно ефикасна и лесно използваема система за правоналагане, създадена от комунистическите режими, е едно от най-важните събития в организационното развитие при посткомунизма. Демократично избраните посткомунистически елити може да разполагат с някакви институционални инструменти, но надеждните правоналагащи органи не са сред тях. Само по себе си това затруднява правилното функциониране на съдебната система.
Втората причина, поради която координираните административни действия на носителите на правото остават уклончиви в началните години на посткомунизма, е, че посткомунистическите държави имат ограничен капацитет да контролират работата на чиновниците и държавните служители, натоварени със задачата да прилагат закони и да провеждат политики. Това има своите исторически и конюнктурни основания.
Доколкото чиновниците при комунизма са обект на ефективни дисциплинарни мерки, тези мерки се прилагат или от репресивния апарат, или от самата комунистическа партия. С други думи, подчинението на държавните служители е гарантирано, защото те може да бъдат третирани като безправни субекти или като привилегировани партийни членове, заплашени да изгубят статута си при нелоялно поведение. Нито един от двата механизма не оцелява след 1989 г. – репресивният апарат е разтурен, а механизмът за налагане на партийна дисциплина е премахнат. Така сферата на държавността се превръща в жизнена среда, където процъфтяват неконтролирани форми на поведение.
И така, ситуацията в Източна Европа през 90-те години на ХХ век напомня за едно от ужасяващите наблюдения, което Франц Кафка предлага на читателите на своята книга „Процесът”: „Как би могло при това безсмислие на цялото начинание висшият ешелон да предотврати масовото корумпиране на нискостоящите представители? Това е невъзможно”. Онова, което е възможно обаче в посткомунистическия контекст, е да се идентифицира конкретната причина за разпадането на управленската инфраструктура. И тази причина е, че в резултат от абсолютно уникалните обстоятелства силните хищници нямат стимул да се опрат на държавните структури, за да осъществяват своите хищнически проекти. Важният въпрос в тази връзка е следният: Какви са последиците от факта, че трансформацията на държавните структури при посткомунизма става едновременно с разпадането на държавната икономика?
Смятана за основен аспект на структурното наследство на държавния социализъм, държавната икономика е важна за изследване на кризата на посткомунистическата държавност, защото тя създава структурните предпоставки за появата на качествено нов, доминиращ проект на елита, най-удачно наричан „плячкосването на държавата”. Мощните елити, участващи в този проект, просто присвояват богатството, натрупано в държавната сфера –няма нужда да изземат това богатство от големи групи собственици. Тъй като „плячкосването” на държавата е осъществено чрез манипулиране на ресурсните потоци в рамките на съществуващата институционална постройка на държавата, спечелилите от това хищници нямат „стимул да провеждат инфраструктурна експанзия”, нито стимул да изграждат силни държавни структури, които да обхванат обществото, да гарантират системни и законни социални и икономически взаимодействия и да регулират „изцеждането” на ресурси от населението. Точно обратното, подкопаването на инфраструктурата на управлението е необходимо за успеха на техния проект.
Ясно е, че при тези обстоятелства налагащите спазването на закона механизми, като съдебния контрол например, биха могли да функционират по-ефективно от „нормалния” съдебен процес, чийто смисъл все пак е въпрос на функционалност на многобройните административни единици, процедури и държавни структури.
Несъмнено обуздаването на произволната политическа власт в Източна Европа трябва да бъде смятано за едно от най-големите постижения на върховенството на закона в края на ХХ век. На онези, които бързат да омаловажат това постижение и които твърдят, че източноевропейските общества са далеч от разрешаването на своите фундаментални проблеми, вероятно трябва да им се припомни мъдрата констатация на Майкъл Оукшот: „Върховенството на закона не пече хляб, то няма способността да разнася храна или риба (просто ги няма), и не може да предпазва от атаки отвън, но остава най-цивилизованото и най-малко тиранично разбиране за държавата, което някога е формулирано”. Това, което източноевропейските нации изграждат след 1989 г. действително е най-цивилизованата и най-малко тираничната форма на управление. Сега те трябва да намерят начин да се сдобият с даровете на цивилизацията, които успешно внесените западни конституционни модели не могат да донесат, както и да облекчат товара, който продължава да тежи на обществото въпреки наличието на функционални конституционни механизми за ограничаване на властта. Докато най-новите държави членки на ЕС се сблъскват с подобни предизвикателства, въпроси като „наистина ли живеем в условията на върховенство на закона” и „не е ли нашата конституция просто една фасада, която прикрива уродливи политически реалности” със сигурност ще продължават да дразнят граждани и политици. Но това при всички случаи е за добро. Както изтъква Джеръми Уолдрон, „върховенството на закона вероятно не може да съществува в едно общество, ако хората не участват в непрекъснат спор за това какво означава върховенството на закона”.
Венелин Ганев е завършил право в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. През 2000 г. защитава докторат по политология в Чикагския университет с дисертация на тема „Разграбването на държавата: политически капитализъм след комунизма“. Асоцииран професор по политически науки в Университета Маями в Оксфорд, щата Охайо.
Даниел Смилов: Между популизма и свръх-конституционализацията*
Успешното демократично управление е сложен баланс на принципи и ценности, които не винаги са в хармония едни с други.Често пъти този баланс се нарушава и се стига до отклонения в едната или другата посока. Полюсите на тези ексцеси можем да наречем „популизъм” и „свръх-конституционализация”. Популисткият полюс се реализира, когато се появят демократични мнозинства, чиито представители не са склонни да се съобразяват с конституционните ограничения на властта и са готови да нарушат тези ограничения в името на волята на мнозинството.„Свръх-конституализацията” се получава тогава, когато прекалено много области от политиката се изваждат от контрола на мнозинството и се възлагат на органи или личности, които не са отговорни пред народа.Такива органи са например съдилищата и независимите централни банки, които черпят своята легитимност не от вота на избирателите, а от експертните си познания по право и икономика.
Размножаването на подобни властови и квази-властови органи, чиято независимост е гарантирана от закона, представлява процес на defacto конституционализация на все повече и повече области на политиката, които биват „имунизирани” спрямо прекия демократичен контрол, упражняван от парламента или друг демократично легитимиран орган. Волята на мнозинството на ниво риторика остава водеща, но в реалността тя е решаваща във все по-ограничен кръг политики.
Неукрепналите демокрации, както и тези, които са консолидирани, но с лошо качество на политическия и икономическия живот, са особено податливи да осцилират между двата небалансирани, патологични полюса на съвременната политика: популизма и „свръх-конституционализацията”. Важно е да се отбележи, обаче, че възходът на популизма не изключва автоматично тенденциите към свръх-конституционализация. Осцилацията между двете девиантни форми на демокрация означава, че е изгубен баланса между демократичното управление чрез мнозинство и ограниченията на конституционализма: обществото се люшка от една в друга крайност, като движенията в срещуположната посока могат да започнат сравнително бързо, след засилването на махалото в едната крайност.
Източна Европа като цяло е интересен казус за изследването на проблема с възхода на популизма като реакция на ексцесите на свръх-конституционализацията от първите години на прехода. Веднага след падането на Берлинската стена, народите на Източна Европа изживяха своя демократичен момент – опиянението от идеите на народовластието и самоуправлението. У нас протестната демонстрация пред Народното събрание от 14-ти декември 1989 г., както и огромният митинг на опозицията преди първите демократични избори от 1990 г., бяха пример за масова мобилизация в подкрепа на демократичната идея, който не се повтори в последващите двадесет години. Причината за краткотрайността на масовата мобилизация и екзалтация бе много бързо започналата конституционализация на българската демокрация – процес, характерен за Централна Източна Европа като цяло. Факторите, обясняващи бързата конституционализация, бяха много, но няколко си струва да бъдат откроени.
Може би от решаващо значение е фактът, че „нежната революция” в нашата част от света беше водена от идеята да се копира най-доброто от западните демокрации: те бяха политическият идеал, който местните революционери преследваха. Тези демокрации са par excellence конституционни. Именно затова първата задача след падането на стария режим бе създаването на нов конституционен ред и реформа на управленските институции по западен модел. Изборите (този символ на демокрацията) бяха бързо последвани от конституционна реформа, която повсеместно въведе най-модерните инструменти на конституционализма, като „рационализирания парламентаризъм”, детайлните харти с човешки права от първо, второ и трето поколение и, разбира се, конституционните съдилища, като най-ефективна форма на гарантиране на конституционния ред срещу политически произвол.
Тази бърза „конституционализация” – в широкия смисъл на думата – беше подкрепена и от амбицията на източноевропейските държави да се присъединят към международни организации, символи на наднационалния конституционализъм. На първо място тук трябва да споменем Съвета на Европа, чиято Европейска конвенция за защита правата на човека и основните свободи се е превърнала отдавна в основата на паневропейския конституционализъм.
На второ място, амбицията за присъединяване към ЕС имаше същия ефект на консолидация на конституционната рамка и на хармонизирането й с тази на държавите от западната част на континента. Това стана по много начини, но най-важните от тях бяха чрез преки конституционни промени, чрез транспонирането в националните правни системи на наднационалното право на ЕС, чрез признаването на върховенството на правото на ЕС над националното право, и чрез признаването на върховната юрисдикция на Съда в Люксембург по въпроси, свързани с приложението и интерпретацията на общностното право. Дори по-важно от изброените, обаче, беше самият начин на водене на преговорите за присъединяване между източноевропейските страни и ЕС. Тези преговори бяха силно асиметрични и този, който имаше възможност да поставя условия, беше основно Европейската комисия. Не е случаен фактът, че на български дори не съществува удачен превод на термина, описващ поставянето на условия в предприсъединителния процес – EU conditionality, както и тоталната липса на терминология в смисъла на Bulgarian conditionality – поставянето на условия на ЕС от страна на България.
Тези наблюдения илюстрират тезата, че значителни сфери на правене на политика бяха бързо изведени извън обхвата на демократичните мнозинства след падането на комунистическите режими. Това извеждане стана:
- с приемането на национални конституции, прилагани от конституционни съдилища;
- с членството на държавите в наднационални институции и възприемането на техните правила като формално задължителни;
- с „квази-конституционализацията” на определени области.
Квази-конституционализацията е феномен на разширяване на конституционната логика отвъд обхвата на формално задължителното. Например, от правна гледна точка валутният борд (паричният съвет) в България е подвластен на волята на мнозинството в Народното събрание. И все пак, нито едно мнозинство до сега не е „посягало” на този инструмент за валутна политика. Дори съмнения, че политик би го поставил под въпрос, са водили до доста критична реакция спрямо него и публичното осъждане на подобни позиции. Т.е. в страната съществува неформална конвенция, според която валутният борд трябва да остане извън обхвата на обикновената, всекидневната политика; промяна по отношение на него може да стане само в извънредни обстоятелства и то с квалифицирани мнозинства – по-широк политически консенсус. Именно такива неформални конвенции наричам „квази-конституционализация”, защото техният ефект е същият като на формалната конституционализация (извеждат цели области на правене на политика отвъд обхвата на мнозинството), макар да не са правно задължителни. Важни примери на „квази-конституционализация” могат да бъдат давани от различни области. Най-видими са те в областта на икономическата политика, където освен валутния борд можем да споменем критериите от Маастрихт за членство в еврозоната (граници на бюджетния дефицит, на външния дълг, нивото на инфлацията и т.н.). Не е случаен и натискът от страна на някои държави-членки – Германия и Франция, например – тези „квази-конституционни” ограничения да се формализират с национални или наднационални задължителни правила. Но не само в икономиката можем да открием „квази-конституционализирани” области. В случая на сравнително малки държави, като България, външната политика също зависи от международно поети ангажименти, които често пъти извеждат цели области извън обхвата на мнозинствата вътре в страната.Членството в НАТО – в този смисъл – има ефект на неформално конституционализиране на области от външната политика, за промяна в които би било нужно не просто парламентарно мнозинство, а далеч по-широк консенсус. От това следва, че както формално конституционализираните, така и „квази-конституционализираните” области не са подвластни на обикновената, рутинна демократична политика, а изискват висша конституционна политика, характеризираща се с квалифицирани мнозинства, утежнени процедури по приемане на решения и по-високо ниво на гражданска мобилизация и ангажираност.
Бързата конституционализация на демокрацията в Източна Европа беше добра, полезна и неизбежна за тази част от континента, която възприемаше демокрацията сериозно и искаше да се присъедини към елитните клубове като НАТО и ЕС. Нещо повече, въпреки трудностите и някои неудачи, като цяло тази конституционализация беше напълно успешна – един от редките примери на бърза и ефективна „трансплантация” на идеи, нормативни решения и практики от една част на света в друга.
България е също част от този успех и нейният принос в никакъв случай не трябва да бъде омаловажаван. Страната успя да канализира политическия процес в рамките на конституционно зададени институции сравнително бързо. Нещо повече, наред с формалните институции, бяха създадени и ред неформални конвенции, без които всеки режим би останал просто фасада. Тези конвенции включват ненасилственото предаване на властта от страна на загубилия изборите, липсата на политическо преследване на опозицията, сравнителната свобода на медиите от държавен контрол, уважението на съдебните решения, включително тези на конституционния съд и т.н, и т.н. Самият факт, че като скандални днес приемаме опитите за вмешателство от страна на полицията или на други държавни органи в частния живот на гражданите или в медиите говори за бавното и постепенно създаване на конституционна култура – нещо, което със сигурност е прецедент в нашата история.
Проблемът, обаче, като че ли е в това, че този процес на конституционализация на българската демокрация беше твърде успешен (особено на фона на крехка и неукрепнала политическа система) и засили политическото махало в посоката на свръх-конституционализацията. В българския вариант, както и в Централна Източна Европа като цяло, този ексцес не бе свързан с формални ограничения на демокрацията (както да речем в Русия и постсъветското пространство), а най-вече с неформална, квази-конституционализация на различни области и най-вече икономическата политика и външните отношения. Ако се вгледаме в българския политически пейзаж, можем например да обобщим, че след злополучното Жан Виденово правителство от 1995-1996 г., следващите четири кабинета (Костов, Сакскобургготски, Станишев и Борисов) преследваха и преследват сходна икономическа политика: намаление на данъци и осигуровки, приватизация и отдаване на концесия на държавни активи, реформиране на администрацията с оглед намаляване на регулацията и сериозна фискална дисциплина, приоретизиране на външните инвестиции като основен двигател на икономичски растеж. Разлика в подходите разбира се има, но тези разлики бледнеят на фона на сходствата и са едва доловими за огромното мнозинство от избирателите. Като прибавим към тези сходства и външните ограничители, като приоритетите за усвояване на финансирането от ЕС и влизането в еврозоната, областите, в които политическите играчи в България биха могли да развият ясно различими политики, сериозно се свиват. По същия начин стоят и нещата в сферата на външната политика, като изключим отчасти енергийната политика на страната, където все още остават определени различия между про-руски ориентираната левица и повечето от останалите партии.
Свръх-конституционализацията в български контекст допринесе за следните негативни последици в политическия живот на страната:
- Сближаване на политическите програми на основните политически сили в областта на икономическата и социалната политика;
- Бавно изличаване на значението на кливиджа между ляво и дясно в социално-икономическата сфера;
- Изместване на политическата надпревара от социлно-икономическата сфера в сферата на политиката на идентичността: национализма, моралния интегритет на личността на политика и т.н;
- Постепенно отчуждаване на избирателите от „традиционните партии” с лява или дясна ориентация в социално-икономическата сфера;
- Постепенно спадане на доверието в партиите, парламента и другите структури на представителната демокрация, и нарастване на убеждението, че изборите не могат да доведат до значими промени в политическия курс.
Интересното е, че тези негативни тенденции се появиха на фона на утвърждаващото се масово разбиране, че демокрацията е единствената възможна форма на управление, което е белег за консолидация на режима. Също така, тези тенденции се развиха по време на икономически възход не само в България, но и в света като цяло.
Засилването на политическото махало в посока на „свръх-конституционализацията” в крайна сметка отслаби политическите привърженици на „свръх-конституционализираните” принципи и политики (в икономиката, външната политика и т.н.), и доведе до масово отчуждение от тях в полето на демократичната политика. По този начин се появиха предпоставки за последователни вълни от нови, популистки играчи, които идваха на власт с обещания за бърза и радикална промяна и ревизия на прехода, с обещания за „де-конституционализация” на всички политики и отварянето им за демократично преразглеждане. Достигнало доста далеч от баланса в политическия процес, махалото набра сериозна скорост и се понесе към другия полюс – този на популизма.
От тази гледна точка, българският опит повдига въпроса за изгубения баланс между конституционни и демократични ценности и доведе до създаването на специфична местна патология, която се възприема като проблем както от населението, така и от анализаторите.
Даниел Смилов е политолог и специалист по сравнително конституционно право. Програмен директор на Центъра за либерални стратегии, гост-преподавател в Централно европейския университети в Будапеща и доцент по теория на политиката в катедра „Политология” на СУ „Св. Климент Охридски”. Специализирал е в University of California, Berkeley, Boalt Hall School of Law и European University Institute, Florence. Автор е на редица академични публикации в областта на конституционното право, финансирането на политическите партии и антикорупционната политика.
* Заглавието е на Портал Култура
